ЧЕСТИТА ГОДИШНИНА НА ПОЕТА ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
(Георги Константинов Христов)
(20.12.1943)
Роден в гр. Плевен, където получава средното си образование. Завършва гимназия в родния си град (1961) и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1967). Заместник главен редактор на в. „Народна младеж“ (1972–1973), главен редактор на сп. „Родна реч“ (1973–1983), главен редактор на сп. „Пламък“ (от 1983). Народен представител в VII ВНС (1990–1991). Заместник-министър на културата (1995). Главен секретар на Съюза на българските писатели (1997). Член на българския ПЕН-център – от 1996 г., негов председател (2000–2014) и понастоящем: почетен председател. За пръв път печата стихове в сп. „Родна реч“ и във в. „Народна младеж“, „Септемврийска победа“ (Плевен). Стиховете му са включвани в различни антологии и са превеждани на почти всички европейски езици, на японски, хинди и др.
Издадени книги: „Една усмивка ми е столица” (1967), „Обичай ме в неделя” (1970), „Хиляди прозорци” (1972), „Така живеят легендите” (1973), „Лично време” (1974, 1985), „Папагалчето Браво” (1974, 2010), „Гълъб със запалени криле” (1976), „Как планината отида на море” (1977), „Неграмотно сърце” (1978, 1981), „Вечен ден” (1980), „Туфо, рижият пират” (1980, 1985, 1987, 1989, 1993, 1995, 2006), „Електронното куче” (1981), „Театралното представление” (1981), „Общителен самотник” (1982), „Палто за всички” (1982), „Магаре с крила” (1983), „Не Марс – гълъбът” (1983), „Духовита възраст” (1984, 1986), „Високо – към снега” (1985), “Новите подвизи на Туфо рижият пират” (1985), „Антиистория славянобългарска или по-скоро традиции, морални устои, идоли и идеали на българските властници и властогонци. Ч. 1.“ (1986, 1991), „Човек в тълпата” (1986), „Денят до мен. Страници от моя бележник” (1987), „Път и дом” (1988), „Плевен” (1989, съавт.), „Приказка за Голямото и Малкото време” (1990), „Приказки за Румпи-Румп” (1990, 2001), „Балада за нисшите чинове” (1992), „Обичам те дотук” (1992, 1993, 1994, 4. доп. изд. 1997, 1998, 2004, 2013), „Елени в житата” (1993), „Племе и време” (1993), „Тук, на изток отъ рая” (1995), „Будна кома. Нова поезия” (1996, двуез.), „Как се ражда дракон” (1997), „Дърво и птица. Нова поезия” (1999, двуез.), „Лявата ръка на Бога. Избрана поезия” (1999), „Аспиринов сняг. Нови стихове” (2001), „Моят рецитал. Избрани стихове” (2003), „Въпроси в зоопарка” (2005, 2013), „Любовно разписание” (2005), „Човекът е въпрос. Нови стихотворения” (2005), „Вечерна дъга. Стихотворения, писани през този век” (2006), „Нови стихове” (2008), „Избрани творби в 4 т.” (2009–2012), „Премеждието, наречено живот; Шегите на Егенетов” (2010), „Врана в снега. Нови стихотворения” (2011), „Вълнение в Константинопол” (2013, 2014), „Човек за споделяне в 2 т.” (2013–2015), „Вечно подранил. Нови стихове“ (2015), „Неделен човек“ (2017), „Миг като вечност“ (2018), „Колхида. Избрани стихове“ (2019), „Поезията като свидетел“ (2019), „Непадаща звезда: копнеж, тревога и любов“ (2020), „Дърво и птица“ (2021, двуез.), „Роднина на дъжда“ (2021), „Приключенията на Туфо Рижия пират“ (на словашки ез.) (2022), „Вечерни слънчогледи“ (2023), „Живея високосно“ (2023), „Котка пешеходка“ (2023)
Георги Константинов
стихотворения
НИЕ, СИНКО…
Ние, синко, сме вече пътници.
Обран бостан сме, ожъната нива…
На нашия покрив не кацат щъркели.
Далечните ни внуци
български не разбират.
Дотук я докарахме – орахме, копахме,
на различни говеда слугувахме безсънни,
за да чучнем сега
под прегърбена стряха
и да ровим спомени, обрасли с тръни.
Тук беше градина. Беше летовище.
А сега виждаш каква сме картина.
Още си имаме
селско гробище,
но отдавна си нямаме детска градина…
Земен рай е България… Верен е химнът!
Но прашна вихрушка
селцето ни преобръща.
Към небесния рай вече гледаме, синко.
Е, там ще си направим нова къща…
СЕЛСКИ ДВОР
Кръг от сляпа светлина.
Затворен вятър.
Бледи спомени, притихнали в трева.
Дърво без птици…
Всъщност – мъртво е дървото.
А птиците бродират
далечна синева.
Бездомен дом – като грамадна
разбита стомна.
Глуха тишина.
И кладенец, жадуващ
за човешка жажда.
Не идва никой.
И никой не скърби
за никого.
Дори камбаната отвъд
не се обажда…
Тук вече никой не умира…
И никой
не се ражда.
АКО ДОКОСНЕШ КАМЪКА….
Не казвай, че поетът днес го няма.
Сред нас е Динков.
Фотев е сред нас.
Поетът, въплътен във камък,
живее в Пазарджик.
Посреща ни в Бургас…
Не е мечтал поетът да е паметник!
Не е желал да бъде ням и тих…
И затова,
ако докоснеш камъка,
ще прозвъни във теб
обичан стих.
