Даниела Добрева е философ, професионален треньор по групово-динамичен тренинг и организационно поведение, базисен консултант по позитивна психотерапия. Пише поезия, има издадени пет стихосбирки: „Безвремие в преходността“ – 2016, „Когато душата отвори очи“ – 2018, „Душа до поискване“ – 2020, „Криле назаем“ – 2023, „За един мъж, който не искаше нищо“ – 2024 г., стихотворения и разкази в списание „Везни“, вестник „Словото днес“ и др. Предлагаме ви стихотворения от предстоящата нейна книга.
ЩЕ ПОЧАКАШ ЛИ С МЕН ВЕЧНОСТТА?
Казват Чистилище имало между Рая и Ада.
Нещо като кръстовище в пътя ни вечен…
И в средата гори и изтича огнена вада,
и страха ни топи от самота неизречена…
Накъде се отправят душите изстрадали?
Сами ли стоят докато чакат пречистване!
От земните страсти и чувства избягали
тук се разнищват и се познават воистина…
Пред тази огнена лава с теб се погледнахме,
всеки в своята непрегърната самота…
И бяха изречени думите ти… последните:
„Мила моя, ще почакаш ли с мен Вечността?“
СЪРЦЕТО НА ОЛОВНИЯ ВОЙНИК
Те се гледаха – всеки от своето място,
деляха ги стъпки съвсем невъзможни…
Всеки виждаше другия съвсем ясно –
беше истинско, непреодолимо и сложно…
Тя бе в рокля ефирна, с пантофки от злато.
Той – в оловен мундир, струна трептяща.
По него всичко застиваше като излято,
Тя в красота и изящество беше струяща…
Два свята – полюси без точка пресечна –
олово застинало и танцуващо щастие,
в играта стара, неотменима и вечна
докосване бе отказано – като проклятие.
С ръцете, застинала в полет, безспирна,
студеното му лице, сякаш, прегръщаше…
А Той? Спасяваше я! /метално, мундирно/
Огъня в лед със сърцето превръщаше…
СПЯЩИЯТ ПРИНЦ И КОНЯ НА ПРИНЦЕСАТА
Вдън гори Тилилейски, в разкошен дворец
Принц си живеел безгрижно и леко.
Той по девойките падал си спец,
те го владеели тънко и меко.
Заради своите царски имения,
заради раклите, пълни със злато,
пред дверите негови имало бдения
/ухажване женско, до болка познато/
Девиците кръшни със сребърни чаши
с напитки омайни го упоявали
и в тази обърната приказка наша
наопаки ролите си прекроявали.
Безпаметно Принца спал сто години,
стареещо паяче шал си оплело,
не бързало Времето да отмине
и края очаквало, погледа свело…
Внезапно в трънака на портите царски
проправила бляскава сабя пътека,
и под тържествена трънена арка
Принцеса преминала – страшно ли? Нека!
Принцът събуден, се влюбил спонтанно:
„С теб пред принцесите пускам завеса!“
„Шансове нямаш!“, погледнала странно,
„Ти не си принц, щом на кон е Принцесата? „
И НЕКА КАЛЯСКАТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ТИКВА!
/обратната приказка за Пепеляшка/
В приказката за принцове и принцеси
заклинание има – „правилното“ да стане…
Принцът е в балните танци унесен,
а тя се явява – блясъчна и мечтана…
Облечена в най-прекрасната рокля,
изящна, ефирна – блян несънуван…
Луната намига в попътната локва,
а балът е просто случайно будуване…
Пепел в огнището, зърната и птиците
тиквата, роклите и слугите в ливреи,
светят очи на звезди в броеницата –
всички чакат надеждата да запее…
Беше феерично, специално за Нея,
най-прекрасно откакто се беше родила…
Някой е срещнат, звездите грееха –
празник, на какъвто досега не бе била…
Помнеше – в полунощ светът ще трепери
/неусетно Принца започнала да обиква/…
Бягайки вярваше: „И в пепел ще ме намери!“
Каляската нека да се превърне в тиква!“
КОГАТО ЩАСТИЕТО ПОД ДЪЖДА СИ ВЪРВЕШЕ
Валеше – в потопа потъваха улици и покриви…
Чадърите скриваха мисли, очи и желания
и се прегръщаха погледите измокрени
под пороя заливащ едно мироздание…
Завеса от капки – неясно шепнеха струите
и падаха – отгоре надолу, после обратно…
в плътен тръпнещ порой потъваха думите
за сбъдване в мокра изчезваща краткост…
Капките плачеха, завесата бе непрогледна,
а този свят, погиващ в дъждовния сън,
се надяваше, може би, за последно…
да го събуди забравен камбанния звън…
И тогава, внезапно, чадърите се затвориха,
оркестър в тържествени звуци струеше…
дървета и покриви възбудено си говореха,
а щастието с усмивка под дъжда си вървеше…
КОГАТО ЛЮБОВТА СЕ СЪБЛИЧАШЕ
Очите, очите – те първи приемат!
Поглъщат с наслада всеки щрих красота!
Очите, очите – те първи отнемат
Възторга, когато ни спре старостта!
Ръцете, ръцете – докосват, усещат!
Стискат до болка страх и раздяла!
Ръцете, ръцете – изпращат, посрещат
очакване, младост, страст и премала!
А устните, кожата – трепетни, искащи,
времето в пясъчен миг ги съблича
и всичко останало (винаги липсващо)
е питане, всъщност, какво е обичане?
Очите, ръцете, кожата, тялото –
всичко в небитието се връща…
А другото – необяснимото, цялото,
Душата ми, голата, някой ден ще прегръща!
АКО ТЕ ИМА!
Денят ще се взриви в очакване!
Листата ще закапят в златни отражения!
Невидимите птичи човки със потракване
Ще известят: „Ако те има, има и безвремие!“
Ще се изсипе дъжд в порой обратен!
Ще се оглеждат облаците в локви бистри!
Ще чуя шепот: „Има го! За теб изпратен!
Ще те намери! Стъпките му вятър вихри!“
Взривът в очакването ще застине!
Светът ще се огледа в миг от щастие!
И…толкова! И… всичко ще отмине!
„Ако те има!“ е…условие…НЕ-щастие…
АНГЕЛА НА ОПРОЩЕНИЕТО
В дългото лутане по кривите пътища,
в търсенето на въпросите без отговаряне,
в непробудните кошмарни сънища
обречени сме грешките си да повтаряме!
В дългото скитане с много препъване
непременно си разбиваме и главата,
но без да се спираме, нито огъваме
вярваме, че ще стигнем брега на реката.
Вярваме, че ще преминем стената,
втвърдена от хилядолетни съмнения
и изгубили сили, без ръцете, с душата
коленичим пред Ангела за опрощение.
АНГЕЛА НА СМИРЕНИЕТО
В този живот, изпълнен със страсти,
с илюзии, хранещи битки до смърт,
в живота, в който животът ни гасне,
ослепяват души на позорния търг.
Търгуваме с всичко – с идеи, с морал,
продават се даже деца неродени,
А този, отгоре, дето свят е създал,
безсилно се чуди къде да се дене.
И какво е забравил в онази основа?
С идеи вградени – Любов и Добро…
Да беше оставил душата им гола
и да не беше създавал сребро…
Има ли Изход за ново прераждане
сред Тъмата, рухваща в изкупление?
Размах на криле нататък повежда ни…
Ярост и край? Или мъдрост в смирение?!
АНГЕЛА НА СМЪРТТА
„Нали знаеш, че всичко това е сън!“
Все този сковаващ, безименен страх –
от „край“, който душата в тяло измисля
и всичко светло в него става на прах,
и дим не остава в бездимните вихри…
През един случаен отрязък от Времето,
от живот с безименна принадлежност,
един конник, здраво стъпил на стремето,
страха им надбягваше в неизбежност…
С ярост в галоп през душите заспали,
сечеше завеса над техните спомени,
с надежда да помнят, що бяха създали,
в лабиринта на Времето – сами и прогонени.
А в екот копита брояха броеното
и всичко отметнато според всяка съдба,
и срещу вечното се изправяше тленното
(все същата стара, предизвестена борба…)
Страхът ще изчезне безследно в бездната,
ще остане в сънища, в сенки и в самота…
Само да следваме Конника в звездното –
животът там вечен е, в съня е смъртта!
ЕДИН ДЕН
След хиляда, надявам се, дълги години,
ще се спра, за малко, за някакъв миг.
И ще |“прогледна“ – животът е минал,
следи е оставил в безмълвния вик…
И ще видя от нищото тялото свое,
от кожата гладка през корема, бедрата…
И ще си кажа:“Времето, то е!
Един цял живот през мигване кратко!“
Опъната кожа, бръчки дълбоки,
Свежест в очите, мътни зеници…
Цялата младост превърна се в стока
и се купуват гърди и ресници!
Някой ден, след хиляда, вярвам, години,
ще посмея да се погледна…
Ще прегърна пътя си дълго изминат
и ще целуна себе си за последно!