ДАНИЕЛА ДОБРЕВА /СТИХОВЕ

ГЛАДЪТ НА ВЕЧНОСТТА

Защо живея? Да нахраня тялото?

Да бъда здрава, сигурна и защитена?

Със всеки миг усещам как изтлява то

и как вселенските секунди са броени…

Задъхвам се и крача, и вторачена

във търсене на прагове, в прескачане,

пропускам как Душата плаче…плаче ли?..

Да я прегърна и нахраня чака ме…

Тя все по-гладна е, а тялото нахранено –

ужасно тъжен парадокс за оцеляване!

Напук на тоя глад тя все по-пламенно

превръща се във светлина и сгрява ме…

„Прости ми! Аз забравях, че по-жива си

от най-красивото и здраво тяло!

Не те попитах: „Как си и дали щастлива си?“ –

аз здрава бях, а тебе поболявах…“

В ефирната ти същност силно вярвам!

Прегръщам те и закъсняло шепна:

„До мен бъди докато ни спасявам,

защото част от теб съм, а пък ти си вечна!“

 

ПРОШКА

Някакво бездомно, много старо куче,

даже и не беше нечий дворен пес,

срещнах неслучайно и някакси научих

какво е да си просто „кучешки злочест“.

От лятото до днеска за кратко преминавах

край магазин шикозен с луксозно облекло,

когато там го виждах, внезапно се задавях

от болката човешка в кучешко око…

И всеки път си казвах; “Трябва да се спра!“

И всеки път отвръщах поглед мълчаливо:

„Там някой го е грижа, има и храна!“,

нахранвах съвестта си, скришом си отивах…

Отново днес преминах покрай магазина,

отпред на тротоара имаше вързоп –

там спеше с одеяло, за да не настине,

в последната си права „кучешки живот“.

От небесата бавно, бавно се смрачава,

като че ли се кани, май, да завали…

А кучето ни гледа, сякаш ни прощава,

за гузните човешки, извърнати глави!

 

РОЖДЕН ДЕН

В една дъхава пролетна вечер

влязох в родния земен простор…

Всичко в „оня свят“, звездно наречено,

в миг забравих сред птичия хор…

Някой плачеше, някой се бореше

с остра болка незнайно къде,

някой тихо и сладко говореше,

някой слезе от светло небе…

Сред бездънния хаос от звуци,

през въздишка в тревогата няма,

много сладостно бързо научих,

че прегръдката с обич е МАМА!

В една дъхава пролетна вечер

се завърнах в моите селения

и си спомних за всичко наречено:

Аз любов съм в това измерение!

 

МЪЖКО И ЖЕНСКО

Мъжкият свят е сложно устроен –

там има дълбоки и плитки води,

има бентове, има пробойни,

има чувства, прикрили следи…

Женският свят е измамно не сложен –

там въртопът от страсти бучи,

там детайлът и щрихът възможен

са градеж и опора – пред тях се мълчи!

Мъжкият свят има свои закони –

има сила, опора и ласка, и гръб,

но преживяното там, неотронено,

се затлачва без почва, без ясния път…

Женският свят се опитва тогава

да пожали, почувства и разбере,

да запази това, дето после остава

и тайничко грижите  да събере…

Мъжко и женско са сила и радост,

докато заедно в пътя вървят!

Мъжко и женско са светла награда,

докато могат да си простят!

 

ЦВЕТЕН ВОАЛ

„Не разкъсвай цветния воал,

който живите наричат живот!“

Пърси Биш Шели

Дали това е дар или проклятие?

Дали ни спира или окрилява?

Човекът виснал е на своето разпятие –

да се опитва бъдещето да създава…

Отваряме очи и, уж, сме в „днешното“,

а мисълта ни все пред нас подтичва…

Спринтът е безкраен, смешни сме

и, някак, „тук“ забравяме да се обичаме…

Докато там, напред, изпускаме очите си,

а, всъщност, точно днес отново сме родени,

докато бъркаме реалността с мечтите си,

„сега“ живеем…няма друго време!

 

ПОКАЯНИЕ

На майка ми

Майките си, често обвинявали,

отхвърляхме ги, без да искаме съвет,

а те високомерието ни прощавали,

душите си отваряха за нас – без ред!

Не могат думите да бъдат върнати,

вината в нас на тях сме я вменявали,

а те сърцето към децата си обърнали,

преглъщали са и са ни създавали!

Но как да знаем – няма предписания –

вървим и падаме, топим се в съжаление…

Утеха в закъснялото ни покаяние

са майките над нас със опрощение!

 

ТЯ

Тя е твоята друга вселена,

Млечният път със звезди посипан.

Тя всеки път болката ти отнема,

над тебе бди, дори неповикана…

Тя осветява мрака на дните ти

със светлото свое съвсем непретеглено.

Светулчици малки забола в косите си –

да се усмихнеш във непрогледното…

Тя е скалата твоя сред бурите,

дето превиват и най-коравите,

но теб Тя те спасява, чуваш ли?

Усещаш ли как отвътре сгрява те?

Поспри се за малко от толкова бързане!

Време дошло е и то за разплата!

В тебе, дълбоко, вие сте свързани,

Тя още те чака – посрещни си душата!

 

 

СОЛЕНАТА ЛУНА

Оня сребърен диск се усмихва отгоре

и поток от безсъние се изля върху мен…

Пред душата ми бавно врата се отвори –

праг в нозете ми – свят раздвоен…

Да прекрача ли или да остана?

И какво от мечтаното да пожелая?

А това, дето от мен е избрано,

ще ме топли ли днес или до края?

Както висях „тук“ и „там“ нерешителна,

в сърцето си стихнала, с поглед нагоре,

нощта ме обгърна с тишина утешително

и тревогата моя в миг се разтвори…

Изведнъж проумях, че няма посока,

че всичко веднъж и в едно ни е дадено,

че небе за нас има – във всеки „високо“,

а сол имаме „долу“ – за любов и за хляба ни…

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ДЕТСКИТЕ ПОСЛАНИЯ НА ЛЮДМИЛ ДРИНОВ…
Next post Вестник „Словото днес“, бр.15, 2021