ДИМИТЪР БЕЧЕВ
Вариации на критическото мислене
ДИЛЕМАТА НА ЛУЦИФЕР ИЛИ ЕФЕКТЪТ НА
КОСМИЧЕСКОТО ДОМИНО
Александър Александров е един от екзотичните ямболски автори, който бавно и неотклонно прокарва своя собствена пъртина в ямболския литературен пейзаж. Достатъчно е да споменем белетристичния му сборник „Меланхолия през май“, „Ефектът на космическото домино“, книгата му за Петя Дубарова „Жар за нестинарки“, та стигнем до най-новата му творба „Дилемата на Луцифер“. В повечето от тях той (съзнателно или не) избира епатажа пред дълбокомислените морални дилеми на човечеството, а това, да си го кажем, е една от запазените ямболски марки в литературата. Както и голям брой неординерни теми, герои, проблеми, конфликти, привидно вплетени в делничната гмеж, но същевременно диаметрално противоположни със своята трактовка, внушение, осъществяване на замисъла, дори ако вземем предвид и самата белетристична форма.
„Дилемата на Луцифер“ е осъществена по-скоро като ментално-творчески експеримент. Убеден съм, че мнозина биха я възприели като претенциозен опит за оригиналничене, други биха се опитали, доколкото им стигнат силите, да вникнат в многобройните философско-мистични препратки към имена и събития от древната и новата културна история, трети просто биха я захвърлили, защото няма да я разберат – ще си помислят, че това е четиво за скучаещи литературни мазохисти. За мен тази малка по обем книга е предназначена по-скоро за специализирана аудитория, за хора с таен воайорски уклон към непознаваемото, необятното, космичното познание. Тя като че ли съдържа в себе си предизвикателния девиз на някогашния телевизионен сериал „Туин Пийкс“: „Истината е някъде там“.
„Една одисея в Рая“ е по-скоро подвеждащо подзаглавие, а застраховката за това се крие в субтитрите, които твърдят, че книгата съдържа сюжет по действителен случай. Разбира се, авторът има право да го твърди, забавлявайки се с нашата инфантилна лековерност! А дали е така?
Всъщност, и това е напълно възможно. Защото „Дилемата на Луцифер“ наистина е по-скоро една забавна игра на ума, но замислена и написана сериозно, със силен романтично-носталгичен привкус.
Ако си направим по израза на непоправимия модернист Кирил Кръстев една „дадаистична шега“ (а в Ямбол това е винаги възможно, ако попитате Христо Карастоянов или Георги Господинов, например), бихме казали, че Александър Александров е писател от американски тип не само по своя артистичен външен вид, един нескучаещ денди, вдъхновяващ се от уж случайната красота на заобикалящия го пъстър човешки свят, която винаги ни изненадва със своята неочакваност.
Така като модерен аналог на средновековен рицар неговият герой случайно среща своята синеока Дама на сърцето, която го очарова не само с дискретната си красота на приказна фея, но и със своята тайнственост и извънземно откровение. И това се случва под сянката на огромното древно дърво на кафетерия „Парадайз“, в която Свет пие кафе в мистично очакване да започне „прочит нов, без апостроф, на житейските неща“.
Няколкото квартални срещи на нашите главни герои Светлин и Евелина (Свет и Ева) са едновременно и ключ към разгадаване на посланието, но и енигматичен ребус, недостижим за неофити или профани. Това е другото автентично послание на книгата, без непременно да е свързано с епатаж.
Нека подчертаем, че книгата съдържа в себе си много пластове, понякога взаимно допълващи се, но и често взаимно изключващи се.
На елементарно сюжетно ниво всеки читател ще забележи след първото стъписване от необичайната форма на повествуване уникалните разговори в рими. Това не е кратък роман в стихове, каквито срещаме, макар и рядко, в световната литература, по-скоро това са римувани диалози във философско-романтичен аспект, които след първичното усещане за непретенциозен флирт с ефектна демонстрация на универсална начетеност препращат бързо към нови, неочаквани светове, в които мистиката, екстраординерното се превръщат в истинската сюжетна линия, за която тези срещи и разговори са само един приятен повод, който има и своята съдбовна цел.
Ева-Майа и Свет, тръгвайки импулсивно от своя стремеж да разсеят дълбоко напластената в душите им „мирова скръб“, се отправят бързо към „дебрите потайни на генетичната памет“, разсъждават дълбокомислено над поетиката на пространството и левитират над божествената красота на Духа в Безкрая.
„Дилемата на Луцифер“ е една космическа метафора за вечното и непримиримо противоборство между висините на Духа и тежненията на плътта, между разума и чувствата, разсъдъка и емоцията, между Рая и Ада в човешката душа. Тази космическа душа на Ева-Майа е узряла непредпазливо и дръзко да прекоси критичната линия „МеРу“, която е крехката граница между Материята и Духа. Но тя не може да се откъсне от своята земна двойница Лилит, която ще се върне загадъчно при нашия главен герой в края на повествованието. А коя е Лилит – дали нощния демон в душите ни, който се материализира всяка нощ, дали е първата жена на Адам, която е била непокорна и която влияе окултно върху нашите сетива или е просто синоним на Черната Луна…
Ще разберете, ако имате търпение да четете трудни книги, които изискват и някакво интелектуално усилие. Сега се сещам за едно интервю на един от последните големи интелектуалци на България, Пиер Рув или Петър Увалиев, който споделяше, че любимото му занимание е да чете точно „трудни книги“, с богат философско-исторически контекст.
****
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“