ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ

М А Й Ч И Ц А
Любимата майчица – тя ме остави в ръцете на първата севда накрай – нов стих на земята, когато направя, да ѝ го пращам в блажения рай.
Там татко с цигулката ще го разучи и с ангелско хорче ще го огласи – там, в райска държава – красиво и звучно, а пък и майка ще се просълзи…
И аз „До поискване” всичко изпращам: „До Рая, за майка” – светица е тя – тук в моя сън ангелче вее си плаща, то пратеник ми е на песента….
Приятели мои, не съм Кампанела, но оня град слънчев е в Божият рай – над този стих майка ми там се навела, само по почерка ще ме познай.
Ох, нека спокойно до гроба да пиша, изтича ми времето, земният дял – там моята майчица чака, въздиша… Всеки стих земен съм ѝ обещал.
Н А С Л Е Д С Т В О
На моите шест внучета!
Разпръснал съм стих подир стих тук на пътя, по който родените внуци след мен – с талант по-голям и по-гордо ще стъпят, и аз ще ги виждам, дай Бог, просветлен.
Не ще им оставя май друго имане, наследството мое е в рима и стих – стихът ми изстрадан след тях да остане, макар Gloria mundi да не покорих.
Велика измама – световната слава навярно ще мами след време и тях – шест внучета – всички поети да стават? – да бъдат Човеци! – това завещах.
Прелях им по малко талант и упорство, и вярност към знамето с български лъв, и обич човешка – без капка притворство, но с капка червена лирическа кръв!
ЧЕТИРИЛИСТНА ДЕТЕЛИНА
На Т.
Ти си четирилистна детелина, поникнала в трилистна суета – в едно безкрайно търсене премина животът ми, несрещнал любовта.
Бях юношата, който те целуна – невръстен Дон Жуан или мъжът, докоснал арфата ти многострунна, накарал струните да прозвънят.
В това море с трилистни детелини аз можех да потъна всеки миг! – да чакам дълго всеки ден да мине без твоя мил четирилистен лик…
Дочаках те, намерих те в морето с трилистните русалки този път – ти няма мен да предадеш – Поета, а песните за тебе да умрат.
Защото съм роден да те възпявам и да склоня на твойта гръд глава… Защото те намерих! – ти оставаш четирилистна вечно след това.
Щ Ъ Р К Е Л
На Бойко Беленски
Щъркелчо, Щъркелчо, Щъркелчо, братко! – ти си толкоз добър и красив, че предлагам на всички накратко: да си български символ щастлив!
Няма лъв, няма лъв, няма слeд Тервел! – цяло Българско май опустя, Бог нов символ ни праща наверно – чичко Щъркел при нас долетя.
Тука, в селцето Поповяне, вече той е символ на българска свяст – по изчезнало лъвче, човече, нека с теб да не плачем на глас.
Щърк изгражда гнездото, надгражда, той е български майстор-зидар, утолил родовата си жажда – обичаят е щърков, прастар…
Нека турим на герба си щърка, да лети, да гради цял живот… Нека зиме на юг пак да хвърка, за да слави тоз български род!
НА АННА ЦЕКОВА, КОЯТО ПОЧУКА С КРИЛО
Добре дошла в дома ми от поезия, добре дошла, момиче, в моя свят! Щом чукаш ти с крило отвън, ще влезеш в стиха ми тъжен… И ще съм по-млад.
Почука вън с крило? – ще ти отворя и няма да съм старец саможив, с нов стих аз на младеж ще се престоря, на юноша – безгрижен и щастлив.
Благодаря, че вгледа се отблизо ти в почерка на моето перце! Той се разчита просто и без виза. Но само с разум… И с добро сърце…
Добре дошла си в моя дом лиричен! – сред всички си най-светъл гост приет. Благодаря! – поетът е себичен, но те целува той… Като Поет.
ГРАДЪТ НА СЛЪНЦЕТО
Не в оня Слънчев град на Кампанела, а в Киев град – ракети, дронове, война… Смъртта земята ни отново е обзела – каква Любов, каква ти Светлина?!…
Перцето си топя в една покруса и питам Кремъл, много гневен този път: – Защо сме пели с толкова любов по руски, щом в нивите на брат си сееш смърт?
Каква любов и светлина в простора, щом стреляш даже по деца и по жени? Как да повярвам аз в убийците на хора – „хуманна” цел не ще ги извини.
Аз съм Поетът – брат на всички мъртви! – войничета, заклевам ви в тоз кръст Христов – да спре омразата и пак да се прегърнем в Града на слънцето, граден с любов.
ЕЗИКЪТ НА ОБИЧТА
Така не овладях езика на омразата! – не съм в такава степен „полиглот”. Не се докосна до сърцето ми заразата – да мразя аз различните по цвят и род.
Децата днес не помнят „стражари и апаши” – родени със сървайвър, с интернет, не може вече нищо тях да ги уплаши, езикът им на обичта – общоприет.
И само тези жалки чичковци и лели, които плюят, чупят очила, на топло сякаш в Парламента са се сврели – избраници от градове и от села.
Дечица мили, те ви учат на езика, от всички мъдри люде заклеймен – с езика на омразата там горе свикват и го втълпяват на децата всеки ден…
Деца, не слушайте езика на омразата! – земицата ни Бог благословил… Нима езикът наш на обичта напразно от двама братя и светци се е родил?
„Р У С А Л К А”
…И сресва тя коси, красива,
и гледа стария монах…
А.С.Пушкин
Седя над твоята балада „и целият съм само страх” – от безметежната си младост вживях се в този стар монах…
Ах, Пушкинова притча малка! – тя векове ще издържи и трябва малката русалка на сцената да продължи.
И нека клирът протестира! – монах – не джендър, а Човек, той красотата ще намира сред морските вълни вовек.
Русалка – сън недосънуван, разресва своите коси и нейния тих зов дочувам: – Ти в бездната ме потърси!…
Два века в своя сън се будя – млад момък, мъж или монах, въртя се в трите кръга лудо: в Любов и в Праведност, и в Грях.
СТИХ И ЛЮБОВ
Аз пиша на едно бюрце с компютър, тук листи – бели гълъби, хвърчат, това е творческият метод абсолютен – на листче бяло и на Office Word.
Но колко, мили Боже, ми остава да пиша, да преправям посред нощ? Къде е тя, все пак, световната ми слава, преди да стихне творческата мощ?
Забравих толкоз мъжки задължения и Любовта пронизва ме с очи – поезията скри днес грижите семейни, но музата обича и… мълчи…
Свещена моя музо търпелива! – ти толкоз прегрешения прости, ти беше феята добричка и красива, аз ще ти вдигна паметник със стих.
Деца и внуци нека благославят вълшебния ни творчески тандем – ни Златния телец, ни земната ни слава като наследство ще им предадем.
Най-свидното за нас ще им припишем, отвън смъртта е тръгнала на лов – да помнят винаги след нас, докато дишет: и моя стих, и твоята любов.
П Е Г А С
Спи луната, звездици се ронят, аз съм просто един часови – звездоброец съм аз, а пегас ми е конят, чака пак да го яхна, но стар съм, уви.
Прокопитихме с него земята – неуморни от сутрин до здрач, ние бяхме повече от братя, беше кончето влюбено в своя ездач…
Младост моя, защо си отиде? – този свят има нужда от нас. Остарях безвъзвратно, да му се не види, май напразно ме чакаш, мой верен пегас!
Трябва, Божичко, пак да опитам – вече не на галоп, ами в тръс, да те яхна, ти да ми тактуваш с копита, да обходим земицата околовръст.
Ти си малкото братче на вятъра, но ще крачим по-бавно сега – ти си конче добро, ти си верен приятел, а очите ти – пълни с такава тъга.
Дай по-кротко да караме с тебе! – не прощава животът суров… Все пак се надявам, че през марша последен Господ мъдрост ще прати… И още любов.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПРЕМИЕРА НА ЛЮБОМИР КОТЕВ
Next post КНИЖОВНО ДАРЕНИЕ В ЯМБОЛ