Георги Ряпов е роден в с. Две Могили, Русенско, на 12.11.1944 г. Завършва Театралната академия „Кръстю Сарафов“ – София със специалност “Куклено актьорско майсторство“ в класа на проф. Атанас Илчев през 1972 г. Работи в Кукления театър в Бургас, където взема режисьорския си изпит. С театъра пътува в Англия, Италия, Австрия, Полша и Ирак. Написал е пиесите „Куклен влак на дядо Мраз“ и „Аз и чичо Сашо“, на които е режисьор. От 1983 г. е в Кукления театър „Дора Габе“ – Добрич. С театъра прави едномесечен гастрол в Мексико, където играят 30 представления на испански. Работи с Теди Москов и Мая Новоселска. През 1988 г. получава званието “Заслужил артист“ от Комитета за изкуство и култура и САБ. Същата година през месец септември участва на фестивал в Швейцария със спектакъла „Някои могат, други – не“, с автор и постановка Теди Москов, където печелят голямата награда. След спектакъла Георги Ряпов емигрира в Австрия, където остава в лагер за емигранти. Девет месеца по-късно заминава за Канада.

Георги Ряпов е член на асоциацията на артистите А С Т Р А в Канада и се снима за множество холивудски продукции. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Издал е стихосбирките „Сечение“, „Двете лица на куклата“, „Ралица“, „Отворена врата“ и участие в антология на известни пишещи актьори в България.

В момента е действащ актьор в българската театрална формация „Отражение“, Торонто, Канада. Играе в три спектакъла – „Женско царство“ на Ст. Костов, „Двубой“ на Иван Вазов и „Маршрутка“ на Емил Рахнев.

 

*  *  *

 

Нощта ми е разплакано дете.

С очи солени, нецелунати,

Заспа и този тъжен ден

И някъде потайно в мен

Лъжовен паяк мрежите плете.

 

Играчките ми счупени стоят

И няма кой да ги поправи,

Последната любима ме забрави

И те забравени мълчат.

 

Цветя във вазата щом сложа,

Се пръска всичко изведнъж

И капчици канадски дъжд

Попиват в жадната ми кожа.

 

По пръстите-следи от кръв,

Стъкла по пода разпиляни…

Събирам с голи длани

Живота си, дори такъв.

 

Заспивам с куклите на мама.

От детството с любов живял,

Усещам, че съм побелял,

Но казвам: нищо, нищо няма.

 

Все същия съм си до днес.

Ударят ли ме, ще заплача.

И скрито, насаме със здрача,

От синовете чакам вест.

 

 

НА СЦЕНАТА СА ВСИЧКИ ЧУДЕСА!

 

Измислена е мойта героиня.

Измислен е вълшебният герой.

Понякога играя просякиня,

Но той е мой, единствен мой.

 

Когато съм принцеса приказна,

Той паж е, влюбен до уши.

Без жест и думи, със очите си

Днес обичта си ми внуши.

 

На сцената, пред публика,

в Театъра,

забравяме за вчерашния ден.

Захвърляме проблемите на вятъра…

Най-истинска съм аз,

Най-истински си ти до мен.

 

Партньоре мой,

герой си истински.

Целувай ме най-истински сега!

На сцената, в Театъра със публика,

Са всичките мечтани чудеса!

 

*  *  *

 

Като дръвче,

в скалата заловен.

нося порива си див

и ти, която си у мен

и в делника ми сив,

ще разбереш,

че всеки миг

скалата се руши

и рони

и приглушеният ми вик

В съня ти птици

гони,

че всеки лист се ражда

с гняв

и вятърът във мойте клони

е ласка, порив величав…

Ще се издигна с много

труд,

скалата ще се сгромоли

и ще ми кажат:

Ти си луд!

Но аз ще знам

защо боли…

Така притиснат,

с порив див

нагоре ще се вдигам,

от делника, довчера сив,

до тебе ще достигам.

 

 

ОРИСИЯ

 

Събирам спомените си –

трохи върху трапеза изоставена,

от устни, нежност на коси,

до истини и болка незабравена.

 

От виното до счупената чаша –

жадувана и недопита.

до образа ми – огледално прашен,

все тъй в далечното заскитан.

 

Децата напосоки разпилял,

по пътищата все ги срещам

и казват, че съм побелял,

но аз си знам и го усещам…

 

Повярвах в много чудеса

и чудото със мен се случи –

устата ми шепти: „О. небеса!“,

душата ми – самотно куче.

 

Завръщам се, а къщата я няма.

по-точно-няма ме във нея.

и чувам думите на мама:

„Родих те, жив да те опея!“

 

 

*  *  *

 

В континенталните пространства,

далечни измерения и аномалии,

правим опити да странстваме,

напуснали родината – България.

 

Откъснати от дом и гравитация

се гърчим в чужди континенти,

със жалки опити за адаптация,

все сричайки езиците с акценти.

Отвикваме от старата традиция,

забравяме най-свидното в рода си,

ядем със клечки вместо с вилица

и мислим само за гъза си.

 

Осъмваме със сто канала,

сменяни с ремув-контрола…

Америка е „приказката бяла“,

но зъзне тук илюзията гола.

 

Забравихме молитва преди ядене,

молитвата на масата със хляба…

В това чуждопоклонно бягане

забравихме какво ни трябва.

 

Със чужди имена кръщаваме децата,

случайни хора вече са ни скъпи,

а неусетно свиха се сърцата ни

и гледаме се някак тъпо.

 

И питаме се изумено

за туй-онуй, как беше?

Усещаме, че нещо е сменено,

а уж не ни болеше…

 

И връщаме се в малките идилии

на селските и градски измерения,

подвластни на магнитни сили

и преболели настроения.

 

Заспиваме с любимите си спомени

в полите на смълчания Балкан,

в една тъй приказна България –

една сърдечна, топла длан.

 

 

ДЕТЕ НА МОРЕТО

На приятеля – артиста Георги Бахчеванов

 

Закърмен в лодка,

във морето къпан,

от чайка някога

донесен на света,

израсна ти

в оная платноходка,

в която, сине,

мрежите плета.

Вълните се заплетоха

в косите ти,

а бурите – във нежната

душа.

Подобно миди тъмни са

очите ти,

с които болката си

днес теша.

Греблата си в крила

превърна,

сърцето – в остров

неоткрит,

и тръгна,

хоризонта не те върна…

Мълчи брегът

в тъга завит.

Кои са тези ветрове

проклети,

понесли лодката безспир?

Стихии ли са, или пък поети,

Изпратени от мъдрия

Омир?

Не беше ли самата Афродита,

която в лодката ти

в звездна нощ преспа

и в твоята душа като във мида

блестящите си бисери пося?

Богинята разказват,

че открила

е острова, обвеяла го с блян,

с целувки нежни,

с билки го

опила

и той от обич е пиян.

Във малка лодка,

в хижа от тръстика

ти своята безбрежност

приюти,

че спомените са

антика…

Отново, сине,

мрежите плети!