ТРИ КЕСТЕНА В ДЖОБА

 

Три кестена в джоба –

тръгвам сутрин с надежда,

а съседът отсреща

в мен учуден се вглежда.

Но във джоба ми парят

три зеници от есен

и денят ми изглежда

много ясен и лесен.

Три кестена в джоба –

и светът е ръзличен,

вече нямам съмнения,

а пък ти ме обичаш.

В жълтоликата шума

ровя с пръсти щастливи –

знам, това е заблуда,

но нали е красива?

Окована от времето

във съмнителни вести,

търся в нещо да вярвам –

та дори и във кестени.

 

 

 

 

 

 

МАЛКИЯТ ДЕЛНИК

 

Бавно гасне отново моят делник студен,

със покупките дребни и чувства на дребно.

И отива си тихо, безшумно със здрача,

моят делник самотен, дето нищо не значи.

 

Той не крачи напред, нито крачи нагоре,

няма шумни истории, няма даже и спомени –

в шепа свил е страха, дори и не плаче,

моя мъничък делник, дето нищо не значи.

 

А край него минават във надменна разходка

щедри някакви дни и със сита походка

обикалят, раздават, и е шум, и е вярва –

карнавал на глупци, в който никой не вярва.

 

Но приключва театърът, светлините угасват

и завесата празнична пада тежко, безстрастно.

Само малкият делник, дето нищо не значи,

мълчалив и невзрачен продължава да крачи.

 

 

 

 

 

 

 

ГЕРДАН

 

И се ронят годините

като скъсан гердан

някак жалки, обидени

от деня огрубял.

 

Чувства тъжно потъват

в неоткрити очи,

все по-често ни лъжат

и в душата горчи.

 

Неизпратена обич

гасне в дом без адрес

и е сякаш във повече

тишината ни днес.

 

Не отварям вратата,

телефонът мълчи

и с отдавнашна дата

отминават мечти.

 

Вън подсвиркват сирени,

в новините – стрелба

и присяда до мене

вече друга съдба –

 

олисяла и грешна,

със фалшив бандерол

и нахлупила смешно

нечий чужд ореол,

 

с жест помита годините –

този скъсан гердан,

разпилян от обидите

на деня оскотял.

 

 

 

 

 

* * *

Вече няма какво да се случи

в този тъжен и мъничък град –

във съседите лаеше куче,

днес е тихо и вее на хлад.

 

В новините изобщо не влиза,

даже нямаме свестен крадец

и по пейките мрачно нанизан е

безработният градски венец.

 

Вече няма какво да се случи

в моя тъжен и мъничък град –

във съседите лаеше куче –

днес е тихо и вее на хлад.

 

 

 

 

КУЧЕТО ОТ ПЕРОНА

 

То си няма никого,

освен пътниците,

кучето от перона.

С подхвърлена радост

преминава животът му.

И то е щастливо.

Като закъснял семафор

ласката рови кожухчето му,

преди да замине с вагона.

Ала то няма билет за никъде,

има запазено място

тук, на перона

и своята малка истина:

радостта може да бъде

само изпращана!

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Ръце

ще идват

да ни поздравят,

нозе

ще си отиват

с тeжък спомен,

слова

ще обещават

дълъг път

и ще угастват

с първия следобед.

Ще помним

и ще губим

имена,

любов

ще се изнизва

без постеля,

а някъде

от мрака

хладина

ще изпълзява

и ще ни обсебва.

В ръзсъмналото вече

ще мълчим

невярващи,

непътни,

полузрими.

И само тайно

в нас

ще озвучим

едни докрай

неизвървяни рими.

 

 

 

ПРАГ

 

Някой все си отива,

а е толкова рано,

прагът тъжен изстива –

колко прашен е само.

 

Стъпки глъхнат на двора,

но не стигат до горе –

може би е високо

тази моя посока?

 

И прозорци разтварям,

лъч от слънцето каня

и до мойто пиано

сядат рамо до рамо

 

твойта снощна тревога,

светлината на Бога

и усмивката лунна

на дома ми безлюден.

 

И се ражда в душата,

над кафето във чашата,

моят стих непонятен –

към познат получател.

 

А на прага ми спира

сянка с твоята диря,

пропътувала спомена

сред света милионен.

 

И от ехо смутена,

подир път уморена,

звънва пак на вратата

стара някаква дата.

 

 

 

ГРАДЪТ СЕ РАЗБОЛЯВА

 

Уж нищо тук

не се е променило:

градът и хората –

все същите.

И все така мъгливо

идва утрото,

и мракът пак

завива нощем

къщите.

Но нещо си е тръгнало –

завинаги.

Изтекло е със дъждовете

минали

и с някой прашен залез

е угаснало,

стопявайки се кротко

зад тополите.

И в строгото, панелното

малчание,

пространствата до бяло

са олекнали,

а край реката – сив

и бездиханен

градът се разболява

в тишината си.

 

 

 

 

 

 

 

* * *

 

Самотата, моят верен приятел,

все дописва денят ми тревожен.

Чаша бира, или чай ароматен –

и животът – отново възможен.

 

Столът празен до мен не напомня

и не чака гост дълго пътувал,

просто сядаме двама със нея –

самотата – и храбро умуваме.

 

Утре в шест е кафето, във осем –

среща важна, дори неотложна,

после в 10, в 12… –  ядосан

светът покрай мене прохожда.

 

Търси нови любови и радост,

тъжни истини, сити тревоги,

а по пейките кротката старост

чака краят спокоен да дойде.

 

Самотата, този верен приятел,

ще допие животът ми скучен

и самотни със столът ми празен

ще очакват нещо вън да се случи.