ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ. НОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ

НО НЕ СЪВСЕМ…

 

 

 

В задъхания ритъм на живота

не искам да си мисля за смъртта.

В живота всеки има своя квота,

но без да знае –

колко трае тя.

 

И вместо в тъмни мисли да немея,

вселенския сюжет неразгадал,

си казвам: Трябва просто да живея. –

Огрян от слънце,

или газещ в кал.

 

Да ме събужда сутрин тропотът на дните.

Да бие учестено моят пулс,

когато слушам вечер новините,

или щом чакам

закъсняващ автобус…

 

Да не ме плашат вирусите земни,

несгодите, обидните слова.

И болките, събудени във мене,

аз да лекувам

с глътки синева.

 

Във поглед на жена да се усмихвам.

И стих да шепна в прозаичен ден…

Да крача бодро и да плача скришом.

Да бъда земен.

Но и не съвсем.

 

Животът ми на нишки се разприда,

разплита се към край определен.

Аз може още утре да си ида…

Но не съвсем, ви казвам…

Не съвсем.

 

 

 

 

ПОСЛЕДНАТА ЧЕТВЪРТ НА ЛУНАТА

 

Тази нощ над моите мисли

тихо свети

последната четвърт на Луната.

Гледам нея, но виждам себе си

в по-друга светлина:

защото

и аз сега примигвам

в последната четвърт на живота си….

 

Здравей, смалена Луна!

Вече и аз будувам

със смалено сияние –

сега съм три части спомен

и една четвърт надежда…

 

Мисълта ми прилича

на луна през октомври:

по-малко сияе,

но повече помни.

 

А може би

само привидно

е светлината ми избледняла…

 

Там, зад мрака индигов

Луната

всъщност е цяла.

 

 

 

 

 

 

 

 

ИЗБОР

 

Ето краткият мой послеслов:

Суетата не ме занимава.

Само живият

чувства любов.

Там, отвъд, е безсмъртната слава.

 

Свят от мрамор не сътворих.

Не блести във живота ми подвиг…

Само дето

превърнах на стих

всяка трепнала в мене обич..

 

И понеже животът е миг,

към студената слава не тичам.

Не ми трябва да бъда велик.

Предпочитам

да бъда обичан…

 

Странна обич към новия сняг.

Непредвидена обич към Нея.

На децата към бистрия смях.

Към това,

че изобщо живея.

 

А се чудя на онзи субект,

в който лудо напира Азът…

Той се мисли

за велик човек.

А пък толкова  хора го мразят!

 

 

 

 

 

 

 

ЕСЕННА УСМИВКА

 

Да, знам, че небето е ниско и сиво.

Че свойта усмивка спестяваш практично.

Но все пак – опитай

да се усмихнеш щастливо.

Така, на инат. И въпреки всичко!

 

Кажи си, че имаш късмета съдбовен

да бъдеш изобщо роден на света…

В света на Роден.

В света на Бетовен.

Че с пролетно чувство вървиш в есента.

 

Пламтял си в прегръдки.

Видял си преструвки.

И пътища нови ти предстоят…

За миг помисли си,

че  с прашни обувки

усмихнато крачиш по Млечния път…

 

 

ЗРИТЕЛ НА САМИЯ СЕБЕ СИ…

 

ТВ предаване с мен. Намръщен се гледам…

Какъв поет на любовта?

На седемдесет и седем?

 

И както есен вие вън, аз вече съм на косъм

да тръгна в нов пореден сняг –

към седемдесет и осем…

 

Стихът ми често се гневи. Но спря ли той бандити

да внасят планини боклук

и да секат горите?

 

Каква любов? Във алчен свят объркано аз стина.

И не е само възрастта

единствена причина…

 

Дори да бях във млада мощ – поетът днес е само

последна дупка на кавала.

То и кавал май няма!

 

Но тя, Поезията…Тя…Шептя с надежда слаба:

Не знам кога и за какво –

Поезия ще ви потрябва.

 

 

ПРЕДИ ДА СИ СВИКНАЛ…

 

От книгите учим урока нелек

как робът е станал

свободен човек.

Но днешното време ни казва нон-стоп:

как може свободният

да стане пак роб.

 

Поробен от дрога. Снизен в нищета.

Наведен до пода

клиент на властта.

Погален с банкнота. Със пост награден.

Излъган отново

във изборен ден.

 

И тровен от чалга, реклами и секс –

свободният става

поробен човек…

 

Ей, ти!

Вдигни поглед! Размахай ръка! –

Преди да си свикнал

да живееш така..

 

септември 2020

 

 

НАЙ-ТРУДНИЯТ ВПРОС

 

Все тъй в човешката история –

чак от зората на света

до днес задъхано се борят

две сили –

Свободата и Властта.

 

Една мечта, една амбиция

разтърсва

властовия връх:

за ясен ден без белезници,

за честен хляб и волен дъх.

 

Властта неистово се брани.

Краде и мами в сетен час…

Но питам се – какво ще стане,

когато

Свободата е на власт?

 

август 2020

 

 

 

ВЪРХЪТ „ЧОВЕКО”

 

Върхът „Човеко” в Пирин планина –

горд символ

на човешка висина.

 

Белеещ мъдро, той ни шепне строг:

„Не сваляй поглед…

И бъди висок!

 

Бъди висок в простора на честта,

в случайното богатство,

в бедността,

 

във делника и в битката за власт…

Виж името Човек

как пазя аз!”

 

Тъй шепне той, в мъглите извисен.

Съглеждаме го само

в ясен ден…

 

Задъхани, към него се стремим…

Но връх „Човеко”

не е лесно достижим…

 

 

 

ЗЕМЯ НА КРЪСТОПЪТ

 

България – това е

чувството за близост помежду ни.

И всеки ден новороден.

И всеки смъртен час.

това е нашият език свещен,

възпят от Вазовите думи.

И шепота на хиляди молитви

пред един иконостас.

 

Това е древният ни страх

от оня рев триглав на змея,

очакващ млади жертви

в тъмни пещери…

Но даже и без него

днес душите ни болеят,

че губим отвъд Дунав

свои синове и дъщери…

 

България – преглътнат вик

между падения и слава.

По стръмен ден

сърцата ни

в неравноделен такт туптят.

България – това е всичко днес,

което ни остава! –

Най-святата земя,

разпъната на кръстопът.