СТИХОТВОРЕНИЯ
* * *
Живея тук, незнайно как,
като старо неизпратено писмо,
пощальон очаквах,
бях ли получател,
в смисъл, че не бях го писал аз.
Зад маската на древния писател
(написал в сън писмо за любовта)
откривам знака на звездите,
на древно неизпратено писмо,
очаквано, забравено, а може би ненужно,
в смисъл, че не знаят те
дали ще стигне то до тях,
не зная аз дали ще го получа
от онзи прашен конен пощальон,
в смисъл, че не бях го писал аз,
защото тук, от древността, не знаят
къде живея и незнайно как
като старо неизпратено писмо,
в смисъл, че не бях го писал,
очаквам онзи пощальон
незнаен и невиждан,
той може да пристигне пеш
като прашен римски пехотинец
на моя неизвестен пак адрес.
От древността не зная аз къде живея.
В смисъл, че не бях го писал…
* * *
Тази нощ без луна, сякаш от ада дошла,
като тъмно хоро от невидими черни крила
черен хор дирижира невидим маестро
и надува тръби тъмноцветни невидим оркестър.
Тази нощ няма сън, но заспиват без сълзи клепачите,
нещо в мене, нещо в мене свети и плаче,
капе някак, замлъква, ридае подобно злокобен капчук
и подобно клавиш изтърван по сърцето ми блъска с юмрук.
Пада дъжд по луната обилен – кънти
и през облаци тъмни конят му цвили и цвили
във пиянството лунно на пианото черно в мрака по-чер,
блъска звездни клавиши онзи невидим Бодлер.
* * *
Не казвай никога – не те обичах.
Не казвай никога.
Не те желах, не те прегръщах.
Не казвай никога.
Не бях с теб при изгрева на слънцето.
Не казвай никога.
Луната, луната ни видя.
Не казвай никому.
И ако някога, след хиляди слънца…
Не казвай на луната.
И ако някога след хиляди луни…
Не казвай на звездите.
При тебе аз отново пак се спра.
Не казвай никога – не те обичах.
Не казвай никога.
* * *
Погледни я само. Погледни.
Каза ми Бог.
Погледни я как крачи под слънцето.
Разкопчаната ѝ риза погледни.
Всичко това не е измислица.
Нито ми се присънва,
че тя идва през нощта в леглото ми
ласкава и нежна….
Тогава косите ѝ
падаха върху лицето ми
и ме попита:
Защо никога не съм ѝ казвал,
че я обичам,
защото през цялото това време
и тя ме е обичала.
Аз я държах в ръцете си,
тя бе ласкава и нежна,
и всичко бе съвсем така,
сякаш безкрайно се е случвало
и всичко бе съвсем така
сякаш наистина се е случвало.
И аз започнах
много повече да я обичам.
ЗАЛМОКСИС
* * *
Живея аз в свойта Когайон –
свещена планина, в храм свещен.
Дочаках сам вестителя оттам
да слее в мен и двете начала.
При мен пристигат уморени, изнурени
в този дивен и подземен свят,
защото аз съм Бог на всичките умрели,
а след това, те могат да се преродят.
Приемам ги с химни и със танци,
и като върховен и сакрален жрец
разкривам всичките им неизвестни тайни
за новия, подземния живот.
* * *
Духът ни винаги е жив
и всичко в човешката вселена
живее, гравитира и се връща
по свойте правила в безкрая.
За да съществува и до днес
светът на живите.
А как без този техен свят
ще можем да открием тайните
на другия, на вечния живот.
И аз безсмъртствам всеки ден.
Правете се и вие на безсмъртни.
* * *
Започнах аз от младите години
да върша ритуали според мойта вяра.
И на боговете тайните обреди
успях да възвестя на всеки смъртен.
И аз безсмъртствам всеки ден.
Правете се и вие на безсмъртни.
Разбира се, смъртта е край!
Тя ражда ново състояние
да се опознае другия живот.
Живея аз, живейте вие,
живейте в своя Когайон,
не съм Залмоксис,
не съм и Кронос,
а нощен Бог,
не Бог на ден.
* * *
Къде отиде пощальонът
от разказа на Херодот
писма изпраща още Омир
за нова гибелна война.
И аз безсмъртствам всеки ден.
Правете се и вие на базсмъртни.
Но той пътува, пак към нас
във този дивен и безкраен свят
разнася вести от Залмоксис
от другия, отвъден свят.
Очаквайте по Фейсбук някой ден
писмото на Залмоксис да получиш.