ЧАКАЙ ГОСТИ
– …Какво момче беше тоя твой комшия, Колю Будака, бай Киро! – подхвана ме снощи кръчмарят. – Весел, закачлив, а сега един мрачен, мълчалив, гемиите ли му потънаха? Безхарактерен човек!..
– Че за какво му е на Будака? Тук, в Ченгене скеле, да показва и характер ли? Мене ако питаш, не че ми е съсед, но Будака си е баш мъжага с характер и e добряк… Е, като всички мои приятели, не е някой разбран, но то човек и на мравката път да прави, не върви ли по капризите на всички ни, веднага го дамгосваме с прякор…
Никой не го бил чувал като другите да се засмее на глас, да се съгласи за каквото и да е с някого. Затуй му били лепнали прякора „Терсенето”. На Будака и без това името му е малко чепато, а и с този прякор иди доказвай на някой, че комшията ти не е лош човек. На езика ми беше да му кажа на този кретен, че всички ние, събрани тук от кол и въже, избягали от смазващото ежедневие, всеки си живее погълнат от своите грижи и тревоги, и че всеки е дошъл тук на брега на морето да бъде „сам юнак на коня”… Свобода, която могат да си дадат само мьже с характер и кураж. Как можеше той, с това алкохолно малоумие, да разбере тази наша обща съдба, свързана с морето? С течение на времето тук се създават пияници, отрепки… Често стават кавги, размяна на юмруци, че даже убийства… така се каляват характери… Осъзнали своето нищожество пред могъществото на морето, и на друго място съм го казвал, пред бедствието тези мъже се сплотяват и са всеотдайни един към друг, като братя… „Никой не го бил чувал да се смее на глас!..”
– На едната врата сме му думам и аз не съм го чувал! – той се хили като пача. – Знаеш ли на човека какъв огън му гори на главата ? Ти бе, Извратеняк – реших да се подразня; така му казват на кръчмаря – извратеният чукаше жената на брат си, докато той беше в океана, а като свари жена си на калъп, заби ножа в гърба на момчето… – Кръсти се – му викам, – с двете ръце, че не ритна камбаната, от затвора нямаше да излезеш. С памперси сега щеше да ходиш. Там катилите не си поплюват, любят без плюнка…
Взех си ракията и се махнах от тезгяха.
Завършил право. Заради убежденията на баща му, не допускат младия Колю да расте в кариерата. „Самият аз, сподели ми веднъж, не пожелах да раздавам другарска справедливост на наши и ваши…”. Става моряк. Качва се на корабите и докато падне комунизма и закрият дейността на „Океански риболов”, Будака е моряк. Днес адвокатската му кантора е рибарското бунгало тук, в Ченгене скеле. Търсят го хората. Който е ползвал защитата му, е доволен. Казват, че е добър адвокат. Аз не познавам тази материя. Дано не се наложи да потърся услугите му: за мен този занаят е търчи-лъжи, както казваше дядо ми…
Тази сутрин морето е бурно. Морски празник. Будака седи под чадъра пред бунгалото, пуши си цигарата, пие виното и от време на време току кимва с глава ту наляво, ту надясно и тънки като полъх усмивки пробягват по устните и мрачното му лице грейва. „Има, значи, какво още да радва сърцето на Колю” – си рекох. Реших да го заговоря и се отбих при него на чашка.
– Много дълго време празнуваш, Будак!.. Вече месец не си пуснал чашата. Рибата в морето ще ни изяде, а твоята лодка ракушките я гризат на кея.
– Моята риба, бате Киро, никой няма да я хване – ми рече с усмивка.
– Стегни се малко! – му рекох. – От твоята болест и мене цял живот ме тресе. Чувствата и страстите дават толкова, колкото и вземат, приятелю. Любовта е достатъчно силна да събере двама влюбени, но трудно ги задържа под един покрив. Не знам, мъжете ли малко даваме, или жените много искат, но току тъй никой не бяга от сигурността, пък може и сигурността да е виновна. Защо се усмихваш бе, човече? Не мога да те разбера, празнуваш ли, тъгуваш ли?..
– Да му е драго на човек да пие с тебе едно питие, Барбун. Мене ако питаш, не е за всеки мъж, още по-малко за всяка жена семейния кафез. Нали гледаш какво става край нас? Не са минали три-четири години и тая демокрация ни разпиля. Ченгене скеле стана село за разведени мъже, че отскоро и смели рибарки взеха да се приспособяват към този суров живот… Наздраве!
…На младини пет-шест месеца в океана, върнеш се с малко зелени пари в джоба, всяка вечер с ново гадже… Случвало се е да се събуждам между момичето и майка й… „Човешко е, казваха приятелите, параходчийска съпруга…”. Прав беше баща ми, старият моряк: „Мъжът, за да е щастлив, синко, трябва винаги да е влюбен във всички жени”.
– Как да не е прав? В литературата има само един щастлив мъж – Дон Жуан.
– Да, ама кой да го послуша? Ние, мъжете, започнем ли да бъркаме в гащите на момичетата, не слушаме вече бащите си, а… Още не бях се научил да любя и се влюбих в Катя. Заведох я вкъщи да я представя на мама и тати. Старият като разбра, че искам да се женя, стана, изтрещя ми един шамар и излезе…
Вкъщи три стаи празни, нали знаеш, един на мама и тати съм, а аз цяла седмица квартира търся и не мога да намеря. Дотогава не знаех, че на семейни, хората и квартири не дават. Отидох в „Меден рудник”. Тогава кварталът си беше едно село. От сърце ни прие човекът, но в единия ъгъл на стаята, която даваше под наем, беше направил кочинка и гледаше малко прасенце. „Зимно време е, вика, к’во да го правя гадинчето, малко е още…”. Да сме почакали поне седмица и щял да подготви стаята. Повъртяхме се по кафенетата из града, умувахме с Катя… „Разделим ли се, ми рече, няма да се видим повече!..”. Как да я пратя на село? Любов голяма…
Върнахме се при хазяина. Разбра човекът зора на младостта ни. Вкарахме едно канапе, няколко одеяла, електрическа печка… Какво повече ни трябваше на двама млади безумно влюбени?.. Прасенцето в единия ъгъл, в другия ние… Заживяхме си спокойно заедно… Не ни трябваше нищо; нито радио, нито телевизор. Малката душичка ни квичеше, но кой да я чуе? Ние по цяла нощ се любехме.
На третия ден дойдоха родителите ѝ, да видят избора на щерка си. Бях взел вече мерки с хазяина да оправим стаята, но ни свариха в съжителство с прасенцето. Тъкмо налях по едно уиски да се почерпим с тъста и добичето се разквича. Опитваше се Катя да го почеше по коремчето дано спре, но то гладно, горкото, че и хазяинът разбра, че имаме гости, срамувал се човекът да влезе да му даде да яде…
– Затуй ли та учихме ма, щерко? – захвана я майка ѝ. – Учителка да станеш, акъл да даваш на децата. Това ли заслужихме ние, това ли ти беше избора?.. Да си я вземаме, Дико – рече на тъста. – Да си я вземем докато е време! Утре ще надуе тумбака, к’во ще я правим? За кепазе ще станем на селото, язък!.. – и започна да уи на умряло.
Тъстът, печен селянин, корназ, скръцна със зъби:
– Млък! – процеди заканително – и тя онемя. – Аз се ожених за тебе с праната риза и цървулите на бати, защо не ме остави? Изборът си е неин, те са млади, да се оправят!
Врътна уискито на екс…
– Да ги оставяме! – и си тръгна.
Порекохме да ги изпратим, но той не пожела.
След девет месеца се родиха близначките.
Върнах се от океана, те вече се усмихват… Донесох много подаръци за тях, за Катя. Нямаше вече за нас ресторанти, барове, моряшки купони по три дни и три нощи… Трябваше да събирам пари, Катя искаше жилище. С лишения, ченчене на валута, гураджийство… оттук-оттам събрах пари, купих апартамент… Панелка, разбира се, и то с вноската на баща ми. Отидох да ги видя с мама, той седна до мен на дивана.
– Аз си отивам, синко! На нас с майка ти жилище не ни трябва вече. Вземи вноската!..
Беше бохем. От нищо никога не го чух да се оплаква. Никога не ги чух да се скарат с мама. Не мина и година, помина се. Не можах да го изпратя, отново бях на рейс… Мама още е жива. Живее в къщата, останала в междублоковото пространство, която булдозерите бяха забравили да съборят. До днес и аз се питам: „На мен защо ми беше това тристайно жилище?..”. Докато го обзаведа момичетата пораснаха. Завършиха и получиха зелени карти. Дадох им някой долар. Те заминаха за Щатите, а аз отново в океана. Върнах се след шест месеца, и Катя я няма. Оставила писмо:
„…Децата заминаха, ти замина и аз заминавам!.. На тридесет и седем години съм. Съкратиха ме от работа. Дълго търсих да намеря поне една причина да те дочакам, но не намерих. Ти ще се върнеш и отново ще заминеш… Обичам те, но се уморих да те чакам! Не тръгвам с надежда. Но не е нужно да се надявам, за да започна отначало. Сбогом!”
– …Наздраве, Барбун!.. Преди две седмици получих писмо от децата. Завършили Харвардския университет, получили дори работа… Няма да ми искат вече…
– Щом не ти искат – прекъснах го, – значи ти дават бе, Будак!..
– Туй – вика, – ти го казах да се похваля – и замълча.
– Кажи, кажи, подканих го, споделената мъка разтоварва!..
– Завчера ходих да навестя мама. Даде ми писмо от Катя.
– Тъй кажи бе, човече! Ха пак наздраве!..
– …Чуй ме, Будак. Не знам дали имаме души и дали са безсмъртни, но от стария си дядо знам, че душата е едничката ни грижа и свободната воля, разбира се, с която да вземаме решения. Този, който няма кураж да взема свободно решенията си, той не отговаря за тях, нито може да бъде съден, нито дори похвален или признат. Затуй свободата е дар и отговорност. Виж, Будак, да си го кажем по мъжки, децата са радост, когато идват, а съпругите, когато си отиват. Не ти прилича да страдаш по една жена…
Ти знаеш, приятелю; има два вида хора, едните обичат удоволствията, а другите болката. Удоволствието уморява; всяка радост ни кара да желаем друга… Болката ни принуждава да се надяваме: днес, утре, вдругиден, всичко ще мине, всичко ще свърши… Не намразвай жената, която си обичал! Щом Катя е решила, че прави за себе си каквото трябва, никой няма право да я спре. Махни тази чаша! Тя създава повече проблеми, отколкото решава. Бъди си компания на самотата и се радвай на свободата. Най-сладките спомени на старостта са горчилката на един живот… Ближи си раните, друже, чакай гости и се моли да не се задържат за дълго…