По Пътя – вместо плод и “пеперуди от кълн”

 /16 .01. – 11 години от кончината на поета/

С повод или без повод, не можем да си позволим да не си спомняме за поетите-класици на нашето съвремие, особено когато са от величината на Георгиталевото присъствие в битието на езика. И ако не го правим ние, ще го направят другите след нас, но не ние ще сме допринесли с нещо за това.

Защото едно е сигурно. Гошо Талев няма да бъде забравен. Така както неговият живот – “кръговрат от грях, възвисяване и жажда” –  все търсеше тринадесетия месец в календара на земно-небесните си дни, така и той, като любимото си число 13, все ще се завръща, защото след 12-я час следва 13-я, който се явява първи. Такъв е неписаният закон в творчеството. 13, обаче осенява малцина. Затова неносещите неговата вибрация са го обявили за фаталистично.

В орбитата на това кръговратно и невидимо измерение Гошо Талев беше воден най-много от Любовта. Тази, която все гоним и почти никога не стигаме, защото е непритежаема. Тази, която “тръгва не от Изток, а от Запад”, от безвремието и пак се връща в него. Която носи и корените на земята и крилете на небето в така нареченото Дърво на Живота. Която си остава най-нежната, но все пак “стихия, дори когато е на колене”.

В тази “позната и непозната бездна” Гошо потъваше смело и всецяло, защото това го оживотворяваше. Оставяше се с доверие всекидневно в нейната стремяща се и страхуваща се от близостта прегръдка.

Тичаше заедно с този забързан, безпътен, събиращ началото с края “ураган-балсам”. Защото вярваше, че именно неговата мъдрост е сътворила и заложила “до микрон лудата си кръв” в “небитието-живот”, положило своята вечност в скутите на Любовта.

Затова нямаше как да не последва нейния задъхан, като на нежния вятър-южняк, вик, който го мамеше с блясъка на своя “слънчев листопад”, с “огъня си от звезди”, със своята “болка сърцееда”, оживяваща, но и погасваща живота.

Затова не можеше да не се възхити на нейната изящност, подобна на “незрима пъпчица от вишня”, на клон черешов, който, вместо плод, завързва “пеперуди от кълн”.

Затова не можеше да не следва нейния “път, който знае, че го чака път”. Който спира, за да продължи. В който ласката се отлага, за да има нова жажда. В който “нямането на нищо означава, че всичкото все още предстои”. Там някъде, ако ще и да е никъде. И тогава, когато…

Защото това е начинът Пътят да продължи…

И в небитието-живот да легне цялата Вечност…

Лияна Фероли

Виденията и работата в духовните пространства –

по-важни за твореца от всичко друго

Защото „новото оттатък” е настоящият ни „доживотен живот”

Георги Талев е роден в село Цалапица, Пловдивско, през 1937 г. Завършва руска филология в Софийския университет “Климент Охридски”. Свързва живота си с Кърджали. Дълги години е кореспондент на БНР “Хоризонт” за Източните Родопи. Автор на 11 книги, между които 6 стихотворни сборника: “Стрелочник на дежурни влакове”, “Такава, каквато си”, “Пътуващият кореспондент”, “Преди да гушна босилека”, “Земята е за всички. Избрана лирика” (2005 г.), “Благословени трепети. Избрана лирика” (2006 г.).

Негов е един от най-сполучливите преводи на Пушкиновия “Евгений Онегин”, десетия по ред на български език и претърпял две издания (1997, 2006 г), както и преводите на двете поеми на Евгений Баратински “Бал” и “Еда” (2002 г). Превежда и руския поет Николай Майоров.

Автор е на литературния справочник за родопски творци “Да ги знаем кои са” и на документалната хроника “Родопски Шишмановци”, претърпяла две издания през 1993 и 2003 г. Дано за неговата 80-годишнина от рождението му се намерят ентусиасти, които да издадат неговите мемоари в три тома “Отвъд прегръдките на ада”, в които прави дисекция на така наречените демократични промени у нас.

Докато беше сред нас, Гошо често споделяше, че календарът на живота старее, но не и миговете на възторг, въодушевление и възхита, които изпълват душата на човека, дори и след като вече е гушнал ухаещия на безвремие букет босилек.

Много мъдрости ни завеща Георги Талев. Беше убеден, че творецът се занимава с проблемите на духа, на битието, а не на бита. Защото в древногръцкия смисъл думата “поет” означава “правя”и с нея се означава истинската работа за отваряне на духовното пространство, за излизане извън стандартите, шаблоните, за да се превърнат виденията в реалности, което правеше и той в своето творчество. Това прозряха и поетите Евтим Евтимов и Петър Анастасов, негови приятели, които са категорични, че тепърва ще оценяваме значимостта на Талевото творчество.

 За Гошо съвършеното състояние на психическо и поетическо здраве беше нещо като да останеш без дъх от светло чувство или красиво преживяване. Както и в това да даваш своите 36 градуса на човека до теб, защото топлината на любовта те прави неутолимо жив и жаден за живот. Смяташе, че тази топлина е нужна и на литературата, културата, изкуството, защото те ни защитават от небитието, компенсират болките на неразбирането, на мълчанието, на себетърсенето и самоосъзнаването.

Нищо че непризнанието в тези сфери на духа е най-постоянното обществено отношение, заради несъвършенството на човешката природа. Но това не го притесняваше, защото беше прозрял, че “смъртта е безсмъртна”, че „новото оттатък” всъщност е настоящият ни „доживотен живот”.

Приживе Георги Талев все казваше, че най-трудно се преминава границата на езика, особено тази на безлюбието – главният виновник за невъзможността да се живее пълноценно с „хляба” насъщен на Словото. Че щом словото, езикът, не ни помагат особено да бъдем разбрани, излиза, че сякаш не сме живели. Затова пък Талев остави своите разбираеми думи, върху които ще продължаваме да се замисляме, а това е много повече отколкото да бъдеш частично разбран. И чрез кодировките на своите стихотворни любословия ще продължаваме неговото, а и своето търсене, в неизбродните полета на безмерното човешко желание за обич, вяра, мъдрост и святост…

Така  Георги Талев – неуморният поетичен бродник сред звездните пространства на любовта и мъдростта – ще е изпълнил своето творческо предназначение – да ни води към непреходното, единствено оставащото в земното ни битие, по-малко и от най-малките небесни трохи на вечността…

И към убеждението, че всяко друго суетно гонене на вятъра ще изчезва като “стъпки по плажа в погледа на вятъра”…

Лияна Фероли

Георги Талев

 Любов – раждаш се приливна и света ще пометеш

Размишления в необичайно време

Нощта скова рекичката в лед,

последните звезди студът избута.

Завръщам се през снежното поле

от дълъг пат във побеляла утрин.

Снегът отдавна всичко е навял,

като из улей дни и нощи текъл:

тук някога сред ниви съм вървял,

сега не виждам никаква пътека.

Навярно минал е човек и тук –

и как ли плахо е вървял самичък,

дори преминал е и някой друг,

но късен вятър е засипал всичко.

Печална бяла шир край мен мълчи

и само влак потраква надалеко…

А случва се – и подир век личи

прокараната с много труд пътека.

1956 г.                с. Цалапица

След пороя

Какъв проливен дъжда вали навън,

а току-що приключи януари…

И аз съм жив:дали не е то сън?

Кога ли върху мен ще се стовари

безмилостната лапа на смъртта?

Съмнения ме глождят непрестанно:

ще доживея ли докрай нощта?

Дали пък не е още много рано

да късам връзките с тоя свят?

Вали, вали дъждът навън, не спира –

и долу, на отсрещния площад,

потоците в море от гняв събира.

Опрял чело в мътното стъкло

и свил до болка изтънели устни,

жадувам кон, препаска и седло

и пътища, в които да препускам.

Ах, знайте: лесно няма да се дам,

какво че се оттече младостта ми?

Защото след пороя мътен – знам

пречистения свод най-силно мами.

Любов

Всяка вечер идваш разна,

от засада ни издебваш:

вечно някого намразваш,

вечно някого обсебваш.

Уж те пъдим – като чума

/или струва ни се само?/,

но разбираш ли от дума,

ти – и малка, и голяма?

И вървиш, вървиш широка,

Като слънцето внезапна,

но не в нужната посока –

не от изток, а от запад.

* * *

Ти сега се раждаш и пристъпяш,

или не – във моя малък свят

набелязваш се, подобно пъпка,

от която ще се пръсне цвят…

Като ад над мен

надвисваш

денем,

нощем се разтваряш

като рай:

все още – неистински родена

все още – неистинска докрай.

Но се раждаш!

Раждаш се приливна,

виждам как света ще пометеш:

по това, че вече си щастлива

в тоя страшно луд водовъртеж.

И, притиснат денем от земята,

нощем от звездите обкръжен,

всеки миг аз като пеленгатор

те ловя във въздуха край мен.

… Като книга

и като икона

в сънищата цветни те чета…

Някой ден с най-тежката корона

Ще те коронясам

Пред света.