СТИХОТВОРЕНИЯ

 

* * *

    Живея тук, незнайно как,

като старо неизпратено писмо,

пощальон очаквах,

бях ли получател,

в смисъл, че не бях го писал аз.

Зад маската на древния писател

(написал в сън писмо за любовта)

откривам знака на звездите,

на древно неизпратено писмо,

очаквано, забравено, а може би ненужно,

в смисъл, че не знаят те

дали ще стигне то до тях,

не зная аз дали ще го получа

от онзи прашен конен пощальон,

в смисъл, че не бях го писал аз,

защото тук, от древността, не знаят

къде живея и незнайно как

като старо неизпратено писмо,

в смисъл, че не бях го писал,

очаквам онзи пощальон

незнаен и невиждан,

той може да пристигне пеш

като прашен римски пехотинец

на моя неизвестен пак адрес.

От древността не зная аз къде живея.

В смисъл, че не бях го писал…

 

 

* * *

 

Тази нощ без луна, сякаш от ада дошла,

като тъмно хоро от невидими черни крила

черен хор дирижира невидим маестро

и надува тръби тъмноцветни невидим оркестър.

Тази нощ няма сън, но заспиват без сълзи клепачите,

нещо в мене, нещо в мене свети и плаче,

капе някак, замлъква, ридае подобно злокобен капчук

и подобно клавиш изтърван по сърцето ми блъска с юмрук.

Пада дъжд по луната обилен – кънти

и през облаци тъмни конят му цвили и цвили

във пиянството лунно на пианото черно в мрака по-чер,

блъска звездни клавиши онзи невидим Бодлер.

 

 

 

* * *

Не казвай никога – не те обичах.

Не казвай никога.

Не те желах, не те прегръщах.

Не казвай никога.

Не бях с теб при изгрева на слънцето.

Не казвай никога.

Луната, луната ни видя.

Не казвай никому.

И ако някога, след хиляди слънца…

Не казвай на луната.

И ако някога след хиляди луни…

Не казвай на звездите.

При тебе аз отново пак се спра.

Не казвай никога – не те обичах.

Не казвай никога.

 

 

* * *

Погледни я само. Погледни.

Каза ми Бог.

Погледни я как крачи под слънцето.

Разкопчаната ѝ риза погледни.

Всичко това не е измислица.

Нито ми се присънва,

че тя идва през нощта в леглото ми

ласкава и нежна….

Тогава косите ѝ

падаха върху лицето ми

и ме попита:

Защо никога не съм ѝ казвал,

че я обичам,

защото през цялото това време

и тя ме е обичала.

Аз я държах в ръцете си,

тя бе ласкава и нежна,

и всичко бе съвсем така,

сякаш безкрайно се е случвало

и всичко бе съвсем така

сякаш наистина се е случвало.

И аз започнах

много повече да я обичам.

 

 

 

 

 

ЗАЛМОКСИС

* * *

Живея аз в свойта Когайон –

свещена планина, в храм свещен.

Дочаках сам вестителя оттам

да слее в мен и двете начала.

При мен пристигат уморени, изнурени

в този дивен и подземен свят,

защото аз съм Бог на всичките умрели,

а след това, те могат да се преродят.

Приемам ги с химни и със танци,

и като върховен и сакрален жрец

разкривам всичките им неизвестни тайни

за новия, подземния живот.

 

 

* * *

Духът ни винаги е жив

и всичко в човешката вселена

живее, гравитира и се връща

по свойте правила в безкрая.

За да съществува и до днес

светът на живите.

А как без този техен свят

ще можем да открием тайните

на другия, на вечния живот.

И аз безсмъртствам всеки ден.

Правете се и вие на безсмъртни.

 

 

* * *

Започнах аз от младите години

да върша ритуали според мойта вяра.

И на боговете тайните обреди

успях да възвестя на всеки смъртен.

И аз безсмъртствам всеки ден.

Правете се и вие на безсмъртни.

Разбира се, смъртта е край!

Тя ражда ново състояние

да се опознае другия живот.

Живея аз, живейте вие,

живейте в своя Когайон,

не съм Залмоксис,

не съм и Кронос,

а нощен Бог,

не Бог на ден.

 

 

* * *

Къде отиде пощальонът

от разказа на Херодот

писма изпраща още Омир

за нова гибелна война.

И аз безсмъртствам всеки ден.

Правете се и вие на базсмъртни.

Но той пътува, пак към нас

във този дивен и безкраен свят

разнася вести от Залмоксис

от другия, отвъден свят.

Очаквайте по Фейсбук някой ден

писмото на Залмоксис да получиш.