Продрум ДИМОВ

Почина Величко Минеков и това е тежък удар върху българската култура. Накъдето и да погледнем у нас – София, Пловдив, Добрич, Сандански, Панагюрище, Търговище, Ивайловград, а и в чужбина – Вашингтон, Рим…, виждаме резултата от изкусните ръце на този прекрасен скулптор. Невероятен майстор на длетото с неоценим принос за сродяване на отечествената ни култура с постиженията и тенденциите в развитието на съвременното изобразително изкуство в Европа и света.

Биографията на родения на 13 октомври 1928 г. в Мало Конаре творец преминава през ученическите му години в Пазарджик и първите негови учители по рисуване Ана Машева и Стоян Василев, които ще го тласнат към Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“ при професорите Марко Марков и Любомир Далчев.

През 1973 г. ще бъде избран за заместник-председател на Съюза на бългрските художници, а две години по-късно ще стане професор. От 1976 до 1987 г. е ректор на Националната художествена академия. Плодородният тракийски чернозем на родното място и качествата му на народопсихолог му помагат да извайва образи и характери на корави селски труженички.Неслучайно и стремителният му творчески старт съдържа цял цикъл от женски фигури. Тръгнал решително да търси себе си като творец, Величко Минеков е родоначалник на гранитната епоха в родната ни скулптура. Макар че още като дете прохожда с глина в своя път, навлиза уверено в света на мрамора, но в течение на цели десетилетия упоритото му длето заставя и мъртвия гранит да оживее и проговори.  Още след завършването и дипломирането си участва с колеги в обща художествена изложба с фигурата на Спартак.

Тази творба легитимира името му и в чужбина – получава специална награда, а в Москва става лауреат на  Световния младежки фестивал през 1956 г.

Но не е само „Спартак“ (1956). Много по-внушителни са историческите му монументални творби: паметниците на Ивайло (1978), на Аспарух (1981), „Септември“ (1973), дълбоко вълнуващият „Паметник на Съединението“ (1985). Ами „летящата каменна конница“, оживяла в паметника на Априлското въстание в Панагюрище (1976)? С изобразителен талант ни предлага и образите на Владимир Димитров-Майстора (1982), Христо Нейков (1972), а умението му да навлиза в самите дълбини на човешката душевност личи и в бронзовата му работа „Очакване“ (1967) и в многобройните му рисунки.

Той не се затвори в тесните рамки на догматичния социалистически реализъм в изкуството, а се осмели навремето да внесе едно разкрепостяване. Както отбелязва и критикът Христо Миланов,  „…водещото за Величко Минеков е да отвори и затвори пространството, да го накъса, да му даде нова сила и мощ, посока и движение, в което обектите се вплитат или откъсват един от друг.“

Величко беше заставен да преглътне незаслужено като новатор

доста горчиви хапове.

Помня, че за пръв път, беше през 1979 г., бях в Младежкия дом на негова изложба, посветена на 50-годишния му юбилей. В голямата зала бе уредена доста мащабна експозиция и при тържественото ѝ откриване взеха участие всички изявени ръководители на града и окръга, начело с първия партиен секретар Георги Танев.

Тогава той подари значителна част от експонатите на града

и оттогава датира неговата уникална открита художествена галерия, в която са заселени завинаги 23 монументални негови скулптурни фигури, подбрани от техния родител по значимост и тематично разнообразие. Сред тях се открояват внушителният „Спартак“, вечно свирещият „Орфей“, постоянно танцуващата красива „Нестинарка“, „Септември 1923“, напористата и напета „Селянка“ и други. Това талантливо присъствие на Величковото творчество в града ни може би превърна Пазарджик в селище с най-внушителна открита художествена галерия не само у нас, но и в Европа.

Величко осея цялата страна със свои забележителни творби – плод на много творчески и физически усилия, но той просто не се щадеше. „Цели две години – казвал е пред мен – работих в Добрич върху паметника на Аспарух, но съм доволен, че успях да реализирам този мой замисъл.“ Къде ли не го търсеха, името му беше магнетично и съблазнително. В основата на това са солидната му школовка при колоса Андрей Николов или при майсторите-учители Марко Марков и Любомир Далчев, без креативното му пребиваване в Италия, където се докосва до уменията и знанията на именития италиански скулптор, професор Периколо Фацини, преподавател в известната Художествена академия на Флоренция. Или без сетнешните му творчески контакти с прочутия британски скулптор Хенри Мур, с когото си сверява часовника и дообогатява професионалните си възможности. Това несъмнено го извисяваше на най-високия пиедестал в родното ни изобразително изкуство.

През 2008 г. наближаваше неговата 80-годишнина и се разбрахме за нов разговор по този повод. За целта се озовах по негова покана още в края на септември в просторното му ателие, където прекарваше по-голяма част от денонощието. Там се раждаха идеите за творческите му реализации. Там посрещаше гостоприемно колеги, приятели и близки събеседници. Когато се появих в обичайната му любима „работна обител“, остави веднага всичко и се втурна да посрещне госта от Пазарджик.

Оживление имаше по лицето му, когато ми предложи удобно място за предстоящия запис. Бях си подготвил подходящи въпроси. За съжаление най-ненадейно касетофонът закъса.

Той, пък и аз, се попритеснихме, а проф. Минеков спаси положението

като предложи нова касета, която ни свърши добра работа. След разговора ме помоли да проверим качеството на записа. Като чу ясен духовития си баритонен глас, очите му мигновено светнаха…  Изражението му тутакси живна. Беше удовлетворен, че си свърших работата. Стана от стола и се запъти към околните рафтове, населени с различни статуетки и многобройни творби на макетирани негови паметници. Само след миг се върна обратно, грабнал в десницата си маломерна бронзова фигура, обвита в хартия. Изправи се пред мен усмихнат, с нескрита радост и грейнали очи отприщи развълнуван глас: „Такова нещо съм подарявал само на Иван Динков от нашия край! Доволен съм, че сега мога да удостоя и теб с тази чест! Заповядай за спомен от мен. Дано ти хареса тая моя работа!“. Нетърпеливо разгъна опакованото бронзово тяло и пред погледа ми живна умаленият във вид на статуетка от популярната  му творба „Родина“

Този забележителен паметник се извисява и в Женева, пред известния Дворец на нациите, използван от ООН. Същият величествен монумент на млада и красива снажна българка с традиционното ни родно гостоприемство посреща хилядите минувачи пред община Пазарджик с поднос.

Често общувахме по телефона. Обикновено го сварвах в ателието му, но лятото прекарваше задължително в Самоков, където не се разделяше пак с непрестанните си творчески търсения, но го зареждаше планинската прохлада. „Радвам се да те чуя! Как си със здравето? Какво става из нашия Пазарджик?“, питаше той. Макар и отдалече, големият художник живееше непрестанно с Града на Константин Величков. Винаги се отзоваваше на отправяните покани за гостуване. Спомням си с какъв интерес днешните възпитаници на гимназия „Аксаков“ слушаха и се потапяха в незабравимите му училищни и сетнешни спомени. Обществеността му се отблагодаряваше с уважение и обич. Израз на това бе и удостояването му през 2015 г. с първото издание на националната Величкова награда. По този повод, разбира се, пак направихме интервю…

За жалост това лято телефонът му изведнъж занемя. И на 2 август се пресели отвъд. У дома на масата в хола ми се извисява неговата неумираща бронзова „Родина“. И с нея пак виждам усмивката на нейния безсмъртен родител.