ГЕОРГИ ШЕЙТАНОВ  (1896 – 1925)

МОРЕТО

Море – приятел; люлка ти на ветровете,
вечен бунт от огън и от пяна
яростна, пламтяща, разлюляна
като мълния над световете.
На твоя бряг очаквам аз зората,
ведно със бурния ти рев понесен:
в душата си аз нося твойта дива песен
и вечния ти зов към небесата.

ГЕОРГИ-АСЕН ДЗИВГОВ  (1903 – 1986)

МОРЯЦИ

Моряците са пръснати по кораба –
те тръгват вече в южното небе
надолу, към изгряващия ден,
люлян от топли, фосфорни простори.

Въжа се спущат, кипнали се дигат
талазите зад синкавия кей,
завиват с рухо яркия басейн,
на бели стълпове в нощта – изригват.

Без шум се носят мачтите и сякаш
тъчат в небето радостни платна
от въздух и лазурна светлина,
над нас високо метнати през мрака.

Запътена пред погледа ни, светва
надигнатата над стени вода,
с просторните си ревнали недра,
летяща като млечен път – след вятъра.

На дъното са светлите крайбрежия,
разлени в изгрева висок и бял,
протекъл като разгорен метал
в зарите на лазурните залежи.

По тях сега като миражи чакат
безсънни, градовете пълни с дим
и нашия възторг неугасим,
готов да блесне ален сред зората!

ГЕОРГИ СВЕЖИН  (1922 – 2001)

ПЕСЕН ЗА БОТЕВ

Зачисли ме в своята дружина,
роб не съм, не искам да съм роб,
помогни ми честно да загина
не върху постеля, а в окоп.

Там, край Охрид, онзи гарван грачи
и кънти тевтонски барабан
и далеч Балкана тътне мрачен,
гневен тътне старият Балкан.

Пак глупецът е глупец на почит,
пак подлецът доноси мълви,
пак душмани ятагани точат
все за нас, за нашите души…

С мълнии ни милва небосвода
и тежи като огромен шлем.
Време е да тръгваме, войводо,
време е за Българско да мрем.

Аз съм носил нож и карабина.
аз съм плакал над юнашки гроб,
помогни ми честно да загина,
не върху постеля, а в окоп!

Затвора, 1944 г.

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ  (1925 – 1995)

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Признавам, ти изкусно се прикри.
Не мога да те различа дори
от моите приятели добри.
Но не мисли, че аз съм те забравил,
че вече на покой съм те оставил –
мирът ни с тебе е привиден мир.
И аз не спя, о не! Аз бдя на стража.
И чакам миг, кога ще се покажеш.
И ти ще се покажеш най-подир.
И ще разбудиш стария ми бяс.
И както казват хората у нас:
тогаз ще види старата гора
как пукат кости и хвърчат пера.

ГЕОРГИ СТОЙКОВ  (1931 – 2018)

ПОД ЗВЕЗДИТЕ СЪМ ОТРАСНАЛ

***
Под звездите съм отраснал
без завивка и постеля.
На колибата под цера
мама ме отгледа.

После като някой странник
тръгнах по земята мила,
да открия тайно биле
за юнашка сила,

за да продължа в безкрая,
дето духове се скитат,
за да стигна чак във Рая
и за тате да попитам…

Тайно биле не намерих
и до Рая не достигнах.
Уж пътувах за безкрая,
а край Вита все осъмвах.

Орис! – ще речете вие.
Аз си мисля, че закон е.
Всеки тръгва и пътува
за там, дето ще векува.

ГЕОРГИ СТРУМСКИ  (1932 – 2013)

 БАЛАДА

…Газеха
обрулената шума.
Спъваха се
в камъни край Струма.
Вслушваха се в птица подранила
слепите бойци на Самуила.

През долища, ниви и поляни
люшкаха се те като пияни,
бавно – длан във длан и стъпка в стъпка, –

с болка пареща и с обща тръпка.

В кървавите бездни на очите
гаснеха пожари страховити
и превръщаха се в ями тъмни,
от които няма да разсъмне.

Царят, блед, изправи се край друма,
вдигна длан към божията стряха
и се свлече, дума не продума.

Слепите бойци не го видяха.

Те вървяха, яко уловени,
към дима на къщите рождени,
към гласа на лястовичка мила
под Беласица, Пирин и Рила –

там,
където плахи и злочести,
чакаха ги техните невести,
за да срещнат своите стопани,
с благ мехлем да вържат люти рани
и сред писък на дълбоки нощи
да им раждат яснооки рожби…

ГЕОРГИ МИРЧЕВ  (1935 – 2009)

ЖЪТВА

Узряла беше ябълката дива,
змията се припичаше на слога,
девойката бе сякаш по-красива
от Ева – сътворената от Бога.

Със риза от коноп, прибрана в кръста
и цепната над гладкото коляно,
едва докосваше земята с пръсти,
с коса по раменете разпиляна.

Допрях ръка до глезените топли…
Наблизо някъде баща ѝ спеше
под сянката на житените снопи,
а майката на извора переше.

Змията се потули из тревата
и ябълките капеха червиви,
люлееше ни в скута си земята
ведно със неожънатите ниви.

ГЕОРГИ ГРИВНЕВ  (1942)

***
Не обичам спортната дисциплина
дълго бягане.
Защото е отегчителна и скучна.
И с часове трябва да чакам развръзката.
Обичам спринта
на сто метра.
Той е като изстрел и удар кратък.
Като миг, удължен след раздяла.
Докато броиш до десет и свършва.

Ако победителите не ги съдят,
защо победените не намират утеха?

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ (1943)

БЪЛГАРСКА ЕКОЛОГИЯ

Боже, каква метафора
прошумява в ума на поета:
България днес е гора
с безброй бягащи дървета.

Вярно – неведнъж в нея
варварска сеч се е въртяла,
или пожар е беснеел…
Но все пак е тя оцеляла.

Ала сега вижте колко
дървета млади и прави
хукват към хоризонта
и бягат в други държави!..

И се разбягва гората
в най-различни посоки.
Лош ли е тук вятърът?
В тази пръст няма ли сокове?

А старите буки и брястове
тук махат клони печални…
Кой знае – на празното място
май ще поникнат палми.

Април 2017 г.

ГЕОРГИ  БРАТАНОВ  (1944 – 2000)

ОТГОВОР

Такива чудесни череши
за пръв път при тебе видях,
в зелените клони гореше
слънчев следобеден смях.
В някаква странна илюзия
сякаш попаднах пленен,
музика, алена музика
шумеше, звънеше край мен.
Рояк от звънчета червени
в очите ми още кръжи.
Ти стоеше замислен до мене.
– Гният! – рече. – Защо ли, кажи!
Защо ли!?
Но аз за череши
не зная ни болест, ни цяр.
Видях –
на вратата висеше
един тежък, сърдит катинар.

ГЕОРГИ  МИЛАНОВ (1953)

КЕЯТ НА СЕЗОНИТЕ

Не знаеш, свидетел на чуждите битки победни,
че дните ти с всеки изминал ден стават по-бедни,
но с бъдеще – нито щастливо и нито злочесто –
съдбата си ти не проклинай сега, приеми я,
макар и такава, каквато е, с тебе самия
да ти изневерява тя често.

Превърна душата си, от тегобите калена,
във кей на сезоните, сякаш градът бе Микена.
Закотвен във него, ще чакаш – задачата твоя,
защото си само Пазача, е толкова проста –

щом огън съзреш, да напуснеш завинаги поста
със вестта, че е паднала Троя…

А утре, когато се върнат тук пак с ореоли
от слава героите, вярваш – от главните роли
една ще се падне на теб и ще видиш по-смътно
живота предишен, за да избереш Клитемнестра,
дори любовта ѝ да бъде – със меч, вместо зестра –
като орден, присъждан посмъртно.

ГЕОРГИ АНГЕЛОВ  (1968)

***
Природата ще отмъсти
за умъртвените дървета.
Едва ли тя ще ни прости
самоубитите поети;
дребнавата ни, дълга злост;
прибързаните ни присъди.
За всеки незаслужен пост
природата ще ни осъди.
За всяка лицемерна скръб
все някога ще ни се връща.
За ударите точни в гръб.
За сквернословията – също.
Във ден забележимо сив.
Кога – не знаем. Но след време
дано остане някой жив
към пещерите да поеме.