search
top

ДЕТСКИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ЛЮДМИЛ ДРИНОВ…

Георги Н. НИКОЛОВ

 

Този наш поет си отива от света твърде рано (1915 – 1932). На седемнадесет години всеки автор, почти без изключение, може само да загатва за творческото си дарование. Да маркира тематично художественото бъдеще, което не му е отредено да има. И да остави произведения, заличени от равнодушното време, или живи и днес. Почти всичко, създадено от сина на детския писател Стоян Дринов, е събрано в посмъртната сбирка „Поздрав” – С., 1934, печ. „Книпеграф”. Тя съдържа 30 творби, за които вместо предговор Елин Пелин споделя: „Малки нежни песнички, звънки, игриви и стройни са стиховете на младия поет Людмил Дринов. Напоени с любов към природата, състрадание към бедните и слабите, преплетени с невинни шеги, облъхани от детска наивност, тия малки стихове ще допаднат на децата и ще звънтят в техните души с непринудената си поезия и с чистотата на родната реч”. Оценката на Елин Пелин е актуална и днес. Доколкото, разбира се, е съизмерима със съвременната реалност, в която цари духовен хаос и загърбване на изконните български ценности. Няколко са основните теми, вълнували юношата в отреденото му време на земята – селският бит, втъкан в пъстрите шевици на природата… и училището. Смяната на годишните сезони, всеки осмислен през призмата на чистата детска сетивност, фолклорните обичаи и не на последно място – изразеното съчувствие към своите връстници, поставени в неравностойно положение. То е натуралистично-описателно: авторът няма житейския опит, който би го отвел до първоизточника на бедността и тихото човешко страдание. Но това не му пречи да бъде максимално точен в наблюдаваните картини, които споделя с читателя. Да изразява съчувствие и поне морално да бъде на страната на социалната низина:

 

Изпито, бледо, парцаливо,

Със тъжни, хлътнали очи,

Преглъща сълзите парливи,

Поглежда тихо и мълчи.

 

Край него здания и хора

И много весели деца,

Които бързат и говорят

С доволни, радостни лица.

 

А никой поглед не навежда

Към треперящите ръце

И никой с милост не поглежда

Изнемощялото лице.                       „Просяче”

 

Но като цяло литературното наследство на юношата Дринов е ярко-оптимистично. Изтъкано от символи, сред които „листи златни”, „вакли овчици”, „медна цафара”, „кон огнянец”, „светли небеса”, „пролет цветнолика”, „рог извил е месец злат”, „клас тучен”, „снежнодрех Дядо Мраз”, „ведри небосклони” и пр. Над всички, като цар-господар се извисява Слънчо, приятелят на децата, за които авторът казва: „И ние сме птички игриви/ И ний сме градинка цветя”. Именно детето е лирически герой в стиховете тук и чрез любопитния му поглед опознаваме света. Той черпи живителни сокове от патриархалната красота на българското село и ако бе се развил като творец, Людмил несъмнено би бил негов художествен апологет. Радва го всичко: труда по нивите, окъпани в човешка пот, прошепнатото облекчение, че е далеч от шума на големия град и простите взаимоотношения между хора, носители на искреност и хармония помежду си. Част от стиховете в „Поздрав” излъчват аромата на фолклорното наследство и силно напомнят, особено с мотива за гурбетчийството, народна песен. В други, съвсем по детски, е изразено доволството от топлия дом. От присъствието на най-близките и спокойствието, което е обзело схлупената родна хижа в зимния мраз. Нетърпеливо чаканото коледуване и първия полъх на идващата пролет. Икона за „селските” стихове на Дринов е култът към труда на нивата, когато зърното се прибира в хамбарите и тиха удовлетвореност се прокрадва в душите на морните стопани. В този култ авторът открива и своята същност, запазила спомен за напуканите длани на предците. Намира стихията си и цял се разтваря в палещата й сърцевина. Защото познава света на селото не само от преразказ. Обича го дълбоко и чисто и е частица от доловимата му енигматичност. Подчинена на сезонните надежди за богат урожай – носещ като заслужен благослов спокойствие и веселие в людските сърца. Людмил Дринов съзнателно идеализира селото, възприемайки го като пример как трябва да се живее в сговор с природата. Даряваща на човеците хляб за тялото и добри мисли към света, който ги заобикаля. Така е било нине и присно, така, дай, Боже, да бъде и занапред. В тези си творби може би авторът прави неволно сравнение между града, където социалната дисхармония е по-ясно откроена, и селото. Мъничък свят, пред чийто олтар все още се тачат стародавните добродетели за взаимна помощ, подкрепа на изпадналия в беда, общи радости и общи скърби. И заедно разчупена погача. Плътта на която ще стигне до всеки, който честно е превивал гръб на полето. Младият поет ни е завещал в годините възторга си от храма на селското битие и пред неговия олтар полага ведрите си строфи:

 

Здравей, ти моя земьо спорна,

И вий, разцъвнали поляни,

И бодри и работни дни,

Ти, мое село неуморно,

И мои къщички засмени,

В които радостта звъни!

 

Аз връщам се и тъй съм весел

И сещам се така порастнал,

И волен съм като орле;

В душата жажда съм понесъл

На малък селянин, израстнал

Всред необятното поле.

 

Сега в нивята хлебодатни

Ще жъна с радост във гърдите,

С щастливи, грейнали очи.

– Здравей, ти земьо благодатна,

Аз идвам бодро в ширините

Окъпан в палави лъчи.               „Пред ваканция”

 

Немалка част от стиховете на Дринов са посветени на българското училище: обичано и тачено от младия автор, сам той все още на ученическата скамейка. Понякога редовете са изпълнени с безобиден хумор. Рисуващ „мъките” на детето в първия му досег с науката:

 

Кой ли е измислил

Плочи и калеми,

Моливи, писалки,

Книгите големи?

 

Над задачи мъчни

Цял ден гръб навеждай,

А навън към двора

Под око поглеждай!               „Мъчно нещо”

 

Като цяло творчеството на Дринов е ведро, оптимистично. Но понякога душата му се стяга в обръча на самотата. На някаква странна безизходица, родена може би от неясни предчувствия, маркирани с „жалещи дървета”, „голи клони”, „сълзи”… Символиката се променя, настроението е минорно. Сякаш детството в миг е отлетяло и поетът се възправя срещу света, без ясно да съзнава какъв път да поеме. Няма ясни послания към читателя, а само растящи тегоби, върху които същата тази самота се надгражда и започва глухо да тътне. Тя трябва да намери своите слушатели. Да бъде съпричастно споделена и отстранена от иначе ведрия натюрел на автора, сред който унинието не му е присъщо. Защото в литературното наследство на Людмил доминира възторгът. Радостта от живота, предвкусването на детските удоволствия и увереността, че и следващите години ще са все така спокойни. В творби като „Боже, колко сме сами!” всичко това е заменено с картини от отиващия си летен сезон, с депресивна искреност и предчувствие за някаква неясна безизходица:

 

Над полето пожълтяло,

Жерави – синджир летят,

Ширинето запустяло,

Вехне, съхне цвят до цвят.

 

Мрачно тегнат небесата,

Тихо дъжд ръми, ръми…

Как е пусто на земята,

Боже, колко сме сами!

 

Творчеството на Людмил Дринов, малко по обем, е застинало в краткото време, в което е създавано. Може би, ако беше живял повече, авторът щеше да бъде един от възторжените певци на българското село, какъвто го виждаме в немалка част от творбите му. Може би щеше да постави акцент и върху социалната дисхармония, която го вълнува и срещу която се опълчва с детското си възмущение. А може би щеше да поеме по друг, неизвестен за нас естетически път. Но и стиховете, които ни остави, приличат на шепа ярки цветни акварели. На плочки от домино, съзиждащи дарованието на една в повечето случаи ведро-неспокойна младост. В отминал век – с друга нравствена ценностна система. С друг школски звън и с други радости, отмрели с поколенията на нашите дядовци и баби. Мисля, че Дринов има своето мъничко място в историята на българската литература. Защото, като всяка история и тя се съгражда не само с огромни скали. А и с мъничките песъчинки, осъществяващи спойката на целия градеж. Там, някъде в него, е сърцето и на Людмил Дринов, когото се опитваме да отърсим от праха на забравата с тези кратки редове…

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top