Д-р Джина Димитрова Дундова-Панчева е родена в гр.София. Завършва Английската езикова гимназия със златен медал, а през 1993г. – Медицинския университет. Лекар е, асистент в Катедрата по Физиология на МУ – гр. София, където преподава и до момента физиология на медици, стоматолози и фармацевти на български и английски език. От 1994 г. работи в Клиниката по Детска неврология на Института по педиатрия като педиатър и електрофизиолог – клинична работа, както и преподавателска, практикува и до днес. Има издадени седем поетични книги, една новела и шест букварчета. Две от книгите са двуезични. Новелата е преведена на английски и арабски. Нейни стихове са поместени в литературните издания: „Пламък”, „Словото днес“, „Галерия на думите“, „Тетрадката“ и др. Някои от тях са преведени на английски, турски и гръцки. Има публикувани стихове в Atunus Galaxy poetry, „ Eliz“ (Турция), „Неа Епохи“ Кипър и в някои наши и чужди антологии. Получава награда „Изящното перо – 2024“ в международния литературен конкурс, организиран от Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салона за българска култура и духовност – Чикаго, както и статуетката „Вдъхновение“ на Международния фестивал на Поезията „Духовност без граници 2024“ в гр. Пловдив. Много от стиховете са послужили за създаване на песни по музика на: Димитър Гетов, Стефан Диомов, Иван Кръстев, Валери Костов, Христо Деянов, Светослав Лобошки, Милен Македонски и др., и изпълнени от: Маргарита Хранова, Нели Рангелова, Христо Деянов, Тони Димитрова, Георги Христов, Кристина Димитрова, Симона Загорова, Жана Бергендорф, Мариана Попова и др. По някои от стиховете са създадени песни за проекта „Пеещи артисти“ на Игор Марковски, както и много детски песни, някои от тях – финалисти в „Детска мелодия на годината“. Две от песните печелят първа награда на националните конкурси за нова българска песен „Бургас и морето“ и „София пее“. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на писателите-лекари. Обича пътешествията, фотографията, ски спорта и да свири на пиано. Омъжена, майка на две деца.
ВОЛНА КАТО ВЕТРОВЕТЕ
Аз, волна като ветровете,
от любовта си сякаш светя,
наметнала нощта суетно
и деликатна като цвете.
По уличките се препъвам
в купчинка спомени и щрихи,
в ухание липово потъвам,
наоколо е много тихо.
И само стъпките си чувам,
отекващи по тротоара.
Към теб вървя, не, не сънувам…
изпих вълшебната отвара.
От няколкото глътки, ето,
залитам пак като пияна.
В бутилката на битието
за друго място не остана.
ТЕОРИЯТА НА ХЪБЪЛ
Върти се лудо нашата планета,
живот в утроба синя приютила,
а някъде далеч лети комета,
до Слънцето да стигне има сила.
От прах и лед е дългото ѝ тяло,
опашката просветва в тъмнината.
От слънчевата близост засияла,
прелита много тихо над Земята.
Вселената нараства според Хъбъл,
галактиките мрака озаряват,
все по-далеч стоят една от друга,
звездите по-самотни сякаш стават.
И в тъмното космическата бездна
безмълвно във нощта се разширява.
Разпръсква се материята звездна
в безкрая като късчета жарава.
А може би и ние като нея,
един за друг все повече далечни,
пред чудото на този свят немеем,
и трае самотата цяла вечност.
МИРАЖ
Как ухае нощта на липи и на дъжд,
на отминала буря, на идващо лято,
на сълзи от любов, изживяна веднъж,
но сърцето оставила много богато…
Още тича по прашния, мокър паваж
онова нетърпение старо към мене
и отключва вратата за летен мираж,
сред пустинята тиха на спрялото време.
ПО ПЪТЯ НИ ОБРАТНО
През пръстите прокудената нежност
изтича като песъчинки златни.
Очите ми внезапно се премрежват,
загледани по пътя ни обратно.
Велурените нотки на гласа ти
по бързея назад ме придружават.
Опитвам да си спомня колко пъти
крояха те без дъх да ме оставят.
Опитвах да избягам цяла вечност
от бурния прибой, вещаещ рани.
Настигаше ме ехото далечно
и давех се отново в любовта ни.
Сега изтича смаяната нежност
през пръстите тъй-бързо, непонятно…
Очите ми внезапно се премрежват,
загледани по пътя ни обратно.
ОСТАНИ
Не подавай ръка за довиждане
мое топло, усмихнато лято
и не тичай така към безгрижното,
подредено по жиците ято.
Не отлитай с крилата на птиците,
остани още с мен, прегърни ме.
На заспалия кей сутрин тихо е,
а вълните ме викат по име.
Остани сред зелените хълмове,
в ароматните цветни градини,
по стъблата на житните кълнове,
в лъчезарните утрини сини.
Остани още мъничко, моля те,
аз обичам те, хубаво лято…
Не потегляй на път пак със волното,
лекокрило, забързано ято.
ЕПИЛОГ
Обичах те безумно, до полуда.
Обичах те със всяка своя клетка.
По пътища задъхана се лутах,
препъвах се в гласа ти…Странна гледка.
Но ти не пожела любов такава –
отчаяна, възторжена, горчива,
а обич, топлина която дава,
която идва, после си отива.
Да, аз не съм голямата Невена
и ти не си на праскови крадецът.
Светът за мен сега е празна сцена,
игра на жмичка – ще броя до десет.
Не дойдеш ли при мене като вихър,
не пари ли в сърцето като огън,
ще тръгна към вратата много тихо
и стъпките ми ще прошепнат „сбогом”.
ПРЕДИ ДЪЖДА
Преди дъжда и сивото безмълвие
на клоните, изгубили листата си,
когато още светят в мрака мълнии
и огнени надежди по лицата ни,
преди мъгла навред да се е спуснала,
преди да стане много леден вятърът
и да прошепнат за раздяла устните,
преди да сринат храма бял на вярата,
ще тръгна, без да махна за довиждане
към някой бряг, където няма спомени,
а има само радост и безгрижие,
две капки дъжд, преди да са отронени.
МОЯ КЪСНА ЛЮБОВ
Моя късна любов, неочаквана,
неуверена, смешно ранима,
след пороя от грешки отчаяна,
щом си спомняш зя мен – намери ме.
Чувствам, идваш при мене нетърсена,
очарована, палаво тичаш…
Ще отворя вратата и в тъмното
ще те пусна в сърцето си скришом.
Че в живота ми дълго те нямаше,
даже вече почти те забравих
и без тебе усмихвах се някак си,
но от радост ли беше… Едва ли.
И ще дишат задъхано дните ми,
възродени от твойто присъствие.
Само още веднъж довери ми се!
Знам, за нови открития късно е.
Ще потърся подслон в топлината ти,
моя късна любов, неподирена.
Ти ела, тъй внезапно познала ме
и бъди с мен до края на дните ми.
НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ДВА СЕЗОНА
Последните листа прощално светят,
реката бреговете снежни рони,
светът е бял, светът е по-приветлив
на границата между два сезона.
Водата бяга, времето изтича,
а цветна есен среща бяла зима,
една снежинка в облака се врича
и пада, окрилена, че я има.
И тихичко се ражда бяла тайна
от нежната любов на ветровете,
стаили дъх за мигове нетрайни.
Разцъфва на земята снежно цвете.
Така е тихо, толкова е бяло…
Една сълза от бора се отрони.
Реката тича, времето е спряло
на границата между два сезона.
ОСТАНА САМО МИРИС НА СМОКИНИ
Сега е тихо. Лятото отмина.
Но колко странно, още не е есен,
а то остави мирис на смокини
след себе си и спомена чудесен.
В зелената прегръдка на гората,
сред сенките на птици и дървета,
понякога разхожда се тъгата,
сълзите ѝ в листата кротко светят.
Боли я от поредната раздяла
със лятото, кога ли ще го види?
От облаците пада, премаляла,
една въздишка в клоните превити.
По пътя бавно крачи самотата
и гледа към небето, още синьо.
Така е тихо… Вече не е лято.
Остана само мирис на смокини.