Никола Инджов за Лиляна Стефанова
Неведнъж съм писал, че световният литературен персонаж представлява паралелно човечество, в което художествените образи имат привлекателно житейско покритие и са пример за следовничество, дори за идеал на личността. Откакто съществува книжовност хората се самооприличават на героите на Сервантес, Рабле, Шекспир, Толстой. Кой в романтични просъници не се е изживявал като Одисей или Дон Кихот, като Хамлет Принц Датски или Медния конник, като Гъливер или Кола Брюнон? Кой българин не е бленувал поне веднъж да бъде Васил Левски – истинският или пресъздаденият от Иван Вазов?
В мемоарния роман „Моят луд век“ Лиляна Стефанова възражда средата, в която е израснала самата тя, и на свой ред превръща в паралелно човечество образите на бежанското си детство, на ремсовата си младост, на литературната си зрелост и на разумната си днешна премъдрост. В тази забележителна книга е описан живот, който и моето поколение прекара в същите върховни храмове на духа и таланта – училищата и читалищата. Ние се вглеждахме отблизо и отдалече в същия млад интелектуален елит на обновеното общество – Стефан Продев и Коста Цонев, Георги Тодорчев и Георги Стоилов, Иван Давидков и Владимир Солоухин, Юлия Друнина и Георги Джагаров… Именно тях сега Лиляна Стефанова възвръща и едновременно отдалечава от нас, защото изпълнява истинска писателска мисия – да ги приобщи към паралелното човечество на литературните персонажи. Безсмъртното народонаселение на света. Сърца на времето и сърцевина на епохата, извън която отечествената история би била сметище с царски скелети и крепостни развалини…
Тук Лиляна Стефанова споменава и немалко други лица от житейското и литературното си обкръжение. Засега те са извън паралелното човечество. Аз съм един от тях и това ми повелява да провъзглася книгата за нейната съдба и като книга за съдбата на няколко поколения тракийци, македонци и добруджанци от крайните бежански поселища на изтерзана България.
Никола Инджов