ЕСЕННО

В памет на Васил Аврамов

Приижда пак лавината на листопада,

навред застила жълт килим с листа.

По улици, по стрехи и площади –

воал от злато мята есента.

Свещена моя есен – тъжна до наслада,

все пак дочаках твоя златен плод.

Отвъд килима жълт на листопада

събрал си зърно от един живот.

Зърна от тежко злато жъна и пресява,

отрудено е твоето сърце,

но труженикът в теб не се предава –

измисляй, ум… Пиши, пиши, перце!..

Пристига времето отвъд за равносметка –

сам Бог там скромни книжки ти реди:

– Любимец си ми, слабост си, Поете,

вълнуваш ме почти като преди…

Бог няма възраст! – тя е знак условен, знаеш,

Поетът също е над възрастта –

перо, топено в кръв, до гроб нехае

и за признанието, и смъртта…

Не знаех колко време ти остава,

но той премина, този листопад! –

и днес, в една лирическа държава,

ти си Поет, останал вечно млад!

ТРЕВА ЗА АНГЕЛИ

На Мюмюн Тахир

Човекът, кръстен на баща и дядо,

поетът в прозата, писател с мъжка чест,

ще се възкачва на Родопа с конче младо,

„Сезоните на мама” преживял отново днес.

Той и „Старопланински-те легенди”

на Йовков ще ни върне някой слънчев ден,

ще ни докаже, че сме българи, родени

с една „Поезия на камъка” да бъдем в плен.

Мюмюн, Мюмюн, за българската проза –

превъплъщаваш се в родопския Орфей!

Незнаен български поет, Георги Драмбозов,

не ти го само казва в стих, а ще ти го изпей.

„Родопската въздишка на земята”! – 

 магическа е тя, Родопа планина…

Сакат съм, но пришпорвам кончето на вятъра,

ще си откъсна Силивряк за моята жена.

Аз уж Орфей съм, тя – уж Евридика,

но на поета в прозата благодарим!..

Аз бях при Хадес, тя ме тук извика –

в „Трева за ангели” отново сладко да заспим.