ЗАД ПРОЗОРЕЦА СВЕТИ
Свят и море,
хоризонт и планети…
Нещо голямо
в очите ми свети.
Млечният път ли белее,
или Вселената сърцето владее?
Аз съм микронче и цвете,
ти си късче от слънце.
Някой навярно е трепет
и дъх на космически шепот.
Нано микрон от Вселена,
която светът не познава
или огън от лунна жарава.
… А зад прозореца свети
безкрайният космос
с неоткрити планети.
УРОК
По острото крайбрежие минавам.
Към теб заливът е път, мое дете.
Една илюзия завинаги забравям,
че ще се върна, наметнала небе.
Да вярвам се научих – бързо, лесно.
Научих се и да обичам от сърце.
Но трудно ми е да науча тебе:
„Животът е море – и не до колене!“
МОРЕТО
Морето е волната, дивата страст.
Неутолимата утринна жажда.
Морето е синият приказен свят,
живота скрил в своята пазва.
То порив стихиен е, нежна сълза
и крехка душа, затворена в мида,
А аз съм въжето на кораба стар
и поривът, който с вълните все идва.
НЕБЕТО НАД ВАРНА
Монети огнени и златни
над Варна топла са звездите.
И светят те с далечна необятност,
вълнуват се, шумят вълните.
Пулсират с пулса на земята,
морето щом с небе се слива.
Повърхностна, невидима – мъглата
над Варна прави тази нощ красива.
Рисуват пътища звездите
и пориви към друг изливат.
Набъбва изгревът с мечтите –
града ми в утрото откриват…
И пясък – слънчева жарава,
мелодия крайбрежна слуша.
Остава Варна, все остава
и звезден огън е на суша.
ВЪЛНИТЕ
Вълните носят порив за живот
и тайната на дълбините в тях е.
И сякаш носят истинска любов,
и спомена, че тука с теб живяхме.
А може би и кръстена вода,
мълчана дълго и бунтувана,
пробивала с устрем всяка канара,
но от луната тайничко целувана.
Звездите са златни отблясъци над тях
и порив е природната им същност;
че силата, която днес в тях и теб съзрях,
е всъщност премълчана дълго мъдрост!
ЗА ВЯРАТА*
(Писмо до Никола Вапцаров)
„Ти помниш ли морето и машините,“
и порива, и онзи див копнеж
да стигнеш чак до Филипините?
Не са се променили и до днес!
И пак е бурно синьото море,
историята пак е с жълти страници.
Различно ни е само битието днес,
изпълнено с технологии и данъци.
Понякога посягам към листа,
да ти напиша, че търсим отново
твоя плам и вярата в бита,
която силно в тебе диша,
но знаеш ли, чрез твоите слова
тя силно тупти и в нашите сърца,
и пак е малка, малка като зрънце,
но топли ни, като вселенско слънце.
––––––––––––––––-
* През 2022 г. стихотворението получава специалната награда на конкурса „Вяра“ посветен на Никола Йонков Вапцаров, София.
ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ
Очите ти ме търсят в плисъка на вълните.
Блясъкът на слънцето ги спира, за да ме открият.
Вгледай се в дълбините. Отвъд стените…
Аз съм частица от тази тишина и не се крия.
Просто съпътствам плисъка на вълните.
Аз съм пяната на техния гребен.
Аз съм дъхът солен на морето.
Аз съм това… и ме има!
КАКВО СЕ КРИЕ В НАС?
Какво се крие в нас?
Светът в една зеница
и вярата във вас,
че сме бели птици.
Усетът за летеж,
пух по рамената.
Опит и стремеж
да възпитаме децата.
Какво се крие в нас?
Светът в една зеница.
Вселенски Божи глас
или ранена птица?
ЖИВОТ НА ЗАЕМ
Живот назаем носим
и не знаем кой ни е хазаин.
Кръстосали в себе си въпросите,
ключа към небето търсим.
Приличаме на шуплести скали,
които с мигове се разрушават.
А в часовника на прозрението
стрелките са поривът на двама…
Историята е във времето…
А времето не крие смисъла –
в това е, което след себе си
на хълма ще оставим и напишем.
КРЕСЧЕНДО
Не! Не си сам!
Сами умират само птиците!
А човекът има своя храм –
в душата му се влиза
с тихи стъпки винаги.
Кръстосват се въпросите
и като пред разстрел
отговорите ни застигат.
Но какви реликви
търся тука аз!
Сърцата ни са
вулканични кратери…
Но ти, ти не си сам!
Сами са вратите без тебе.
Живееш в своя храм,
но и в мен, и в душата ми!