Гергана Славова е доцент, д-р по икономика към Икономически университет – Варна. Родена е през 1976 г. в София, но живее и твори в гр. Варна. Към настоящия момент Гергана Славова има над 120 икономически публикации и 5 самостоятелни художествени книги: стихосбирките „Размисли на глас“(2015), „Кодът е безкрайност“(2020), „ В очите ти гледам, живот“ (2023) и есеистичната книга „Лекции по мотивация и родолюбие“ (2021), „Усещане за криле“ (2026) е нейната най-нова поетична книга.
Гергана Славова е печелила десетки първи и втори места, както и специални награди от национални конкурси за поезия през последните десет години. Тя е член на Съюза на българските учени и на Съюза на българските писатели. Нейни стихотворения са публикувани и превеждани на английски, руски, румънски, гръцки и италиански език. Участва в представянето на книги на български и чуждестранни автори във Варна.
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МОРЕТО
Още за първи път, щом те видях,
се влюбих в безкрайната шир.
Твоите къдрици от бели вълни
стигнаха чак до душата ми чиста.
И в този свят за миг се роди
любов нова, жива, пречистена.
Всяка тъга в мен ти разтопи
с красотата своя – единствена.
С дъха ти почувствах звезди
как слизат на ято при мене –
сякаш хаоса в мен подреди
и ми дари билет за безвремие.
Тази любов не е като другите.
Тя е много, много различна.
Вълните ти ми дават криле
и с порива им мечтите ще стигна.
МОРСКО МОМИЧЕ
Да, аз съм момичето,
което излиза от морските пръски
на пенливите, бели вълни.
Прегърни ме, обвий ме с пръсти,
в топлия слънчев скут ме вземи.
И не питай колко дълго
за теб съм мечтала насън.
Приседни, отдъхни си първо
и разкажи ми за всичко навън.
Морето бурно е моя съдба –
вързан е пулсът ми към вълните,
затова е тази аритмия, но… ти ела.
Двама с тебе ще покорим дълбините –
и в дълбокото има красота,
не само на високото в планините.
Ти инстинктивно знаеш това
и затова толкова силно горят очите ти.
На която и посока да ме отнесе,
животът отново до мен те довежда:
до брега на немирното Черно море.
РАВНОСМЕТКА
На брега безмълвно стоя.
Не искам да повярвам,
че всичко приключи…
Трябва да има надежда,
навярно следа, че човек
тук е бил и тук се е учил.
Вълните изграждат стена
и се блъскат в мислите ми
сто хиляди въпроса…
Аз не вярвам, че всичко
започва и свършва така.
Важно е тирето между
началната и крайната дата.
Дали то е просто черта,
или говори за щурм,
достигнал до желаната кота.
ВЪПРОСИ
Защо се раждат и умират дните,
досущ като морските вълни?
Разбиват пяната си сърдити,
докоснали брега на нашите дни.
Защо морето е така магично,
като животът ни безценен тук.
Усещам пулса му ритмичен,
донесъл ехо на вселенски звук.
Какъв е кодът на Земята?
Навярно има, има кислород,
но невъзможен той е без водата –
участник пряк в човешкия живот.
ВЪЛШЕБСТВО
Всеки ден от живота е миг,
който отлита безследно.
Без диря, без подвиг велик,
стопява се така ненадейно!
А какво остава след нас?
Спомени, деца, копнеж…
Животът – отнема ни всичко,
но в кръвта, пулсира, тупти,
диша, живее – тя, ЛЮБОВТА!
Жива нестинарка, тя трепти
като вятър и надежда свята.
Не вярваш ли, чуй как шепти!
За нея са всички песни на Земята.
Погледни в очите ѝ – звезди.
Парещи, горещи въглени.
Сърцето ѝ пламти, гори –
и ражда нови Вселени
за влюбени!
СВЕТЪЛ СПОМЕН ЗА ТАТКО
Смокинята има ръст
три пъти по-висок от моя.
Спомняш ли си, татко?…
Засяхме я заедно в двора,
когато стигах до рамото ти.
А днес тя протяга клони,
точно като ръце,
нагоре към небето
и се моли заедно с мен
да видиш през светлината
лицата ни…
Моето, обсипано със сълзи,
а нейното –
със смокини…
И двете те чакаме,
когато вечерта разтвори
в прегръдка своите длани,
да слезеш на Земята
и да си откъснеш
от най-сладките смокини,
тези, които зася в душата ми.
ЗА ОНАЗИ ЛЮБОВ
За онази любов,
която не моли, не пита,
а като слънчев зов
и като буря връхлита.
За онази любов
силна, безпощадна, жива,
не приличаща на лов,
а на танц на самодива.
За онази любов,
която един път се ражда
и е твой благослов,
и е утринна жажда.
… За нея думите
са малко, малко, не стигат.
Преплитат душите
и в една ги издигат.
БЪЛГАРИЯ
България е вълшебният звън на камбани,
великият подвиг на всички герои,
гласът на чанове и нишката на гайтани.
кръвта и заветът на предците твои.
Но тя е и духът, и дъхът и на младите,
пръснати в огромния свят, по чужбина,
далеч зад пределите на границите ѝ,
но носещи в себе си своя Родина.
И днес България е там, където реката
до българска реч с любов те отвежда;
далеч, но свети и топли в душата
„Върви, народе…“ със светла надежда!
И знам, и вярвам със сила незрима,
че България винаги,
винаги ще я има!