Боян АНГЕЛОВ
Заглавието на книгата с избрани стихове от Валери Петров дойде колкото спонтанно, толкова и предвидимо, защото в стихотворението „Гостът“ намираме сякаш като в калейдоскоп личностното кредо на този невероятен поет. В работната му стая пристига незнайно откъде неловък и странен човек:
…Понеже го усетих, че смутен е,
поканих го да седне и цял час
вървя една беседа между нас,
и всичко беше чудно, непонятно,
но нещо неочаквано приятно
струеше като мед, като балсам
към мен от него и се чувствах сам
по-честен, по̀ без корист, по̀ без грях,
отколкото до срещата ни бях…
Така се случва, че неговият събеседник постепенно се стапя пред очите му, става сякаш прозрачен и изчезва като сън. По подобен начин изчезват от живота ни човеци скромни и добротворни, летящи винаги и неотклонимо към изгрева и надеждата.
Личността и творчеството на Валери Петров са емблематични за българската литература. Сто и пет годишнината от рождението му стана повод да си припомним създаденото от него. Трудно бихме определили точна жанрова принадлежност, защото този поет е строг сатирик, чудесен преводач, проникновен драматург, чаровен киносценарист, но и автор на незабравими книги за деца. И все пак, все пак в началото и най-високо стои поезията с нейния безброй от емоционални нюанси, неподражаеми рими и неочаквани синкопи. Ето защо се спряхме на поетическото му творчество, което ограничихме в стихотворения, създавани в различни години от достолепния му жизнен път. Важно е да отбележим, че щедрият талант на Валери Петров се проявява съвсем рано. Когато е шестнадесетгодишен, в сп. „Ученически подем“ излиза първото му стихотворение. Още през четиридесетте години на миналия век създава поеми, които звучат и днес актуално. През 1943 г. пише: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“. Всички те се отличават със съвършена стилистика и съдържат проникновени послания, учудващо зрели за възрастта на автора. А той, роденият в семейството на професора юрист Нисим Меворах, завършва хуманитарна медицина и известно време работи като лекар. Участва във Втората световна война, оставя и поредица от стихове за нея, за нейните жертви и за героите ѝ.
Отличителна в поезията на Валери Петров е нейната утвърждаваща жизненост. До последните си земни години поетът не престава да се възхищава от дребните наглед неща и от добротворството на обикновените хора. Ненавиждащ надменността и непримирим към фарисейското двуличие, Валери Петров не изменя на идеалите си за равенство не само пред закона, но и пред нравствената справедливост. Той не остана безучастен към изкривяването на идеите и към подлостите на онези, които се опитват да ги заменят с хищническа ненаситност за лесни пари. Затова той, моралният аристократ, изгради свой идеал чрез образа на „хвърчащите хора“ – най-добродетелните и отчаяни оптимисти, отбягващи човекомразците и помагащи на нуждаещите се от упование. За съжаление, днешният ден не дава основание да вярваме, че обществото ще стане по-справедливо и по-хармонично. Социалната бездна, разделяща новобогаташите от крайно бедните и бедстващи българи, е прекалено дълбока, бездънна сякаш. А несправедливостите пораждат и справедлива омраза. Краткото стихотворение „Смяна на караула“ доказва непроменимостта на статуквото след дългогочакваните обществени промени, „дарили“ народа с нови разочарование и покруси:
…Тез бляскави – сред общата беда –
коктейли, шератони, Боже мили!
И как държат се тези господа,
като че ли за тях са се родили!
Отде се пръкна този нов елит,
тоз нов хайлайф, таз нова висша сфера?
От черната кола с разсеян вид
излиза асистентчето от вчера…
Без съмнение лекарската професия е успяла да приближи Валери Петров до истинската човешка същност, до психологическата анатомия на отделния човек. Единствено поетът успява да проникне в невидимата нравствена природа, докосва незримите струни на моралното съзнание и разбира поезията като незаменим инструмент за лечение и успокоение на човешката душевност. Това може би е главният стимул, накарал лекаря Валери Петров да се превъплъти в поета и драматурга Валери Петров. Този словесен вълшебник е разбрал и още нещо: човек може да се отдаде изцяло само на една професия. Когато професията стане призвание и свещенодействие, единствено тогава се постигат всеобхватна съсредоточеност и пълно себеотдаване. Защото писателството не е хоби, а тежка, изнурителна и неблагодарна работа, която не винаги носи слава, известност и печалби, но винаги – неволи и поражения, често пъти смъртоносни.
Някои наричат Валери Петров сладкодумец. Всъщност е повече от сладкодумец, защото умее от невинни и незначителни наглед случки да сътвори обобщения, които обхващат семантичния темпоритъм на философски аксиоми. Пример за такава трансцендентална предопределеност е стихотворението „Двамината“, разказващо как:
ний отсъждаме строго: „Какви хулигани!“,
и не виждаме как, взели свойте китарки,
с пуловер на шията, в блузите ярки,
те пробиват тавана и литват в небето,
високо, високо, там нейде, където
бог Армстронг им казва с прегракнал глас:
– Хайде бе! Де сте? Не можем без вас!
Написаното от Валери Петров подсказва липсата на всякаква ординерност, защото лирическите му внушения олицетворяват истинската и неподправена поезия. Когато го питат защо не пише „модерна“ (неримувана) поезия, отговаря недвусмислено, че древните гърци и римляните не са познавали римата, затова е трудно да се определи коя поезия е модерна и коя не е. Въпреки това пише стихотворение със заглавие „Сбогом на римата“, което всъщност става нейна апология:
…и гледам те как се смаляваш далече,
и знам, че не ще се подириме… няма.
Как „няма“! Туй „няма“ да има да взема!
Не свършва така ни любов, ни поема!
Как „няма“, когато тук нужно е „вече“.
И ти си незрима, и ти си далече,
и ти си далече и вече незрима,
но, Боже, как може стихът ми без рима!
И миг, и със вик подир тебе аз тичам:
Аз пак те обичам! И как те обичам!..
Никога този поет не е изпадал във формализъм. Закачливата ирония, леката насмешка и неукротимият оптимизъм в творбите му се съчетават хармонично с дълбоките прозрения на Шекспировата драматургия и вездесъщия хилеморфизъм на Гьотевия „Фауст“. Трудно можем да изброим дори заглавията на книгите и сценариите, сътворени от Валери Петров, но в литературната ни класика остават поемите му „В меката есен“ и „Тавански спомен“, пътеписите „Книга за Китай“ и „Африкански бележник“, пиесите „Когато розите танцуват“ и „Копче за сън“, филмите „На малкия остров“ и „Рицар без броня“. И много още…
Знаем от историята, а и от собствения ни жизнен опит, че между право и морал не съществува знак за равенство, няма тъждественост на политиката с морала. Валери Петров беше за кратко депутат във Великото народно събрание. Вероятно се е надявал, че ще настъпят промени към по-добро. Такива промени, за съжаление, не се случиха. Затова поетът се затвори в творческата си лаборатория, без да изменя на идеала за човешка справедливост. Докато българските политици мислят повече за собственото си обогатяване, отколкото за просперитета на нацията, нищо добро не очаква нито България, нито тях самите.
Несъмнено поезията, сътворена от Валери Петров, съдържа смайваща мелодичност, наситена с дълбока мъдрост. За радост, не са малко и съвременните български поети, които сътворяват прекрасна лирика. Всичко това разкрива развитието в положителна посока на националните стихотворни традиции. Необходимо е винаги да си припомняме, че България е родина на кирилицата, богоносната наша азбука, превърнала се в основа на редица други литературни езици. Въпреки този дар свише, поетът страда от все по-честата замяна на чистосърдечните разговори със скучни и безизразни писма. Страда от примиренческото словоблудство на колегите му, от тяхната неистова жажда за изяви и слава:
Как, мили писатели, утре ще скрием
на нашето време позора,
щом тези ни снимки от снощния прием
достигнат до бъдните хора?
Вървя и ги гледам: тук хилят се двама,
там трети възторжено слуша,
тук някоя много заслужила дама
кокетничи, къдрейки гуша.
А тази по-млада, но дребна, горката,
зад другите с мъка наднича.
А онзи глупак ще си счупи краката
към главната група да тича.
………………………..
И аз не съм чист, и аз също живея
с компромиси, в общата яма,
но тази витринка… добре, че във нея
на никоя снимка ме няма!
„Фотоизложба“
Валери Петров остана човек скромен и неламтящ за високи обществени постове. За академик на БАН беше избран едва на 83 годишна възраст, но за литературен корифей българският читател го призна много по-рано. Този поет опозна битието ни с всичките му нюанси: война, мир, разрухи, крехки надежди. Животът с многообразието си пулсира в неговите стихотворения и поеми като неспокойно сърце. Театърът и киното се обогатиха от сладкодумната му мъдрост.Пиесите и филмите за деца и възрастни се помнят от няколко поколения. Незлобливата насмешка и облагородяващата сатира са патент на Валери Петров. И над всичко това грее блестяща поезия, придружена от перфектни драматургични и лирични преводи.
С житейските си позиции и със своето творчество Валери Петров остави пример как трябва да се отнасяме помежду си. Той беше до края на своя скромен живота оптимист. Когато му станеше тъжно, поглеждаше през прозореца и се радваше на облаците и дърветата така, както се радват невинните деца. Беше разбрал, че няма нищо по-ценно от чистата съвест. А човек с такава съвест може да сътворява чудеса и да подарява надежда. Онази надежда, обагрила едноименното стихотворение на Джани Родари, преведено блестящо от Валери Петров.
Той доживя до патриаршеска възраст и навлезе дълбоко в същността на българската словесност, сътвори вълшебни и възвишени емоционални пейзажи. Те ще стоплят делниците ни с незабрава, а тя не се нуждае от сбогом.
