Мисля, че до подобно заключение стига човек, когато се потопи в тематично-емоционалния свят на новата стихосбирка на Йордан Атанасов – „Пазител на вечност“, която столичното издателство „Алфатрадо“ предложи в началото на новата 2021 година на читателите. Името на този надарен наш автор се появява в родното ни литературно пространство в края на 80-те години, когато в книжарниците ни навестява през 1989 г. дебютната му поетична книга „Токов удар“. Творбата му привлича вниманието на литературните ни среди и това сякаш извиква на живот неподозирания му творчески потенциал. Неслучайно още през 1992 г. се среща отново с читателите си със следващата успешна поетична изява – стихосбирката му „Невидима рана“, последвана от „Монолог на дресьора“ (1993), „Вода, пясък и дух“ (1997) и други заглавия. До този момент Йордан Атанасов е оставил зад гърба си петнадесет издания в мерена реч, романа „Хамовото семе“ и авторско присъствие с поетични антологии. А години наред е и авторитетен главен редактор на престижния вестник „Литературен глас“ – Стара Загора.

Обект на творческото му полезрение са нерадостните сътресения в семейството му, пръснато от безмилостните набези на Втората световна война и последвалите я събития у нас и в чужбина. Но засукал от здравия народен корен, бъдещият поет се установява с майка си в село Драганово, за да оцелее като човек и българин, и да си завоюва силни позиции сред родния ни литературно-творчески свят. В творбите му, сътворени с рядко откровение и чистосърдечие, оживяват младите му романтични години, незабравимите преживявания край Янтра, вековечните народни традиции на любимото му и родно село Драганово. В същото време в немалко от творбите ставаме съпричастни на тревожните социално-икономически и нравствено-психологически проблеми, от които не престава да се задъхва безпомощно днешното ни объркано общество.

Подобна проблематика изтъкава съдържанието и на новото му издание „Пазител на вечност“. Обособено в четири цикъла: „Паралелна вселена“, „Пазител на вечност“, „Някога“ и „Папагал в ухото“. В сюжетно-тематичен план, дори и в емоционален аспект, тук не се наблюдава обичайното преливане в отделните цикли, които се отличават със самостоятелност като отразено преживяване и идейно-психологическа нагласа. Нещо повече, на много места произведението звучи като откровено споделена своеобразна поетична автобиография.

Недвусмислено за това говори и едно от първите му стихотворения – „Пламъче в нощта“. То ни завладява с носталгичните си интонации, които едва ли не се задъхват от много тъга и болка, съпътстващи босоногото селско детство:

Отлитна детството ми – птица бяла.

Отлитна мама с вечността…

Но пламъчето във нощта

днес пак ме връща към една раздяла.

Подобен минорен емоционален заряд битува и в творбите му „Душа“ и „Паралелна вселена“, та дори и във водещото му стихотворение – „Думата“, чийто могъщ изповеден глас творецът упорито търси, за да се избави от досадния глас на своите житейски тежнения.

Йордан Атанасов е поет с изключително чувствителни сетива, които улавят неуловимите детайли от заобикалящата ни действителност и психологическия мир на нашия съвременник. В тематично отношение поетът ни потапя в нескончаемия поток на постоянните му потискащи съмнения и разсъждения върху злощастната участ на съвременното ни общество, раздирано от перманентни остри социално-психологически конфликти и нравствени недъзи. Затова и градусите на авторовите безпокойства застрашително се покачват и взривяват неговия стих.

Неведнъж ни прави съпричастни на присъдите му върху безразсъдното безвремие, което сме заставени безропотно да понасяме и да обезсмисляме своето малко битие. Поетът жадува и се бори с острото си напористо слово за един истински креативен възвишен живот, за който трябва да впрегнем мишци и слово, отправяйки горещ призив към нашия съвременник, чакащ изгрева на някакъв светъл спасителен ден:

Изгубваш се, докато чакаш

Зората.

Преборвай страха черен и мъките!

Изгрявай, Животе!

(„Безвремие“)

Авторът остава завинаги творчески сроден със социално-гражданската тема, като не престава обаче да търси и мечтае за жадуваната социална хармония, която за съжаление не отива никога повече от несбъднатите светли мечти. Той непрестанно търси човека и човешкото за утеха на своя неспокоен дух. И може би това го кара да броди като Диоген с фенера, за да се докосва до избавителния свят на миналото, което, колкото и да е било напрегнато и усилно, непоносимо понякога, носи полъха на романтичните преживявания, красивото, вечно живото в българския народен бит, от чиито неоценими драгоценни традиции поетът, по всичко личи, никога не ще успее да избяга. И това го прави още по-силен в житейски и творчески план. Инак как да си обясним това неудържимо, често завръщане и живително потапяне в някогашната атмосфера на селския бит на Драганово, селските седенки и сватби, битуването с вечната Янтра и полския безкрай? Всичко е толкова скъпо на родолюбивото му сърце. Спомените напират в душата му и оживяват отново в прекрасния му цикъл „Пазител на вечност“. Там мислите, духът му, осиротялото му сърце намират отморителен пристан и топъл уют. Но където и да се намира, в далечното Загоре, непрестанно на север го отвеждат незаглъхнали спомените по загубата на скъпи близки и мъката, която не спира да го гнети:

Говоря, над гроба зелен коленичил,

и знам, че мама ме чува –

потрепват листата чимширени…

Разбирам заръките мъдри с кръвта си

и гените нейни – във мен.

Тежко се преживяват и отишли в небитието скъпи сподвижници, осветили с доброта, дарование и разум пътя на живите. Затова и днес свежда признателно чело към един от тях, поета Пеньо Цонев, пред чиято светла памет се прекланя и излива своята признателна изповед:

Срещу залеза вървя

и го прегърна.

Виждам – светлина си вече,

в Светлина далечна се превърна.

(„Светлина“)

Мислите му обаче шестват неизменно и неотстъпчиво го пренасят в свидното му родно място, което толкова често възкръсва в поетичния си свят. Неукротима е тъгата по родния север и тази своя болка той изповядва болезнено пред колегата и земляк Румен Стоянов в стихотворението си „Чудното село“:

А после с болката ще си заминеш

зад девет сини планини.

В душата си, откъртено, ще имам

парче земя

за северните дълги дни.

Тези поетични редове асоциативно ни отвеждат към носталгичната емоционална творба „Тъга по селото“ на Сергей Румянцев, един от ярките ни вдъхновени лирици, изчезнал безследно с Гео Милев и Христо Ясенов, погубени от безразсъдството на Александър Цанковите главорези през кървавата 1925 година.

Немислим е обаче творческият свят на Йордан Атанасов без озониращото присъствие на стихове, които го открояват като нежен интимен лирик. В случая той е заселил значителна част от любовните си стихове в цикъла „Някога“. Самото заглавие подсказва недвусмислено, че авторът ни отвежда отново в нестихващата вселена на скъпата му романтична младост. Към тези сакрални мигове, преливащи от светли пориви, авторът се връща с магнетизма на необуздаемо умиление. Впечатляващо е чистосърдечното откровение, с което поетът ни докосва до първите си любовни трепети, които носят:

И нежност, до днес непозната,

в душата ми странно върви.

В миг… олекнах внезапно.

Момичето тихо изхлипа.

Изплашени птиците литнаха.

(„Цвете“)

Навярно всичко отстъпва и се отдръпва плахо пред ласкавия прилив на всемогъщата първа любов. Тези сюблимни емоционални изблици никога не напускат душевността му като творец и човек. И неслучайно тяхното неотразимо, силно въздействено присъствие откриваме и в стихотворенията му: „Нощно къпане“, „Плаж“, „Коланче“, „Роза“, „Животът ми“ и много други.

Йордан Атанасов никога не е бил кабинетен творец. Той не си затваря очите и не остава безразличен към нерадостната участ, нравствените недъзи и социални сблъсъци в живота на днешното ни общество. Затова поставя на суров и осъдителен прицел в цикъла си „Папагал в ухото“ ширещите се безнаказано уродливост и падение, фалш и лицемерие, които погазват човешката чест и достойнство.

Намирам за изключително сполучлива илюстрация на нашето унизително време стихотворението „Велинград“. Чистият планински въздух, красота и обаяние на родния боров лес и прелестна природа не са в състояние да стоплят притиснатия от безмилостни социални неправди съвременник. Стихът е задавен от болка и съжаление, които предизвикват гнева и възмущението на поета, чието сърце прелива от съчувствие и състрадание:

Остава ти само да дишаш свободно

от безплатния въздух, нещастнико…

Така е днеска в пространството родно –

Алеко е спомен, в забрава обрасъл.

Едва ли в случая е потребен някакъв коментар. Йордан Атанасов искрено более и страда, в творческото му поведение няма и помен от фарисейска привидност. Високият морал и чест отхвърлят категорично днешния объркан и противен свят. Поетът не може да си обясни как само

Местните старци мърморят: корупция

вездесъща мори демокрацията.

Разделена властта е, но заедно хрупа.

Местни проблеми, местна атракция.

(„Велинград“)

Всъщност, нещата са прехвърлили всякакви поносими граници, макар че светът бере вече безпомощно душа. Стихове от тоя род безспорно нареждат Йордан Атанасов сред най-изявените творци на съвременната ни социално-гражданска поезия.

Поетът, преживял десетилетия наред в Стара Загора, и израсъл като творец в Града на поетите и липите, е посветил в тази стихосбирка немалко страници и на духовното ни битие днес, на бурно развиващия се журналистически, литературен и културен живот след настъпването на така наречените разрушителни демократични промени. И за отбелязване е, че талантливото му критично перо остава вярно на националните ни морални и изконни ценности.

Новата поетична книга „Пазител на вечност“ на Йордан Атанасов е произведение, което няма за цел да ни стряска със самоцелни художествено-естетически похвати и да демонстрира излишна и ненужна висока литературна култура. Напротив – стихът на Йордан Атанасов е стегнат, понякога и безглаголен, но е динамичен, дълбоко правдив, емоционален и актуален. Затова читателите посрещат новата му книга като искрено и изповедно четиво.