Дарина Проданова е родена в град Бургас през 1979 г. Завършва английска гимназия „Гео Милев“ в Бургас и през 1998 г. емигрира в САЩ. Там работи и живее и досега, участвайки активно в българската общност с културни изяви и самодейно творчество. От 1998 г. пише стихове, есета, разкази и пиеси. От 2013 г. пише и детска литература. Предстои да бъдат издадени няколко нейни книги в Чикаго с пиеси, стихове, разкази, детски пиеси и детски приказки. През 2013 г. създава първия български куклен театър в Чикаго. Същата година „Дивна Стар Студио“ и режисьорът и актьор Иван Ангелов поставят нейната първа пиеса за възрастни, „Попитай ме утре: Надежда“ на Чикагската сцена. През 2017 и 2018 г. взима участие и в продукции на българска театрална формация „Сцена без граници“. В 2017 година започва да работи за „Салон за българска култура и духовност“ – организация с нестопанска цел, която представя ежемесечни събития на тема култура, музика и изкуство в град Чикаго. В момента разраства своя пътуващ куклен театър „Арлекин“ с нова, импровизаторска дейност както за българските, така и за американските зрители. Най-голямото вдъхновение за нея са децата и техния вълшебен, чуден свят.“

*  *  *

Със утрото ще дойдеш ти.

С мъглата на безвремието.

Недоизтлял и прашен от мечти,

и много ненавременен.

Ще пометеш съмнения утаечни

с перчема си, заметнат криво.

Ще ми поискаш разрешение

да ме направиш вечно жива.

Очите ми, като пристанище

ще те загърнат от сланата.

Като порой ще ме залееш.

Ще ни благослови земята.

Ще крачим като слепи птици

Без минало, без глас.

Ще късаме ръждиви жици

Ще плачем от захлас

Ръцете, ах, ръцете ти

ще бъдат като първа ласка.

А погледа ти като притча

във мене тихо ще прораства.

Ще те обичам, без да питам

къде започва пътят нов.

Ще те обичам и без себе си.

Ще те разлистя от любов.

Ще сеем спомени за вчера.

А утре няма да пристига

и времето ще надживеем

върху крила на чучулига.

Макар че нашата раздяла

не ще се никога роди,

Земята ще остане цяла,

ала ще си отидеш ти.

Защото сънищата свършват,

вселените със взрив умират.

И само ехото остава

в душите като златна диря.

И знам че дълго ще се взирам

през поколенията за теб.

Знам, че дълго ще съзирам

сянката ти в моя спомен.

И, макар че е възможно

да си бил една мечта,

и дори да си останат

празни моите утра,

знай, че си по-жив от живите,

по-желан от вечността.

Знай, че тебе ще очаквам

и след края на света.

*  *  *

Заспивай като дъжд на тротоара
безименен и мокър от мечти,
дори да не откриеш в тишината
защо вселената след взрив мълчи

Прегръщай като странник от мъглата,
завърнал се във първия си дом.
И нека не заподозре тълпата,
че в теб са влизали със взлом

Откривай песъчинките в тревата,
прибирай ги за черни дни.
Те светят в тъмното по-ярко от зората,
затуй морето нощем тъй трепти.

Бъди като молитва непоискана
и като тайна, неразкрита истина.
От себе си ти нищо не изисквай,
освен да си безкрая на света.

На лудостта все пак не се прекланяй,
но лудостта на другите от прага ти
не връщай.
Защото най-невидимото наказание
е лудостта ти да остане
непрегръщана

ЗВЕЗДА

Ако хвърля звезда във безкая,
кой ще може да я улови,
сътворявайки в себе си рая
на отново родени мечти?

Ако утре превърна се в камък,
кой ще седне след дългия бяг
да запали до мен малък пламък
с водорасли от морския бряг?

Като птици заспивайки, устните
сричат Фотев в пейзажна мъгла.
Не събуждайте враните, пустите,
че изграчат ли мойте утра  ,

ще поема след тях по первазите
с непрозрените свои сърца.
Тишината във мен на талази
ще се стича – възчерна смола.

Ако утре поискам от нищото
сътворение, стих, синева,
кой ще трепне от смисъл разлистен
в непоискана своя съдба.

Ако утре звездите в безкая
не изгреят пак в нашто небе,
ще сънувам завинаги рая
непоискан – на твойто сърце.