Рецензия от Стоян ВЪЛЕВ

Привлече ме подзаглавието на стихосбирката на Павлина Павлова „ Вечна жажда”, а то гласи „Епични стихове за свободата”. Изведнъж си даваме сметка, че фундаменталната тема за поезията – Свободата, отдавна вече не присъства в съвременната поезия. С какво е заменена, знаем… С всичко, което ни отклонява мисълта за нея, защото е „модерно” да сме несвободни, да сме послушни, да сме „ толерантни” към всичко, което ни отнема свободата, а това ще рече – да сме „ политически коректни”.
Забелязвате ли с колко капани сме заобиколени, всички те ни предпазват да не се замисляме доколко свободни сме и кои са отнели свободата ни…
Стихосбирката на Павлина Павлова „ Вечна жажда” взривява литературното пространство с неудобните въпроси, които поставя, в този смисъл това е една подривна книга. Самата тема на книгата е някак си взривоопасна – свободата. Тази тема се съзнателно или подсъзнателно отбягва, може би и защото винаги е игра с огъня…
И все пак, нека тръгнем по този страшен път – пътят на свободата.
Натъкваме се още в самото начало в стихосбирката на стихотворението „Демокрация”.
Ето още една тема, която сме задължени да славославим, без да задаваме въпроси, без да се вглеждаме в нея критично. Но Павлина Павлова си позволява да пита:
„Кой управлява? Как да разбереш?
Престъпни мозъци от лукс-салони
държавата разделят си на зони.
И се започва пладнешки грабеж
на демокрация. Каква ирония!”
При подобни стихове си даваме сметка за изгубената гражданственост на съвременната българска поезия. В подобни стихове, с които изобилства стихосбирката, чуваме гласовете на Вазов и Вапцаров. А тази е била фундаменталната тема на българската поезия. Но защо днес почти никой български поет не я следва? Този е големият проблем на съвременната българска поезия, а и на цялата ни съвременна литература.
Наистина престъпно е, че в съвременната ни литература почти е невъзможно да срещнем словосъчетанието като това заглавие на стихотворение в стихосбирката „Бащина земя”…. Грях към предците ни, славните, оскърбените и нещастните ни предци е това наше мълчание в литературата ни. Защото живеем в състояние на катастрофа, ето един от редките случаи, когато това се осъзнава и от съвременната ни поезия:
„Обезлюдиха се села и градове,
дори от картите безследно чезнат.
И без война кръвопролитна синове
едва ли в своя бащин дом ще влезат.”
Да, това е положението, дами и господа. И тъй като в медиите е забранено да се казва, нека поне да го четем в стихосбирките на българските поети, е, и в разказите и в романите на българските писатели. Инак се изпада в нелепото положение, описано още от Достоевски – след земетресение поет написал, че славеите пеят… Всъщност, почти цялата съвременна българска поезия това и прави – всичко е срутено, а тя сякаш ни казва – нищо, че страдате, нали славеите пеят….
Ето защо аз твърдя, че стихосбирката на Павлина Павлова е едно хубаво изключение в съвременната българска поезия.
Проверете и ще се убедите, че е точно така.

Стоян ВЪЛЕВ