ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА — ДОКЛАД ОТ ПАНЧО ПАНЧЕВ

АПРИЛСКА ЛИТЕРАТУРНА ДИСКУСИЯ 2016 г.

ДЕТСКА ЛИТЕРАТУРА  — ДОКЛАД ОТ ПАНЧО ПАНЧЕВ


ДЕТСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Панчо Панчев

 

Много съм недоволен от книгите за деца, които са ми дадени – те трябва да доставят удоволствие и да учат нашите деца и внуци. Едно време (моля да бъда извинен за тази въздишка по миналото!) имаше селекция на книгите, които се издаваха. Не както сега – плащаш и ти издават книга, която не само не доставя удоволствие и не учи на нищо полезно, но е пример за неграмотност. Който е приемал за членове на Съюза на писателите тези литературно неграмотни хора, нека си носи отговорността. За съжаление няма и кого да виним за някоя полуграмотна книга, защото в карето й липсва името на редактора. Иначе едва ли поет като Георги Драмбозов ще допусне до печат книга като редактираната от него „Децата и сезоните“ от Иван Вунчев, която направо не е редактирана.

Сценария на Сергей Комитски „Купе от трабант” прочетох с голямо удоволствие.В него нямаше нито една псувня. Сега е много модерно от сцената и от екрана да се псува. Гледах две пиеси в столичен театър и там не само се псуваше, но и след всяка псувня публиката ръкопляскаше. Дотам сме я докарали.

Преди време по моя препоръка бяха приети в СБП известните драматурзи Яна Добрева, Ани Петрова и Илко Иларионов. Трябва да приемем още няколко млади драматурзи, които са много по-заслужили от приетите полуграмотни „писатели“. По сценария на Комитски имам забележки: можеше да завърши с още предложения за трабанти, които се предлагат за изкупуване или като подарък… Вариантът, който четох ме караше да се чувствам като кинооператор.

Отлично впечатление ми направи „Игрите на палавата виелица“ (можеше и по-добро заглавие да се измисли!) на Юлия Момчилова. Освен че е написана увлекателно, тя е постигнала детския език и психология. Макар отдавна да не съм бил дете, ми беше приятно да я прочета. Моят приятел Димитър Инкьов, който живееше в Германия, беше постигнал успех като детски писател, защото знаеше немски език колкото малчуганите. Не правя аналог с книжката на Момчилова, където макар и с усилия авторката е съумяла да го постигне. Достъпни и приятни за децата са и разказаните истории. Особено ме впечатлиха илюстрациите и си помислих „защо писателите, които най-добре знаят какво искат да разкажат в книжките си, не са и художници“.

Има нещо трогателно в книжката на Злати Тасев „Врабчова люлка“. Например посвещението на двете внучки. Авторът си е написал дори телефона, ако има нещо да бъде питан. Не ми е ясно обаче на въпросният симпатичен (вижда се от снимката) и умеещ да римува дядо Злати не му ли е казвал някой, че макар да е издал четири-пет книги, още е в лоното на самодейността.

Не зная защо е попаднала при мен книгата на Дора Янкова-Медникарова „Палитра“. В нея са събрани стихотворения за възрастни и две пиеси. Смея да кажа след като прелистих някои страници от „драматургията“ на въпросната авторка, че не съм очарован.

Трудно, да не кажа – невъзможно, е да се определи жанрът на тази книга. Става дума за любопитките „Пепизми“ от Диана Димих и Петър Рангелов (майка или баба и син или внук?). Жената е имала търпението и постоянството да записва казаното от синчето/внучето й още когато е бил бебе. Въпреки оригиналността на това издание, то по-сполучливо би било, ако беше оставено в един екземпляр. Ето едно наистина остроумно изказване: „Когато отивахме на вилата, духаше силно и Петьо констатира:

–Вятърът си заминава и дърветата му махат.

–Къде заминава?

–Ами отива в планината. Там ще се върти около високия връх и ще прави големи ветрушки (вихрушки)“…

И ето че стигаме до истински детската литература. Доколко е детска и доколко е литература е друг въпрос!

Надявам се книжки като „Не се измили, патили“ от Трендафил Василев е пример как не трябва да се пише и издава за деца. Добре, че тиражът й е малък (500 бройки), та да не се заблуждаваме, че това е образец за книга за дете. Иначе самата поемка е прилична, но не може да претендира за награда.

ПО е завързан случаят с „Изворче да доброто“ на Витка Витанова (сто и една гатанки), която авторката посвещава на малките си приятели и читатели, между които и нейната правнучка. Стойността на книжката много се повишава от илюстрациите. Художникът Красимир Коцев е успял да създаде цял паралелен свят от чудесни илюстрации. Книжката е и добре оформена. За стоте и една гатанки, поместени в нея по-добре да не говоря. Но благодарение на художника и оформителя, книжка има.

Сто гатанки са събрани и в книжката на Катерина Кирянова „100 що е то?“ Като се чудя с какво да започна, искам да кажа, че в този, както и в предишния, (на Витка Витанова) сборници са написани два пъти отговорите на гатанките – веднъж при самите гатанки и втори път – в края на книжката. Според мен по-интересно щеше да бъде, ако бяха дадени само в края на книжките. Децата ще търсят тези, на които не са могли да отговорят и това ще бъде една мъничка игра… Катерина Кирянова е автор на 40 книги, от които 17 за деца(??). Това не ми пречи да не харесам гатанките й. Е – не чак колкото гатанките на Витка Витанова, но все пак… На мен пО ми хареса другата й книжка „Забавна математика“ – стихчета чудесни със задачки лесни. В нея има по-малко словесни компромиси, а е и по-забавна, както пише в заглавието.

С колегиална деликатност пристъпям към стихосбирката на Иван Вунчев „Децата и сезоните“. Четем написаното от редактора Георги Драмбозов: „Това е десетата поред книга на поета Иван Вунчев.“ Нито голямата обич на Иван Вунчев към децата, нито фактът, че е издал десет книги не е повод да го залъгваме, че това е поезия! А той навярно действително е издал въпросните книги с „любовна лирика, басни, пейзажи“, както четем на гърба на тази му стихосбирка. Да вземем за пример стихотворението „Пак е пролет“! Съдържанието е нормално банално, каквито са и римите: грее-пее, небето-полето, полята-цветята, полет-пролет… В повечето от малките си опуси авторът използва познати образи, но и „остава верен“ на римите си – земята-гората, гуши-пуши, живее-пее, украсява-дарява, засмени-червени и т.н. („Баба Марта“). Това разбира си не са единствените ми възражения. Всичко в книжката е познато, употребявано. Запознах се с господин Вунчев. Приятен човек! Той изглежда не подозира, че не трябва да издава такива книжки. Да чете на внуците си стихове от Дора Габе, Леда Милева и другите ни майстори. Да чете Валери Петров и Христо Смирненски, да ги анализира. И да не вярва на литературни съветници.

Двете книги на Калин Калинов освен, че не са предназначени за деца, не можаха да стигнат и до читателското ми настроение. Стихотворната сатирична сбирка „Сатърдей“ ми се стори по-читава. В нея (в куплети и „краткостишия”) се осмиват от автора много важни (според него) обществени злини. Но в желанието си да е полезен изглежда не прочита написаното. Така например той римува глагол с глагол, съществително със съществително и меко казано не се интересува от формата на куплетите си. Етопримери на рими: „добър ден – всеки ден“, „самоизяждате – преяждате“, „преднамерено – намерено“, „казва – изказва“, „народно – международно“, „свършим – извършим“ и пр. Ими „мекането”:строиме, мислиме, видиме, разбереме…

Втората книга на Калин Калинов е проза – есета за живота под заглавието „Зодия Муле“. В нея стилът, както и грамотността са добри. Но лично аз не можах да схвана дълбокия смисъл на повечето от тези миниатюри!

Книгата на Йордан Пеев „Последния Адам“ е сериозна. Нищо, че той припява на телевизионерите със своите „една“, „едно“, „един“. Например още на първата страницапише „отдалече всяка една от дългите редици…“. Страница по-нататък: „… като всяка една от тях…“. А на стр. 71 четем: „Едната те запалва с един поглед…“ Тази книга не е за разглеждане при „детските“. Ако я разглеждаме като четиво за възрастни, тя има достатъчно литературни качества, дори да е малко модерна. Трудно се четат обаче сто и петдесет страници за едно плашило и едно хвърчило.

„На чашка с вас във Монпарнас“ на Иван Кьосев е албум, който събира доста от българските писатели. Той също е извън темата на моя анализ и аз съм благодарен за това.

Виктор Самуилов – „Не е честно“. Това е поредица книжки за деца, издадена от пловдивската фабрика „Жанет 45“ и достойно защитаваща името на издателството. И на автора, разбира се. Какво е характерно за детските книги на този автор. Те не повтарят вече казаното от други автори в тематично отношение. Оригиналността на детските стихове от Виктор е първото, което прави впечатление. В стиховете (колко хубаво е, че са кратки) са намерени изненадващо дори за детското въображение теми и мотиви. Даже, когато пише на пръв поглед неудобни за малчуганите неща като например сърцето, нарисувано с пръст на стъклото на прозореца до болното дете, ние ги приемаме като истински, защото сме ги виждали… Чета Виктор и си казвам, какво ли ще съчини в следващата си книжка. За книгата на Виктор Самуилов само хубави неща могат да се кажат, затова спирам…

Хубавите неща могат да се кажат и за трите книжки на Анелия Жекова. Всъщност две от тях – „Защо в гората няма телевизор“ и „Петелът Гого“ са предназначени и за четене (от някой по-възрастен) и за игра. В първата забележката ми е, че се употребяват думи като „мнение“, „проблема“, „мотив“… А във втората не ми хареса шрифта – не може цяла поемка да се набере само с главни букви. Особено за деца. Иначе стиховете са отлични, освен това са съобразени с детското мозъчно чекмедже. Разнообразие е проявила Ангелина. В книжката „От морето до небето“, в която е събрала стихотворения, приказки и гатанки. Като шампион на гатанките, мога с чисто сърце да кажа, че най-доброто в книжката са те – дори Ангелина е намерила начин без много да повтаря казаното от други автори, да напише хубави питащи куплетчета. Стиховете също са много добри, но не мога да кажа същото за някои от приказчиците.

Приятна изненада за мен беше книжката (приказката) на Румен Иванчев „Играчка на ветровете“. В нея сладкодумно се разказва за един покрив и намиращите се там ветрове, ветропоказател и другарите им. Уж обикновени, известни неща разказва авторът, а са разказани поетично, извисено…

Между книгите, които ми направиха много добро впечатление се нарежда и сборникът от приказки, разказани от Атанас Звездинов в стих. В стихотворното майсторство на Звездинов едва ли би се усъмнил някой и все пак да пренапишеш осем приказки, да им дадеш стихотворна форма, а една сам (като автор) да „разкажеш“, не е дейност за подценяване. Особено ако е свършена майсторски.

Следващата книжка е „Вълшебното конче“ от Павлина Павлова, която пише и за възрастни. Тази тя е определила като „приказки“. Това са два раздела кратки разказчета –не съм сигурен, че определението „приказки“ е най-точното, но не възразявам срещу него, защото тези малки историйки звучат като истински и са разказани достъпно за децата. Всекидневните ни въвеждат в делниците на едно малко момиченце, прекарващо си добре с любимата своя баба. Никъде не пише, че тя му е любима. Но техните взаимоотношения издават това. Според мен излишно е разделението на книжката на две. Друга моя бележка е пасажа за пеперудата Монарх, където авторката се е поувлякла в подробности и се разбира, че авторката е използвала някаква научна информация, което не е лошо, стига да не се усеща от читателя. И в други от приказките е втъкан научен материал, което е едно от достойнствата на книгата! Най-ценното е, че знанията, които се придобиват при четенето или слушането от децата, не пречи на действието и възприемането на приказката.

Стефан Колчев е представен с три книжки – „Гръм от ясно небе“, „Мигновение“ и „Върволица!“ На първата страница на първата от тези три книжки пише, че вътре има стихотворения, на първите страници на другите две четем „стихотворения лирични и сатирични“. Ако беше само това – добре, тоест не е добре, но ще го преглътнем. На последната страница на една от книжките му под заглавието „книги от същия автор“ четем три научни издания и 19 (деветнайсет) заглавия на книги „поетични със стихотворения“. Въпросният автор е доцент, доктор и преподава психология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, награждаван е и т.н. На всяка от трите книжки, издадени през миналата година има снимка и стихотворение. Ето едно от тях:

 

В този безпорядък,

ширещ се в страната моя,

дали ще настъпи

някога що годе порядък?

Или безпорядъчни

ще станем всички ний,

радетелите на реда

и дисциплината.

 

През последните години Петя Александрова пише доста и все (в повечето случаи) много хубаво! Такива са моите впечатления от последните й книжки. Независимо от това, че пише и за възрастни, за Петя можем да кажем, че е една завършена писателка за малчуганите. Прочетох нейните стихотворения „Имам си“, „Бой“, „Обяснение“, „Не може ли обратно?“, „Свада“ и другите – и малко завидях на въображението й. Не че не е нужно въображение, когато се пише за възрастни, но това е особено важно при произведенията за деца. Защото тяхната безбрежна психика допуска всякакви невероятности. Такива неща си мислех, когато четох стихосбирката на Петя „Хей, таралежите, що ми се ежите?“

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ПРОЗА — ДОКЛАД ОТ ХРИСТО СЛАВОВ
Next post П О К А Н А