Диана Христова-Олива е родена през 1971 г. в гр. Пазарджик. Завършва гимназия, с профил “Изобразително изкуство”. Продължава образованието си в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, където се дипломира със специалност “Право” и работи в областта на банковото и корпоративното право.
От 2003 година живее в Испания, област Валенсия. Автор-белетрист на множество разкази, импресии, статии. Един малък псевдоним – Олива, отличава творческото ѝ име от гражданското. Нейни разкази са публикувани в редица вестници, списания и литературни сборници. Дебютният ѝ роман “Цвят на небе” е публикуван през 2019 година. През 2024 година излиза от печат сборникът с разкази “Да те целуне ангел”. Творчеството й е отличено с редица награди у нас и в чужбина, сред които Голямата награда за високо художествено майсторство в раздел “Проза” в Международния литературен конкурс гр. Хамбург, Германия (2023). През 2019 година разказът ѝ “Любов” става част от селекцията с произведения от испаноезичната книга “Sentiments”, която се издава от Асоциацията AVAFI (Associació Valenciana d`Afectats de Fibromiálgia) и е част от кампанията за подпомагане на хора, болни от фибромиалгия.
ОЛТАРЪТ НА СПОМЕНИТЕ
Вече пет часа лекарите чакаха Дана да се събуди. Най-лошото бе отминало и те я преместиха от интензивното отделение в стая на десетия етаж. Сред ослепителното бяло на болничните стени се чуваше само звукът от машините, които поддържаха оперираното ѝ сърце. Този равномерен звук внасяше една спокойна монотонност. На креслото до нея седеше млад мъж и угрижено се взираше в лицето ѝ. То бе спокойно и красиво. Побелялата коса бе като ореол около него. Дори бръчиците, които издаваха възрастта ѝ, не успяваха да нарушат онази достолепна красота, която бе запазила с годините.
Когато ръката ѝ леко потрепна, младият мъж се надигна и с надежда коленичи до леглото:
-Бабо, чуваш ли ме?
Дана отвори очи. Въпреки слабостта, която усещаше по цялото си тяло, тя успя леко да му се усмихне.
-Самуел, момчето ми! Сам ли си? Къде са другите?
-Мама отиде на работа. В животинския приют са донесли няколко бездомни коали и спешно я извикаха. Обеща да се върне веднага, щом може.
Дана притвори отново очи. Представи си ветеринарната клиника, закътана сред евкалиптовите дървета в покрайнините на Канбера. Бе работила там 40 дълги години. Бе предала тази любов към животните и на дъщеря си, която не се двоуми, завърши ветеринарна медицина и постъпи на рабата в същата клиника, където срещна и бъдещия си съпруг –австралиец, разбира се. Къде тук да намери българин? И Дана се усмихна на ум при тази мисъл, която се бе превърнала в семейна шега с времето. Омъжиха се набързо. После се появи Самуел. Внукът ѝ беше рус и синеок, като баща си, но странен и се отличаваше от всички останали деца. Започна да рисува още щом ръчичката му можеше да държи молива. И не спря. Рисуваше планини, крепости, руини и църкви, които твърдеше, че е виждал на сън. Но Дана знаеше – това е българското коренче в него, което бе толкова силно, че не даваше на другото- австралийското, да избуи. Заглушаваше го и растеше в съзнанието на момчето, в чиито вени бушуваше българска кръв, наследила непокорството на хайдутите и мистичната сила на самодивските наричания, гордостта на ханската дума и мекотата на онази родопска мелодия, която се въздигаше до небесата, за да измоли спасение за българския род. Знаеше Дана откъде идеше тази огнена искра в очите на младия мъж, тази непокорност, странност и острота на характера.
-Бабо, пак се отнесе. Добре ли си? За какво мислиш?
Дана видя безпокойството в очите му.
-Мисля си за теб. За съдбата, която ме доведе тук, в Австралия. За това, че ми липсва коренът, къщата на моето детство, която не съм виждала, откакто напуснах България, липсва ми споменът за…
Дана замълча. И в съзнанието ѝ изплува най-топлият спомен. Малкото село. От едната му страна по стръмния склон надолу са се ширнали поляните. Мирише на билки, а стотици макове са облели с мекото си червено сияние всичко наоколо. Дори и небето надвечер смесваше в необятната си палитра цветовете и се разливаше в нежно розово-виолетово. В далечината се виждаше съседното село, а още по-надолу, в прегръдката на Тракийската равнина бе полегнал Пазарджик. Зад него, още по-нататък, Стара планина бе опънала билото си и по облите върхове тук-там белееха преспи сняг, които дъхът на лятото скоро щеше да стопи. А от горната страна на селцето започваха полите на Родопите – меки и зелени, с дъх на току-що разлистила се гора, в която властваше песента на птиците. Но това, което не даваше мира на Дана и все теглеше мислите ѝ натам, бе нещо друго, нещо много по-силно – споменът за една стара църква.
-Разказвала ли съм ти за заровената паталенска църква?
-Какво? – недоумяващо я погледна Самуел.
-Тя е нишката, която ме свързва с моето минало и все ме придърпва към моя корен, към България.
-Разкажи ми. – каза момчето и се намести удобно до леглото ѝ. Знаеше, че го очаква вълнуващо пътешествие.
-Чувал ли си за Григорий Куркуа?
Въпросът ѝ бе риторичен. Знаеше, че внукът ѝ няма идея кой е той. Погледна го, а той просто търпеливо изчака тя да продължи.
-Съградил е малката паталенска църквица. От тухли и речен камък. Но ще кажеш: „Какво пък! Църкви много в Бъргария!“. Да, но тази е единствена по рода си! Една от най-старите църкви по тези земи. Мистична, средновековна, ранно християнска реликва, светиня, дух и вяра ведно. Вътре, до олтара, са намерили мраморна плоча, на която е записано името на майстора и годината на съграждането ѝ – 1090 година! Представяш ли си? Тук, в Австралия, е имало коали и кенгура, а в малката България са се градели крепости и църкви. Куполите ѝ вътре се преплитат в плетеница и пазят малката петстенна апсида* (от гръцки: αψίδα – дъга, полукръг, арка, свод), а по средата ѝ – олтар с плоча, като жертвеник. От малките прорези в стените светлината навлиза на снопове и осветява фреските по стените. В свода на олтара е „Възнесение Христово“ с апостолите, отляво – „Възкресение Лазарово“, до него – „Преображение Христово“. От юг – „Тримата момци и огнената пещ“. На левия стълб пред олтара – „Богородица Застъпница“, а по стените – свети Димитър, свети Георги на бял кон, свети Ахилий и свети Никола. Малка е църквата, но голяма история е скрила зад каменните си дувари. Когато са дошли османците да поробят и покръстят българската земя, разрушили църквите, опожарили манастирите. Малцина оцелели. Тогава хората от селото решили да скрият своята светиня. Но как? И измислили гениален план. Затрупали я с пръст и засадили дърво на върха на могилата. После се пръснали по околията, изпокрили се из близката гора. Като дошли турските пълчища, разрушили Баткунската крепост, опожарили селата, но църквата останала скрита под пръстния си похлупак. И така – няколко века. Легендата твърди, че селяните си връзвали магаретата на метален прът до стара череша, израсла на хълма и ден след ден пасели животните си там. Веднъж едно овчарче поразровило с гегата си около дървото и от там се показал кръстът на купола на църквата. После е ясно – разкопали я цялата и тя, съвсем запазена, пощадена от времето, се разкрила в цялата си прелест. Някой се сетил, че по-старите в селото все говорели за някаква църква и я наричали „Света Куртулещица“. Дали да не се забравя името на съградителя ѝ или защото се е куртулисала – отървала, запазила. Не е ясно защо я наричали така. Но тъй като в двора намерили гробове на войни, защитавали крепостта, решили да я нарекат „Свети Димитър“ – на патрона и закрилник на воюващите за правда.
-И защо е толкова специална за теб, бабо? – недоумяваше Самуел, захласнат от разказа на старата жена.
-Когато съм се родила, баща ми не ме е искал. Просто е искал момче. Тогава майка ми тайно ме е отнесла в тази църква, извикали отче да ме кръсти. Оставили ме на каменния олтар в източната част и се заели да осветят с молитва водата в купела. Тогава един лъч се промушил през малките прозорчета и паднал върху мене. Плачът спрял и се възцарила тишина. Чувало се дори жуженето на пчелите вън по ливадата. Отчето се прекръстило и ритуалът минал тихо и бързо. Не знам знак ли е било, знамение ли, но оттогава все тази светиня е в мислите ми и в съня ми. Сънувам ли, все съм там, под кръстосаните куполи, на каменния олтар под взора на светците.
Самуел се замисли.
-А защо си дошла насам, в Австралия?
-Просто избягах. Не ме питай как… Беше трудно време. Родителите ми починаха, останах сама, почти дете, на двадесет. Мислех си, че нищо не ми остава, нищо не ме свързва с България. Исках нещо ново, вълнуващо. И го открих тук. Срещнах дядо ти, роди се майка ти. Но… коренът ми май се оказа много силен. Тази църква и онзи сноп лъчи върху олтара все ме дърпат назад, към спомените ми, към началото. Ето, животът ми се изтърколи. Моето седемдесетгодишно сърце вече иска покой. Но не знам защо не го намира тук, под жаркото слънце на Австралия. Душата ми копнее за поляната с макове и повея от гората зад селото…
Очите на Дана се просълзиха. А Самуел незнайно защо почувства същото.
След месец я изписаха от болницата. Всички се бяха постарали пристигането ѝ вкъщи да бъде като малък празник. Семейството, приятели, съседи. Празнуваха нейното оцеляване след масивния инфаркт, който едва не спря напълно сърцето ѝ. Дана се чувстваше добре. Въпреки годините си бе запазила онази изправена и горда походка, с която обходи гостите си, спря се и поговори с всекиго от тях. Дъщеря ѝ зорко я следеше, готова да ѝ помогне, ако не се почувства добре. Но Дана ѝ направи знак да се успокои и да се наслади на момента, преди отново да я извикат по спешност във ветеринарната клиника. След кратката обиколка между хората, тя седна на любимото си кресло и мълчаливо наблюдаваше докато стаята не се изпразни напълно и докато не остана сама. Дъщеря ѝ се зае да оправи бъркотията, останала след края на тържеството. През панорамния прозорец на дневната се виждаше градината, отрупана в цветя. Колибри прехвърчаха от цвят на цвят и пиеха цветен нектар. После с лекотата на полъх на вятър се понасяха на някъде и се изгубваха сред клоните на околните дървета. Беше приказно красиво.
-Бабо!
Тя се сепна и се обърна. Самуел беше коленичил до нея.
-Извинявай, не исках да те стресна.
Дана го погали и благо се взря в очите му, които ѝ се усмихваха с онова дяволито пламъче, което тя познаваше много добре. Той на свой ред пъхна в ръцете ѝ един бял плик и каза:
-Ето, реших да те върна там, при твоя олтар и слънчевия лъч, който все идва в съня ти. Ще те заведа при твоята светиня, която все те вика.
Дана скъса плика. Погледна вътре. Очите ѝ се разшириха в недоумение и изненада. В ръцете си държеше… два самолетни билета.
-Тръгваме след час за летището. Куфар и дрехи не са ти нужни. Вземи си само спомените и силното българско сърце, което все пак оцеля. И не се притеснявай, питах лекарите в болницата. Разрешиха да пътуваш.
Самуел се усмихна широко, а Дана потъна в прегръдката му. От кухненската врата надничаше дъщеря ѝ, която не можеше да разбере копнежа на майка си по една далечна страна, която бе оставила преди повече от петдесет години.
Полетът бе дълъг, но мина леко. Преспаха в София и още в ранната утрин се отправиха към Паталеница. Пролетта бе погалила всичко наоколо и нежното зелено се бе плиснало щедро навсякъде. Когато се отклониха от магистралата и тръгнаха по тесните междуселски пътища, като вихър в главата ѝ нахлуха спомени, хубави спомени.
Селото ги посрещна тихо. Бе неделя и по улиците не се виждаха хора и коли. Дана се изненада колко нови къщи бяха построени, а старите – стегнати и реставрирани. Колата спря на малка улица. И тя веднага я позна. Схлупена и полуразрушена, в долния ѝ край, беше бащината ѝ къща. А отстрани бе високата ограда. Тежките ѝ дървени порти бяха отворени и през тях се виждаше пътечка от каменни плочи, която водеше до вратата на малка църква, заобиколена от нежното зелено на тревата в дворчето и облаците от бели маргаритки и жълти глухарчета по нея.
-Вкопаната, заровената църква! – възкликна Дана и гласът ѝ се изгуби в напиращите в нея емоции.
Тя тръгна по пътечката. Не откъсваше очи от грубоватата фасада с арките върху нея. На места под падналата мазилка се виждаше каменният градеж. По средата бе малката дървена врата, а отгоре – единственият осемстенен купол, покрит с турски керемиди. Вървеше бавно, защото искаше всеки миг да остане запечатан в съзнанието ѝ. Самуел само леко придържаше ръката ѝ и вървеше редом с нея. Стигнаха до вратата. Дана я побутна и тя се отвори с лек скърцащ звук. Вдиша дълбоко и усети мириса на влага, който помнеше от детството си. Светлината едвам навлизаше през продълговатите процепи на стените и осветяваше каменния олтар. В миг пред погледа ѝ се откри онази мистична загадъчност на кръстосаните арки и тухлени сводове, които сякаш се завъртяха над главата ѝ. Дана се просълзи и прошепна молитва. Почувства се отново дете, у дома, закриляна, щастлива. Една мистичност и необяснима енергия завладяваше сетивата и душата ѝ.
-Това са олтарите български, Самуел! – прошепна тя. – Това са светините, дето все ни връщат към рода, към корена! Не ни позволяват да забравим кои сме и от къде идваме. И ако краката ни отведат в друга посока, душата ни се връща все там, където олтарът на времето е записал най-свидните ни спомени. Кръвта не лъже, детето ми! Това, дето все те отличава от другите и дето не ти дава мира, е българската ти кръв, която тече във вените ти!
Тя погледна внука си, а той стисна още по-силно ръката ѝ. Самуел чувстваше, че най-после бе намерил една голяма част от пъзела на живота си, която все му липсваше.
-Бабо, искаш ли да поостанем?
-Къде? – не разбра тя. – В църквата ли?
-Не, в селото, в България. Ще постегнем твоята къща, пък после ще видим…
Дана го прегърна силно.
-Ами да поостанем. Може и да ти хареса.
Самуел я притискаше в обятията си с цялата синовна обич, която изпитваше към нея. Българското коренче в сърцето му ликуваше.
Разказът е удостоен с високото отличие „Гранд При“ в раздел „Проза“ в Международен литературен конкурс „Небесни меридиани“ – Израел, 2025 година.