Денка Илиева е родена  в с. Крумово, област Ямболска. Завършила е Висшия селскостопански институт в гр.Пловдив. Работила е като участъков агроном, специалист в управление “Земеделие” към Окръжен народен съвет – гр.Ямбол и в Комплексна опитна станция – гр.Ямбол. 

            Нейни разкази са печатани в списанията “Съвременник“, „Септември“, „Летописи“, „Наша Родина“, „Везни“, „Словото днес“, „Труд“, „Земя“, „Преса“ и др. Публикувала е много журналистически материали в различни вестници и списания. Печелила е награди в литературни и журналистически конкурси. Член е на Съюза на българските писатели. Тя е автор на осем сборника с разкази и новели.           

 

 

 

КЪЩАТА

 

Съобщението дойде в сряда. Калина прибираше пощата от кутията и видя малкото пликче. Писмото беше от село –  от общината. Обръщаха  се към нея, като собственица на къщата. Пишеше, че къщата подлежи на събаряне и  на нейно място трябва да се построи нещо – Калина не обърна внимание какво точно. „Съгласно решението… – не прочете докрай –. Явете се в срок“…

Как да не се ядосва – в момент като този! Трябваше да пътува – имаше сключени  договори с фирми от чужбина. Николай също беше в чужбина. Те двамата рядко се засичаха – той  пътуваше в една посока, тя в друга. И синът им учеше зад граница. Калина беше свикнала с това – за да успееш, трябва да се бориш! Времето ѝ минаваше  в разговори по телефона, писане на съобщения  и имейли…

Съвсем рядко се връщаше в мислите си към миналото. Някъде далече беше останало всичко – сякаш това не беше нейният живот. Като някакви сенки ѝ се мяркаха спомени. Нямаше време за никакви емоции и преживявания. Шумът  и оживлението  по летищата, огромните блестящи светлини в градовете – това беше смисълът и всичко  в живота ѝ.

Къщата беше на сестра ѝ.  Димка до последно живееше в нея.  И къде можеше да отиде? Дребничка беше, като детенце. Такава си остана през всичките години. Но имаше едни  очи – питат те и нищо не можеш да им отговориш. И лекарите винаги едно и също казваха… Димка  не  излизаше от двора навън. Ще застане само на стълбите и ще започне да реше косата си. Плитките ѝ бяха по-дълги от нея. Отрежи я тая коса, викаха ѝ всички, тя ти взема силата. Не се съгласяваше. Едно хубаво нещо имам, казваше, да ми стои. Седми клас като завърши и спря да учи. Но си държеше две книги до леглото. В едната се разказваше за някаква омагьосана царска дъщеря, която един принц спасил. Нали все тъй е в приказките –  появява се принцът… В другата книга  се разказваше за някаква далечна  и красива  страна.

Нито принца си дочака Димка, нито далечната земя видя. Взе я  един за жена – здрав, прав мъж. Дали заради къщата се появи? Денем и нощем  изстискваше душата ѝ – разболя се още повече и си отиде от този свят. Оня  се запиля някъде. Старите също починаха и нямаше кой да наследи  къщата.

Така се случи, че животът на Калина потръгна добре. Беше разбрала, че най-важното в живота е да не отклоняваш вниманието си, да се вглеждаш само в една точка.

В село се връщаше рядко. Посрещаха я празните стаи, пълни с дъх на застояло, в който се бореха неизчезващите още миризми на домашен хляб и на готвено, на восък и кандило. До последно Димка се молеше на някакъв свой Бог за оздравяването си… В тревясалия двор пълзяха разни гадини: като отвори веднъж вратнята, на стълба отпред видя навит огромен смок. Гледаше я с немигващите си очи и сякаш ѝ казваше, че той е стопанинът тук. След това, прекрачвайки прага на коридорчето, в очите й се блъсна една кукумявка и така я изплаши!

Николай винаги ѝ казваше: „Престани да се занимаваш с тая къща. Ако някой иска, продай я.” Но кой да я иска? И други къщи стояха празни…

Много, много рядко Калина си спомняше за родителите си. Снимката ѝ стоеше в албума ѝ, но кога ти време да отвори албума. Веднъж в хотела във Франкфурт се събуди през нощта. Беше сънувала, че е на село. Лято е, откъм „Кози рид” се връщат стадата. Тя стои боса и по рокличка на пътя… Разсъни се, стана ѝ мъчно. Но на следващия ден имаше важна среща, наложи си отново да заспи. А на сутринта всичко беше изчезнало. Е, не съвсем – като излизаше от стаята, неочаквано се спря пред възрастната камериерка и й се усмихна. Заприлича ѝ на майка ѝ.

Единствената наследница, мислеше си Калина! Какво ли е останало от къщата? Едва ли ще ѝ платят нещо, но и да ѝ платят, разноските по пътя и губенето на времето сигурно няма да се покрият. А и къде ще пренощува, ако речеше да тръгне? Никой от роднините ѝ в село не бе останал жив. И  това тяхно село, толкова далече от света! Колко завои по пътя, колко нанагорнища и спущания! Напразно само ще блъска колата.

Площадчето сред селото отдавна е забравило стъпките ѝ, уличката към дома ѝ трябва да е изровена от пороищата, тревите и поветът сигурно са оплели всичко. И  в общината са нови хора  – кого ще срещне, като отиде? По-добре да се обади по телефона – да им каже  да правят каквото си искат с къщата.

Спомни си, че в една ракла имаше дрехи на майка ѝ. Поли, блузи и два сукмана – от баба ѝ останали. Димка, като беше жива, казваше ѝ: „Како, вземи един сукман за спомен. Виж каква красота!…” Къде ти място за тоя сукман в апартамента! Калина цели чували стари дрехи изхвърляше в казаните. А тия дрехи в раклата сигурно вече са се спасли… Какво още бе останало в къщата? Станът – цяла зима майка ѝ прекарваше в него. Тъчеше одеяла, черги, китеници – един по един тъкмеше цветовете и редеше шарка след шарка… Делвите и качетата в мазето, буталката за мляко, големият ператник. Бакърите от дядово ѝ време още… Дали стояха под навеса и сандъчетата с инстументите на баща й? Той все дялаше, майстореше нещо из двора… Гробовете на близките ѝ сигурно са се изравнили със земята. Откога не беше ходила да ги прелее и да запали свещи.

Тя все решаваше да тръгне и се отказваше. Веднъж прецени, че колата не е в ред, след това трябваше да звънне в Министерството. На другия ден очакваше Николай да се върне… Накрая – няма как… Съобщението стоеше в чантата ѝ. Мислеше изобщо да не се отклонява от принципите си: никакво разкъсване на вниманието! Добре, че тия моменти в живота ѝ не бяха много. Наистина не ѝ се занимаваше с такива неща.

Тръгна малко след разсъмване. Ако нещата се оправеха бързо, щеше да има възможност да се прибере навреме. Най-много един подпис, какво повече? И на гробищата да се отбие. Трябваше само да спре и да купи нещо от някой магазин – кутия бонбони, бисквити. Все щеше да намери стари хора да им раздаде за Бог да прости.

По гладкия път колата се движеше бързо. После започнаха завоите. Някъде се изпречваха клони, другаде вода се стичаше между скалите и мокреше асфалта. Замирисваше на гора – през отворения прозорец в купето проникваше дъх на бор и на напечена от слънцето земя. И един друг познат дъх се усещаше – на мащерка…

Ето го и последният завой. Отново започваше гора. Тук-таме между дърветата проблясваха малки полянки. На Калина ѝ се струваше, че ако слезе от колата и се разходи из тия полянки, ще срещне някоя сърна или ще види заек да подскача в тревата. А може и малко сърненце да зърне сред гъстака… Погледът ѝ за миг се закова в заострения връх на скалата насреща –  един орел сякаш бе застанал там и се канеше разпери криле. Калина си припомни как от училище ги водеха на разходка в гората, спомни си и на кои поляни имаше най-много гъби. Веднъж наистина бе видяла  сърненце сред храстите. Припомни си си и липите как миришеха. Люлякът, като цъфнеше напролет. Игликите на оная поляни  – колко  красиво са нацъфтели! Росенът също е цъфвал и божурите, с които кичеха училището  по Празника на буквите…  Боже, мислеше си тя, истина ли е било? Сякаш се видя, нарамила цял наръч божури и лицето ѝ, дрехите ѝ са мокри от росата…

В малинаците веднъж си загуби обувките –  зад ония скали, към които колата  приближаваше. С братовчедка й бяха дошла да берат малини. Къде е сега Мима, братовчедка ѝ и всичките тия деца, с които бе идвала в гората? Мима веднъж ѝ се обади по телефона – дъщеря ѝ кандидатстваше в университета. Калина заминаваше пак в чужбина  и не можаха да се видят.

Колата се спусна по нанадолнището. Насреща се виждаха още поляни, после отново се показаха скали, които белееха на слънцето. Калина се попита параклисът край пътя стои ли? Чешмата в дола дали не е ли пресъхнала? Идваха тука жените от селото да перат. Как грееха проснатите да съхнат по тревата и по припеците  губери и черги. И как се смееха жените, запретнали чак до кръста поли… Майка ѝ на Калина също я учеше да пере: „Ха тъпчи с крака, ха опъни сега нагоре и дръсти, хубаво дръсти!” Останала ли е някоя от тия жени жива? По пладне изваждаха  от торбите сирене и грозде и сядаха под сенките на върбите да обядват. На Калина ѝ се струваше, че никога в живота си не бе яла по-сладко. Мислеше си, че ако имаше време, можеше да спре сега колата и да седне под тия сенки.

Мярнаха се първите покриви на къщите. Селото се бе спотаило в ниското. Пътят се отклони към обраслото с папур дере, после се насочи нагоре. Камънакът по улицата се ронеше, гумите на колата забоксуваха. Калина съжали, че не остави колата до дерете – едва ли щеше да успее да влезе в къщата, само дето щеше да губи време. Още една пресечка имаше… Даде отново газ, двигателят отвърна с ръмжене. Показа се краят на асфалтираната пресечка, портата и изгнилата пейка до нея. Калина паркира до оградата, слезе от колата и оправи залепналата си пола. Токовете на обувките й се плъзнаха по изровената настилка. Огледа се и видя, че вратнята е отворена. Помисли си, че някой от общината е идвал. Но забеляза, че и тревата край пътеката е окосена. Прясно беше косеното, навляците още не бяха изсъхнали. Тя тръгна по пътеката и продължаваше да се оглежда. Някой бе опрял двурожка вила до навеса. За сеното са дошли, реши тя, за животните  им е притрябвало. И добре, че са окосили, иначе можеше да настъпи някаква гад.

Но и вратата на верандата зееше – стори ѝ се, че някой шавна там, зад вратата. Боже, ами то всичко променено, ахна тя изведнъж. Плочникът отпред пометен, стълбите измити и това, което най-много правеше впечатление, че е боядисано лицето на къщата. Синката във варта още не бе изсъхнала… Дори онова, цветното прозорче над чардака бе лъснато. Да са я дали къщата на някого, помисли си тя? Стана ѝ неприятно: все пак трябваше да я попитат. Като са решили, че е собственицата!.. Показа се някакъв човек на верандата. Не много млад човек. Държеше четка в ръцете си. По ръцете и палтото му имаше накапана блажна боя. Като видя Калина, той се затече надолу по стълбите. Продължаваше да държи четката в ръцете си.

Калина погледна лицето му. В първия момент не можа да се сети кой е. Нещо ѝ напомняха чертите му, искаше да си спомни сякаш името му.

– Тончо, ти ли си? – проблесна в ума й.

–  Аз съм я – ухили се Тончо с всичките си пет изкуствени зъба.

–  Абе, гледам, че някой окосил – дивеше се Калина.

–  Ще окося, как няма да окося, то заприличало на гробища тука.

–  Бре, защо си се блъскал – съжали го Калина, – нали всичкото тука вече се затрива. И си боядисал дори…

– Ти ела вътре да видиш, ела – дръпна я той за ръката.- Всичките прозорци и врати  съм намазал. Щях да захваща и дъските, ама рекох пода може да искаш да го изтъркаш.

– Ама, човече, ти не знаеш ли? – учуди се Калина. – Къщата искат да я махат. Пречела тука. Ето съобщението…

– Ами, пречела! Малко място има настрани. То на оня, гламавия кмет, му дошло на ума. Ти да не вземеш да се съгласиш.

– Що ми е тая… – Калина не се изрече, погледът ѝ попадна върху сундурмичката. Тук беше нейното царство някога. Сядаше и от високото гледаше насрещните върхове. Зад единия от тях се криеше слънцето. Беше чела една приказка, как слънцето се оженило за луната. И тя все си представяше, че слънцето и луната се срещат там, на върха…

– Ти не се съгласявай – поучаваше я Тончо, – защо ще им даваш къщата? Ми то туй е имот. Пък и не само това – ще ти примъчнее за село, къде ще идеш? Като ти стои всичко и на душата ти няма  да е празно. Аз затуй рекох да помогна, чувам оня ден се разправят в общината: ще я катурнат къщата. Абе, хора, думам им, спрете се. Живо нещо унищожава ли се. Тая къща с мерака си е градена, я  вижте ѝ сундурмата. Какви шарки! И по таваните също – тия цветя и гроздове. Каква ръка го е пипала! Нищо, че малко е разковано… Ами цветното прозорче! Има ли такова прозорче в цялото село? Викат ми, че съм бил откачен. Стопанката нехаела…

– Тончо, Тончо… – Калина изведнъж се сви и седна  на стълбите. –  Мили Тончо!  – И заплака. Сълзите течаха  от очите ѝ, минаваха през пръстите на ръцете ѝ, които стискаха лицето ѝ, и мокреха роклята ѝ.

Все туй повтаряше: „Тончо, мили Тончо”, а раменете ѝ продължаваха да се тресат. Изведнъж я бе обзела страшна мъка и сякаш целият свят се бе отдръпнал от нея. Тия стълби бяха останали, на които седеше сега – ако  стъпалата под нея се строполяха, щеше да полети някъде към неизвестното и тя.

Тончо уплашено се въртеше около нея.

– Ха не плачи, не плачи –  утешаваше я.

Като деца все заедно играеха. Цяла тайфа деца бяха… Имаше отсам дерето една кривина – спущаха се по нея и потъваха из бъзаците. После надолу към поляните тичаха.  На миженка, на прескочи кобила, на народна топка – край нямаха игрите им. Веднъж решиха да играят на сватба. Кумове, свекър, свекърва, всичко избраха. Само булката и младожецът не се знаеше кои ще са. Тончо изведнъж се приближи до Калина и ѝ рече: „ Хайде да се ожениш за мене. На ужким…” Калина тогава го перна през рамото: „Бягай оттука, бе.”

Колко години минаха оттогава, колко време изтече? Ето го Тончо, побеляла му е косата. Калина и тя…

Престана да плаче. Изправи се, стъпките й преминаха по коридорчето, насочиха се към стаята. Удари я пресният мирис на боя. И един друг дъх усети: на изгоряло масло от кандилото и на разтопен восък. Насочи се към ъгъла, където стоеше иконостасът. И без да се усети, сплете дланите си за молитва.

– Прости ми, Господи – шепнеха устните ѝ, – прости ми, миличък Боже.

За първи път в живота си се молеше. И за първи път искаше прошка от някого.