/от предстоящата книга „ЗАМРЪЗНАЛО ВРЕМЕ“/
СТАР ТЕФТЕР С РЕЦЕПТИ НА МАМА
„Жълъди“, „Топки“, „Реване по арабски“,
пита „слънце“, меденки без яйца.
На мама ръката, изписала: „Сладко –
дава се само на послушни деца!“
Ситен почерк, като редено герданче,
нанизано с грижа и с обич облечено,
чета и плача, макар да знам, че
това е животът и тъй е наречено:
Да носят памет и заради нас майките,
прилежно събирали от рода аромати,
карамфил с индрише и подправени тайни,
а между редовете – усмивка на тате…
Разлиствам рецепти – прегръдка с детството –
неотмерена обич в домашна премяна…
Послушна съм вече, до грам пресметната,
ала…не втасва питката – мама я няма!
УТЕХА МОЯ, ПРЕГЪРНЍ МЕ!
Утеха моя, прегърнѝ ме!
Към светлото ме изведи!
От миналото пощади ме!
Вратите пусти затвори!
Утеха моя, прегърнѝ ме!
Нощта стоплѝ ми скрежна!
С копнежите си сътвори ме!
Завий ме с малко нежност!
Да се отпусна и повярвам,
че смисъл има и надежда!
И, мостове като изгарям,
назад да не поглеждам!
Утеха моя, прегърнѝ ме!
Накрая само ти остана!
От мен самата пощади ме!
Без тебе…нищо друго няма!
ЗАЩО НЕ ИСКАМ ДА ПОРАСНА!
Започваш деня с мисълта за кафето,
за несвършеното от вчера.
Вече се будиш без тръпка и ето –
часовникът само останал е верен…
Вече не тичаш след своята дълга,
без начало във времената любов.
А и душата не е вече пълна,
събрана е в оня, железен обков.
Става така, че внезапно проглеждаш –
не пеят щурци в окосената ръж…
И става така, че, прегърнал надеждата,
си пораснал неискано, така…изведнъж…
АЗ, МОЕТО ТЯЛО И…
Здравей, мое тяло! Умори ли се вече?
Да ме носиш и пазиш да не разлея
онова, от началото, малко човече,
дето от радост не спира да пее…
Здравей, мое тяло! Забравях те често,
улисана в търсенето на Атлантида…
Забравях те сред илюзии, вместо
с тебе на лунния бряг да отида…
Да ти отнема вечното бързане,
безсънието от очите ти да изтрия,
Да си спомня! Ние сме свързани!
Да се върна при теб, да те открия!
Здравей, мое тяло! Тук съм отново!
Виждам – отваряш за мене вратата…
Аз за прошката ти съм вече готова!
Пусни ме да вляза! Спаси ми душата!
В СВЕТА НА ДВУИЗМЕРНОТО
Роден си в света, в суетата човешка.
Отвсякъде ти налагат да бъдеш успешен.
Живееш в страха да не стъпиш погрешно,
да си пръв, най-добър и никога смешен!
В двуизмерния свят е добре да „успяваш“ –
кой знае точно какво означава?
Ти се раздаваш, не спиш, състезаваш
и съвсем неусетно животът минава…
А изначално е толкова просто –
роден си човек, може би с мисия –
на тази земя ти си само на гости,
душата следа е – тук остави си я!
ДОКАТО МЕ СЪНУВАШ…
Ще се опитам да ти избягам,
вдън горите от теб да се скрия…
Аз се събуждам, преди да си лягам,
от устните ми преди да отпиеш…
Аз не заспивам… Сън? Губивреме!
Билки набирам под погледа лунен…
А пък Нощта най-нехайно си дреме,
тайно проблясва грошът изгубен…
Блясва, угасва – късмет ли е що ли?
Ще го намериш! Недей да тъгуваш!
Облак отплува, небето разголи,
към теб се завръщам – ти ме сънуваш!
ЕДИН ДЕН…
Един ден… Дано е след един милион години,
Ще ме забравиш и ще ме погълне Вечността…
Един ужасен ден сред хиляди неизбродими
ще съм изцяло в плен на старостта…
В смаленото ми тяло и в изсветлелите зеници
ще пазя всяка твоя длан,
ще бъдат дим и прах сплетни и зли езици,
ще чезне някъде животът ни недотъкан…
Ах, този ден… ще бъде много кратък…
от падаща звезда ще заблести…
Ще тръгнем с теб по пътя си нататък…
Любими, знаеш, никога не сме сами…
ЗНАМ! ЩЕ СИ СПОМНИШ!
Зная! Ще си спомниш някой ден,
в един следобед с много дъжд,
как си обичал само, само мен
и ще ти стане пусто отведнъж…
Защото няма как да си забравил
онази светла диря между нас…
там, дето Любовта ни е оставила
печат на тайна обич и на страст.
Тогава…в оня мързелив следобед,
с предчувствие за студ и зима,
ще си отиде и онази пролет…
А мене… вече няма да ме има…
КАК РАЗБИРАШ, ЧЕ СИ Я СРЕЩНАЛ…
На разсъмване чу птиците да разказват…
И се заслуша разсънено в птичия хор.
За първи път утрото ясно му се показа
иззад невидимия досега насрещен бор…
Песента по радиото напомни за нея,
сърцето в синкопи се върна към среща,
в която Тя нехайно и твърде разсеяно
си говореше за нищо незначещо нещо.
Той запомни само устните ѝ говорещи,
Другото? Вдън гори Тилилейски магия…
А останалите – за нещо все спорещи,
не разбраха – премина могъща стихия…
И повече нищо не беше все същото…
Вечер заспиваше, само нея сънуваше…
В ума си за двама подреждаше къщата,
а нощем копнежът самотно будуваше…
И повече нищо не беше все същото…
Сякаш невидимо го хващаше за ръката…
И в себе си неусетно тихо го връщаше –
прегърнала го отвъд тялото – с душата!
ЗАМРЪЗНАЛО ВРЕМЕ
То имаше непосилно тежка съдба –
Движение беше! В различни неща…
Беше чехълче или пък беше звезда,
Утрото беше или спеше в нощта…
смях беше радостен, беше тъга,
отражение беше в летния зной,
беше плач на родено, беше дъга,
затишие беше в среднощен покой…
Но се влюби! В деликатната Зима!
Как движението да спре се почуди!
То трябваше време за нея да има
И…замръзна – себе си в Нея изгуби!