УМИРАЧКА

             В памет на родителите ми

 

Откога се канеха да опитат.

– Ще си облечем новите дрехи и ще легнем – казваше баба Севдалина.

Дядо Атанас се мръщеше:

– Абе, то тъй ако ставало.

– Що да не става – отговаряше му старата, – човек само да не рече…

И двамата бяха стари и прегърбени. Доскоро бабата броеше годините си – беше родена по малка Богородица. Дядо Атанас хич не се мъчеше да си спомня  годините – колкото са, толкова!…

Живееха самички. Къщата можеше да издържи още някоя и друга зима. Керемидите само  да се прередят. Одаята, в която живееха, беше топла и опушена. Но дворът… Колко лета никой не окосяваше тревата!

-Страх ме е да ида навън, – мърмореше бабата – ония треволяци  като зашумели.

Старият на няколко пъти взема косата, но ръцете му не я удържаха.

-Що нещо съм изкосил – ядосваше се той.

Бабата и зиме, и лете ходеше все с една  вълнена фуста – на младини я бе шила. По нея преценяваше колко е отслабнала и остаряла. Всяка сутрин мереше копчето на кръста си.

-Три пъти вече я свивам – оплакваше се, – а като бях млада…

– Като беше млада, всичко ти беше друго – задяваше я старецът.

– И на тебе ти беше друго – отвръщаше му тя.

На дядо Атанас цели чували с дрехи му носеха от града. Всеки ден обличаше по нещо различно. Преди, като ходеше в кръчмата, задяваха го там:

– Дядо Наско, каква марка са потурите ти?

– Не потури бе, дънки – отвръщаше той, – на внука са…

– Тъй де, дънки…Американски са май?

– Ами, американски – не вярваше друг, –  нали виждаш, пише на тях „Рила”.

– Имам още едни – обясняваше дядото, – по-модерни са, с джобове…

И се захващаха мъжете в кръчмата да обсъждат кой как е облечен. Един от Гороцвет го навлекли с военни дрехи. Пагоните, всичко стояло – синът му бил полковник. Вървял  той подир овцете, с пагоните на рамо. А на друг пък дали пилотска униформа – карал каручката с нея…

Имаха си дядо Наско и баба Севдалина деца, как да нямаха! И внуци имаха. Но младите не искат никой да им пречи. И старите мислеха, че е по-добре като са сами –  преди години, когато дядо Наско можеше да вземе косата и да покоси отпред къщата…

Сега животът ги беше натиснал. Можеха само да седят и да си приказват. Но пък приказки не им бяха останали. Открай докрай миналото си го бяха обходили – по няколко пъти. Баба Севдалина си спомняше, като била малка, ходела да пасе биволицата. Заради тази биволицата не я пущали на училище – до четвърто отделение само…

-Кака Мика – казваше тя –  до втори клас по старому учи. Затова за търговец се сгоди. Завиждала съм на кака! Седеше в дюкяна на мъжа си… На кака Христина нейният…

– Само ти не можа да случиш – прекъсваше я старият – Не ти се падна търговец!..

– Не може навсякъде да е еднакво – примиряваше се старата. – На един животът  едно донася, на друг – друго.

Но минеше малко време и започваше тя отново да си спомня:

– Ти, кога те сварих с кръчмарката! В стаичката отзад… Цялото село жените бяха пропищели от нея! Като котараци се увъртахте…

– Ха, остави сега – махаше с ръка дядото.

– Какво да оставя! Ами аз, щото децата бяха малки. Мислела съм си…

– Какво си  мислела?

– Да те напусна.

– И къде щеше да отидеш?

– Къде? Щях да намеря…

– Минало всичкото. Времето е река…

– Река, ама на всеки различно!.. Аз от сутрин до вечер се бъхтех по нивите, и в къщи  да сколасам…

– А аз не съм се бъхтел!

– И ти, ама тоя хоремаг…

– Да съм се напивал? Знаеш имаше някои…

– Не си се напивал, но имаше защо да ходите. Оная другата, Доротея ли беше името ѝ? Дето идваше от града… Как само пееше и се кълчеше

– А ти – вдигаше дядото очи, – не знам ли защо оня бостанджия ти даваше дини.

– Една диня ми дал, голямо чудо – защитаваше се баба Севдалина.

– Не една! Аз нали косях в Петте чучура. Ти минаваше…

– Отивах да прибера магарето…

– И роклята ти се закачи за плета.

– Закачи се.

– И оня приближи.

– Приближи.

– И какво ти рече?

– Нищо не ми рече.

– Рече ти, рече ти!..

– Да си чул какво ми е рекъл – тръсваше баба Севдалина чорапа, който плетеше.

Дни наред след такъв разговор тя ходеше сърдита и начумерена. Да я обвиняват за нещо, дето не е било!… А подир туй с още по-голямо ожесточение продължаваше да разнищва поведението на съпруга си. Имаше за какво за се хване. Това с кръчмарката беше отшумяло. Укротил се бе Наско. И хайде, нова история. Взели му житото, като ходел на мелницата. Четирите чувала наведнъж. Отишъл да бере гъби в гората и оставил колата. Една горнореченка го завлякла навътре. Те са все такива, горнореченките – дебнат само чужд мъж да видят! Нали ходят на реката да перат и се къпят. Събличат се чисто голи… Нито една от тях няма срам!

– Мене ме извардиха тогава – защитаваше се дядото.

–  Извардиха те! Защо друг не извардиха?

Имаше много да си казват двамата старци. По цели нощи будуваха и все се наддумваха. Дядо Наско не дочуваше, та се налагаше бабата му по няколко пъти да повтаря всичко. И за хорски срамове говореха, за чужди и за свои беди. Когато падна голямата градушка! Колкото едно яйце!.. Хората плачат, като на умряло – всичкото засято отиде… А сетне изгоря плевнята на Гоговите. Селото щеше да пламне, ако не бяха я угасили. Две  пожарни дойдоха от града…

За стопанството говореха – за нивите, дето никой не искаше да ги дава в началото,  пък сетне хората свикнаха с общото. Но да беше все тъй продължавало – едни си  натовариха колата…

Деца, внуци – всичко минаваше през устата им. Едната снаха такава, другата – онакава…

Баба Севдалина си спомняше каква мома била навремето. И хубава, и чевръста…

– Искаше ме един от нашето село – казваше тя.

– И защо не те взе? – задяваше я дядото й.

– Тате не ме даде. Не бил имотен…

Понякога двамата говореха за политика. Дядо Атанас получаваше вестници от пощата.

– Тия руснаци нещо се размърдаха – сричаше той.

– Кой?

– Руснаците.

– Аха…

След това продължаваше:

– На американците им е добре. Бутат тук-там огъня. Ето к,во пише: техният представител…

– Ти остави какво пише, ами иди да видиш магарето. Може да се е оплело. И на прасето трябва да се сложи. Някой ден ще събори кочината…

От болестите си един-друг се оплакваха.

-Тая нощ много ме боляха краката.

– И моите…

-Ще вали – прогнозираше баба Севдалина. – И лястовиците, гледам, много се   стрелкат. А пък на Щерьовата черница нали има щъркелово гнездо? Едното щъркелче паднало. Мравките го налазили. Ходих вчера за коприва…

И за други неща още намираха да говорят: за председателя на кооперацията, дето го смениха, за магазинерките, дето крият всичко, за новата учителка, която много крещяла на децата…Уж мъничък беше светът за двамата – колкото от прозорчето на одаята можеше да се види, – а от всичко се интересуваха, всичко знаеха. Радиоточката  чуваха какво говори – повече народна музика им се слушаше. Телевизора пущаха за новините…

Така вървяха дните. Къщата с всеки изминат сезон се слягаше, сякаш темелите ѝ все повече се забиваха в земята. Ябълката пред къщи изсъхна. Върху покрива на навеса цъфтеше лайкучка. От плевнята основите само бяха останали. А, и на Марко мястото стоеше: едно кюше от яхъра и малко ясла… Какво още беше запазено: кладенецът, макар че коритото отпред течеше, двата чемшира до него, част от калдъръма… Сливите в задния двор още раждаха. Но кой да им обере плода? Трябваше за ракия поне да се ползват.

Дядо Атанас и баба Севдалина не се надяваха, че някой ще ги погледне.  Децата им бяха далече, всяко със своите си грижи… Имаше хора, които отидоха да живеят при  децата си в града. Ей, Попова Николина!..   Един ден сестра й поискала да я види,  качила се на единадесетия етаж с асансьора – що страх брала, мислела, че тая кутия, дето се движи нагоре, няма да се отвори… Николина й се оплакала, че откакто я взели в града, навън не е излизала. На балкона ходела, но й се маел светът, като погледнела надолу. А  й се искало да си види зюмбюлите в градината…

– По-добре сами! – казваше дядо Атанас .

Сега беше хванала зима. И то силна зима! Снегът беше навалял кажи до покрива. Навесът, кочината – всичко покрито. Дядо Атанас и баба Севдалина къде ходеха? Един хляб за три дни им стигаше. Да забъркат на прасето и овчиците да прегледат – имаха  няколко овце за беля. Марко сам си стоеше до яслата…

Но им  беше омръзнало да живеят.

– Ще си облечем новите дрехи и ще легнем – повтаряше баба Севдалина.  Тя, смъртта, сама ще дойде.

– Ами ако не дойде? – питаше старецът.

-Ка,щяло да не дойде. Ние ей тъй, като запрем да дишаме малко…

-Ами кой ще ни намери?

– Кой, ще ни намери… някой…

Речено-сторено. Дойде този момент. Баба Севдалина отвори раклата.

– Ей тука съм скътала и за мене, и за тебе всичкото, дето трябва.

Дядо Атанас дълго се оглеждаше в новите си дрехи. Гащите му бяха малко широки и ризата изглеждаше халтава на врата му.

– Да не ти стяга – успокояваше го бабичката му. – Нека на оня свят ти е широко.

– А има ли друг свят? – пошегува се той.

– Ами попът нали думаше…

– Попът… Като гледам, много не му се вярва на него…

– Хайде сега, няма за попа да приказваме – смъмри го бабата, – ако ще се стягаме, да

се стягаме.

Леглото беше завито. Калъфките на възглавниците на цветчета – розови и сини. Баба Севдалина тропа с новите си обувки. Те не са нови, тридесетгодишни са, ама са лъснати. Роклята ѝ е зелена, на дипли – тежки дипли, отдолу с черна кадифена лента украсени. Престилката ѝ – градина. Косата си я прибрала с тънка кърпа, нанизана по края със синци. Питаше се гердан да си сложили ли, да не си ли сложи?

Дядо Атанас колана на панталона си не можеше да намери. Ха, ето го, на дъното на сандъка. Лицето му е избръснато, пръснал си е малко одеколон. Също, когато отиваше да гласува…

– Другите дали ще са там? – пошегува се той отново.

– Кои другите?

– Ами кои, дето преди нас…

– Аха, иска ти се кръчмарката…

– Що, биваше си я жената!

– Чумата да те тръшне, дето и сега…

– Децата какво ще рекат? – попита изведнъж и съвсем на място старецът.

Бабата малко се замисли. Тя тъкмо оправяше корделата, с единствената златна паричка, на шията си.

– Нищо няма да рекат – отвърна бързо, – дошъл ни е редът.

-Туй го върни в сандъка – посъветва я старецът за парата, – може някой да го вземе… докато ни намерят. Нека поне на внуците…

Тя се поколеба малко и дръпна края на панделката, която стоеше на врата ѝ.

– Казал съм да ни погребат до нашите – нареждаше старецът. – После погледна през прозореца и добави. Дано времето омекне. Иначе, както е замръзнало, не могат изкопа нищо.

– А, като повикат багера…

– Но и той в замръзналото не може.

Продължаваха да се приготвят. Бабата извади от сандъка едно кадифено елече. Цялото бродирано.

– На Спасовден, на сбора, за последен път го обличах…

– Зъбите трябва да ги оставим – предложи дядото, – защо ни са?

– Знам ли какво трябва. Май че на баба Долапчийка ѝ бяха сложили ченето.

Още малко и щеше да се мръкне.

– Ами прасето ? – сети се изведнъж дядо Атанас.

– Сложи му. И при овцете иди … за последно.

– Ние тука…сега… – засуети се старецът, – сякаш че на сватба… – И слезе по стълбите.

Едва си пробиваше път през снега. Мина покрай кладенеца и зави към кошарата.

Бая време сякаш се забави в кошарата. Бабата се ослушваше и поглеждаше ту към

прозореца, ту към застланото легло.

– Свещите тука – нареждаше тя. – Кандилото да не забравя…

Дядо Атанас се върна, побелял целият от мраза. Изглеждаше радостен и доволен.    Още от вратата започна да говори:

– Оная черната, с бялото на челото се обагнила. Сварих я да го ближе.

– Ами то… – обърка се старата – няма ли да замръзне. Да беше го взел.

– Ха, турни някое дърво в печката – изкомандва старецът, –  да се стопли вкъщи. Аз ще ида да го взема.

Падаше вече вечерта. Всичко се виждаше да белее през прозореца. Само едно петно пред къщи тъмнееше – където снегът беше стопен. И там се показваха главичките на кокичета. Цяла леха бяха…