search
top

ДЕЦАТА И ДЕТСТВОТО В ТВОРЧЕСКИТЕ ВИЗИИ НА ТРИ ПОКОЛЕНИЯ ПОЕТИ

Лалка ПАВЛОВА

 

ДЕЦАТА И ДЕТСТВОТО В ТВОРЧЕСКИТЕ ВИЗИИ НА ТРИ ПОКОЛЕНИЯ ПОЕТИ: ПЕЙО ЯВОРОВ, НИКОЛА ВАПЦАРОВ И ТАНЬО КЛИСУРОВ

 

 

            Историята е жесток, но и поучителен събеседник. В най-страшни и драматично-трагични времена току ни подаде лъч божествена надежда за спасение и тъкмо когато повярваме, че можем да се измъкнем от блатото, внезапно си дръпва този лъч обратно. Разбира се това е просто метафора, защото в основата на всичко, което се случва или не се случва, стои, както казва Пеньо Пенев – Негово Величество Човекът. Той е творецът на собствената си история, той издига на пиедестал определени морални стойности като своя ценностна система и пак той създава условията за сгромолясването им. Исторически обусловеното движение между песимизъм, оптимизъм и разочарование, имплицитно подплатено с конкретни обществено значими аргументи, можем да видим в три стихотворения от нашите даровити поети Пейо Яворов, Никола Вапцаров и Таньо Клисуров, обвързали поетическите си визии за миналото, настоящето и бъдещето със съдбата на децата. Неслучайно! Защото децата са утрешният ден не само на отделния индивид и неговия народ, но и на цялото човечество. Именно този факт придава особено значение на това, което тримата поети ни казват със своите произведения. Още повече че те не са творби, предназначени за детската аудитория, а сериозна поезия за възрастни, поставяща важни екзистенциални проблеми.

В библейските текстове представата за детето е идеализирана, серафичният му ореол е постоянна величина, образът му символизира духовна чистота, невинност, непорочност, т. е. състояние, което предхожда греха или характеризира момент след изповед и опрощение на греховете: „Оставете децата да дойдат при Мене и не ги възпирайте; защото на такива е божието царство. Истината ви казвам : Който не приеме царството божие като дете, няма да влезе в него“ (Лука, 16, 17). И съвсем не е случайно, че в християнската живопис и иконопис ангелите най-често са изобразявани като деца, знак за чистота и невинност. Даоизмът също разглежда детството като естественост, спонтанна непринуденост, спокойствие и съсредоточеност без задни мисли и намерения („Лаодзъ“ и „Джуандзъ“). Или, ако си послужа с една от метафорите на Иван Радоев, детето е бял лист, върху който животът тепърва ще пише своите истини. В такъв аспект е представено детството в стихотворенията „В часа на синята мъгла“ (Пейо Яворов), „Не бойте се деца“ (Никола Вапцаров) и „Деца, не зарад вас боя се аз…“ (Таньо Клисуров).

Социумът, в който попада детето след раждането си, при Яворов и Вапцаров е обвързан с минали етапи от историческото ни  развитие и това предопределя голяма част от неговите характеристики. Стихотворението на Яворов „В часа на синята мъгла“ е писано през последното десетилетие от неговия живот, отпечатано е в редактираното от Александър Балабанов и Павел Генадиев списание „Художник“, кн. III от 7 септември 1909 г., на стр. 3 като четвърто стихотворение от цикъла „Леворъчни пръстени“. В писмо до Боян Пенев (21. 07. 1909 г.) поетът споделя, че самотният му живот и гледката през прозореца на дома му раждат стиховете на тази негова нова творба: „Аз се топя като тебе в горещините или сядам надвечер при прозореца и, като си въобразявам една бяла брада, нареждам: „Деца, седя и гледам…“ Отдавна вече са отшумели селските бунтове в Шабла и Дуранкулак, минал е вече и неговият македонски период на четник в дружината на Михаил Чаков (1902 г.) и на Яне Сандански (1904 г.), преживял е крушението на своите социални и национални идеали и е съвсем естествено в поетиката на Яворов да навлязат мотивите за раздвоението, за страданието, за самотата на човека в този разкъсван от противоречия български свят, в който „Живот и смърт се разминават всеки час. / Но кой ще назове честта и кой позора?“. В съзнанието на лирическия му човек нахлуват спомени от миналото, които „придавят“ неговата гръд с изгубените посоки на „пътища, пътеки…“. Той вече знае какво е „пек“ и какво е „буря“, виденията от нерадостните му дни и нощи го парят като въглени, душата му е смъртно наранена, а ситуирането му на прозореца имплицитно вписва представи за граница между външно (децата) и вътрешно (лирически говорител), между настояще и бъдеще, между живот и смърт. Поетът усеща, че вече наближава неговият час „на синята мъгла“. Синият цвят е цветът на истината, на смъртта и боговете, той вписва в себе си нематериалното, затова и погледът потъва в него – като в празнотата на въздуха и водата. Той е най-студеният цвят, стоящ най-близо до абсолютната празнота на бялото. Неговата абстрактност и неопределеност се допълва от символиката на мъглата, която е знак за неяснота, за смесица на въздух, вода и огън и напомня първоначалния хаос от преди сътворението на света. Образът на синята мъгла е използван и в паратекста на стихотворението, и в епилога му, но в два различни контекста. Ако заглавието стои най-близо до образа на прозореца („Седя и гледам от прозореца: деца играят вън…“) и създава усещане за обвързване на неговите символични полета с личността на лирическия говорител, който отдавна е избродил своите „пътища, пътеки…“, то финалът акцентува образа на децата:

И ето в оня час на синята мъгла,

когато млъква шум и тишината стене,

при своите прозорци седнали без мощ,

спомнете си, деца, спомнете си за мене…

Размяната на обектите на прозореца (лирически говорител – деца) имплицитно разширява границите на историческото време и създава асоциации за идентичност на битието и на двете поколения, за непроменен социум, който по еднакъв начин обезсмисля живота им. Затова в първите две 12-стишни строфи образите им се редуват, докато цялата трета строфа акцентува само съдбата на децата във време, когато драмата на лирическия говорител вече ще се е превърнала в спомен. Мотивът за повтаряемост, за липса на движение и промяна на човешкия живот в едно общество, в което няма кой да назове „честта и кой позора“, сякаш спуска траурно платно над всичко – и те ще извървят „заклетия си път“, и те ще сведат „морно меланхолни чела“, а „споменът нерад“ от „забитата прекършена стрела“ в душите им ще ги пари като въглен. Две поколения – на лирическия говорител и на децата – ще изминат отреденото им от „слънцето“ време на живота като жертви на един социум, в който все още не се е намерил онзи, който да извади на показ съдържанието на такива важни екзистенциални понятия, като „чест“ и „позор“, все още няма кой да даде отговор на „свръхземните въпроси“. Именно от това съзнание се ражда болезненият възглас на поета: „Деца, боя се зарад вас…“ Пейо Яворов е поет символист и като такъв чрез творчеството си налага идеята за интуитивното познание, за откриването на истините за света, човека и живота по пътя на ирационалното, затова и причината за съдбовната драма на децата е представена абстрактно. В последните месеци от живота си  (през 1914 г.) под заглавието на своето стихотворение „В часа на синята мъгла“ той поставя посвещение: „На моите племенници Найден, Малинка и Ганка“, които са деца на сестра му Екатерина. Така символистичният пейзаж за житейската драма на двете поколения, представени в стихотворението, придобива и свои реалистични контури.

Никола Вапцаров принадлежи на друго време и друга поетическа рецепция при изобразяването на действителността. В поезията му осезаемо е наложено проспективното движение на визиите  днес – утре, като понятието „днес“ е белязано с болка, със социално страдание (лично и колективно), с драматична борба за хляба, за физическото и духовното оцеляване на индивида и колектива, на онеправданите от съдбата, а представата за бъдещето е осветена от вярата за постижимостта на социалната справедливост на базата на едно ново, хуманно устроено общество. Ръкописът на стихотворението „Не бойте се, деца“ е част от „Сивата тетрадка“ на поета, която съдържа най-знаковите негови творби – „Двубой“, „Писмо“ („Ти помниш ли…“), „Песен за човека“, „Епоха“, „Романтика“, „Хроника“, цикълът за Испания – общо 22 стихотворения. Според близките и приятелите на поета тази тетрадка е част от замислена за издаване стихосбирка през 1939 г., т. е. между времето на създаването на „В часа на синята мъгла“ на Яворов и „Не бойте се, деца“ на Вапцаров лежи един 30-годишен период. Бойка Вапцарова споделя, че поетът е получил подтик за написването му по повод Деня на детето на 4 юни, 1939 г., и е своеобразен поетичен отговор на Яворовото стихотворение. Това становище до голяма степен се потвърждава и от паратекста, който заедно с финала на първата строфа на Яворовата творба създава своеобразна антитеза: „Деца, боя се зарад вас…“ (Яворов) – „Не бойте се, деца“ (Вапцаров). Както и в много други свои произведения, и тук Вапцаров не само гради представи за контраста между днес и утре, но и детайлизирано представя своята утопична визия за бъдещето. От композиционна гледна точка стихотворението съдържа три структурни цялости, като началото и финалът създават представи за настоящето, а вътре в създадената от тях рамка е вписана (вече много по-разгърнато!), визията за бъдещето. Между двете стихотворения – на Яворов и на Вапцаров – има много концептуални допирни точни, но и съществени различия. Картината на социалното битие на децата в настоящето не се е променила –  ако при Яворов те са „разръфани и прашни“, с „морно меланхолни“ сведени чела и изпепелени от „спомен нерад“ души, то 30 години по-късно децата отново са ситуирани в един несправедлив и жесток свят, в който „хлябът е малко“, техните лица са „сгърчени от плач“, а големите им „мъчително тъжни очи“ са „сухи и неми“, въпреки непосилния всекидневен труд: „Работиме много, работим от сутрин до здрач…“ Една „жестока, безока“ съдба е притиснала малкия трудов човек до своите студени стени, лишавайки го от възможността да изпълни първичния си родителски дълг – да стопи в очите на децата си този „…ужас свиреп: „Хлеб! Хлеб! Хлеб!“. За разлика от символиста Пейо Яворов, поетът Никола Вапцаров вярва в постижимостта на мечтата за социално равенство между хората, във възможността за създаване на един нов свят с нов морал, в който хората не само ще се обичат като братя, но и ще имат равен достъп до плодовете на своя труд:

Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

И радост в очите ще имате,

мънички мои.

Имам ли аз,

то значи да има за теб,

имаш ли ти,

то значи да има безброя.

Историята е подала своя божествен лъч на надеждата за спасение към поколението на Никола Вапцаров и той искрено вярва, че от бреме, което изтощава и убива, трудът може да се превърне в съзидателно творчество, което носи духовно удовлетворение, че човешкият ум и въображение са способни да впрегнат дори времето в „бетонен ръкав“ и да го подчинят на своята воля. Затова е и толкова категоричен в почти по фаустовски прозвучалия отговор на болезнения вопъл на Пейо-Яворов „Деца, боя се зарад вас…“:  „О, колко е хубав светът!“.

Диалогът между световете на различните поколения поети в българското икономическо, социално и културно пространство разширява границите на времето от миналото през настоящето към бъдещето. Но ако при Яворов и Вапцаров образът на децата е представен в библейско-евангелски план като чисти и непорочни души, като жертвен агнец на историята, която не е способна да проявява милост към никого, съвсем друга е визията за тях в стихотворението „Деца, не зарад вас боя се аз…“ на Таньо Клисуров („Мерено и немерено в стих и проза“, изд. „ЛАГЕН“, 2019 г.). Българското битие вече е преминало през периода на социализма, в който така и не се сбъдва утопичният модел на бъдещето, изграден в поетичните видения на Вапцаров. Стихотворението на Таньо Клисуров, с мото от Пейо Яворов „Деца, боя се зарад вас…“, продължава диалога между поколенията български поети от трета гледна точка – на новото време в т. н. демокрация. Онова, което рязко го дистанцира от Яворов и Вапцаров е тотално преобърнатия нравствен модел на детството – ако в творчеството на неговите предходници децата са „жертва“ на обществено-икономическите отношения, в стихотворението на Т. Клисуров те са видени като палачи на това общество, като убийци на красивото и доброто, като въплъщението на дяволското начало в новия ни свят:

Деца, не зарад вас боя се аз,

от вас е моят страх, че ежечасно

в душите ваши демони порастват.

Образът на Демона в различните митологии и свещени книги има амбивалентно съдържание, но в по-голямата си част те го представят като символ на злите духове, на тъмните сили, които замъгляват разума, отслабват волята и превръщат „обладания“ от злите духове в знак за регрес, за хаос, за духовно падение и физическа жестокост. Неслучайно в християнската традиция наричат демоните „нечисти духове“, те са представени като ангели, които са изменили на своята серафична мисия, превърнали са се в олицетворение на лицемерна жестокост, на егоизъм и омраза. Затова в картите Таро Демонът – аркан номер 15 – е изобразен като чудовище. В такъв аспект е представен образът на децата и в стихотворението на Таньо Клисуров. Контекстовите синоними „боя се“ и „страх“, повторението на образа на демоните в два съседни стиха, обвързването им с филмите на ужасите на английския кинорежисьор Алфред Джоузеф Хичкок, имплицитно вписва представи за страшната наша (и световна!) действителност, в която децата вместо играчки – държат в ръцете си пистолети и ножове. И за да не се усъмни читателят в истинността на казаното, поетът веднага репликира евентуалното му словесно противопоставяне: „Не е метафора. И няма спор – / това е бъдещето.“ Тези „бъдещи човеци“ заплашват съществуването не само на българския свят, но и на цялото човечество: „ …дете с топор / ще се надвеси мълком над главите…“ Образите на пистолета, ножа и топора събуждат представи за разрушения, за яростна отмъстителност, за необуздана жестокост и много жертви. Това са оръжия, които атакуват едновременно тялото и духа, манипулират съзнанието, те имат способността да разделят и държат в подчинение, те са инструменти за разграничаване от общността и нейната ценностна система, те носят послания за студ, за обезценяване на човешкия живот. В изследването си „Детската престъпност и полицейската превенция“ (Научноизследователски институт по криминалистика, София, 2009 г.), Нина Белова представя многообразието в проявленията на детската престъпност от т. н. футболни хулигани и кражбите в домове на възрастни хора, магазини, гари и градинки до побои, изнасилвания и ужасяващи с жестокостта си убийства, извършени от деца. Достатъчно е да припомня случая в Перник, когато непълнолетно момче не само убива свой съученик, но и „разфасова трупа с голямо умение, тъй като е чел литература по този въпрос“, което говори за хладнокръвна подготовка преди извършването на престъплението. Още по-страшна е статистиката, която сочи, че 81 % от анкетираните деца оправдават насилието над други деца, „ако те си го заслужават“.

Стихотворението на Таньо Клисуров разработва две микротеми – за децата палачи и за виновниците, превърнали ги в такива. Знаем, че животът е енергия и всеки човек общува с другите носители на такава енергия. Тялото на детето я носи в себе си още докато е в зародиш, тогава то се отъждествява с майката, с нейния начин на живот, с нейните страхове и радости чрез хормоните, които тя отделя. След раждането връзката между детето и родителите му предопределя моделите на неговото поведение, емоционални реакции и интелект. Изследванията в тази област доказват, че 75 % от децата, проявили агресия и регистрирани като малолетни извършители на побои, кражби, изнасилвания и убийства, са израснали в семейна среда на насилие и малтретиране. Именно това кара поета Таньо Клисуров директно да посочи виновника за случващото се:

Греша ли? По-добре е да греша,

ала виновниците трябва да открием.

И аз не мога да ви утеша:

виновниците сме самите ние –

бащите на безмилостното Зло.

Поезията на Таньо Клисуров (както и тази на Вапцаров), се отличава с осезаема диалогичност, чието слово е насочено както към собственото му Аз, така и към читателите на неговите словесни изповеди. Той се опитва да отвори очите ни за такива глобални екзистенциални проблеми, от чието разрешаване зависи бъдещето на цялото човечество. От Яворов до днес светът се е променил драстично, динамиката в развитието на обществените отношения променя и ценностните системи на новите поколения. И ако за американския поет, есеист, историк и журналист Карл Сандбърг „Бебето е мнението на Бог, че светът трябва да продължи“, съвременната реалност в обкръжаващата ни действителност задължава всеки един от нас сериозно да се замислим за собственото си поведение. Човекът е длъжен да ревизира своя начин на живот като възрастен, на когото децата подражават, и от „Не ме гледай какво върша, а ме слушай какво ти говоря“ да подчини модела на съществуването си на нова максима: „Гледай какво върша, слушай какво говоря и прави същото!“ Защото „Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огън. И тъй, от плодовете им ще ги познаете.“  (Матей, 7: 18, 19, 20).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

One Response to “ДЕЦАТА И ДЕТСТВОТО В ТВОРЧЕСКИТЕ ВИЗИИ НА ТРИ ПОКОЛЕНИЯ ПОЕТИ”

  1. Иван каза:

    И при Яворов и Вапцаров се констатира разминаване с Божия промисъл спрямо децата.А при Клисуров то е най—голямо и придобива чудовищни размери,характеризирайки ги като рушители на тоя свят—дали не е предусещане за настъпващите последни времена.И едно несъгласие—мечтите у Вапцаров относно— “че от бреме, което изтощава и убива, трудът може да се превърне в съзидателно творчество, което носи духовно удовлетворение” ,както и за социалната справедливост,при социализма се реализираха,но грешката му беше в насаждане атеизма,въпреки че комунистическите норми почти съвпадаха с християнските.И за да се дойде до възраждането отново на капитализма,с неговото вече откровено богоборчество,превръщащо децата в чудовища,които да сложат края на човечеството.А то най—вероятно е и нормалното,предсказано от
    Йоан Богослов в неговото “Откровение”,последната книга от Свещеното писание.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top