ПОРТРЕТ НА ЖЕНА МИ

Погледни

в огледалото на очите ми,

почукай

в прозорчето на душата ми!

Аз съм готов да изпия сълзите ти…

Ти в гардероба подреждаш нещата ми.

Сякаш,

че си модел на Микеланжело

или си

„Голата маха“ там, в банята.

Тебе Бог те осъдил на прераждане…

Идвай вече да лягаме… Каня те!

Да бях аз

художник – да те изтипосам,

но точно:

яростна или притихнала,

а си нямам палитра, там е въпросът…

Затова ще я караме в стихове.

Ти си ми

вечната Мома неродена,

полека в най-верния Принц ме превърна

и Змеят спи, Гордана е победена…

Идвай по-бързо, за да те прегърна!

Погледни

в огледалото  на очите ми,

не бързай да видиш какво съм написал.

Звукът на думите ми е палитрата…

Днес твоят художник съм:  Чувство. И Мисъл.

МОЯТА СТРАНА

Животе мой, простѝ, че те живея,

но Господ теб ми прати в среден срок.

Помежду чук и наковалня песни пея,

а в мен звучи Клиф Ричард – секс и рок…

Възпявах Олег Кошевой и Зоя,

но Окуджава пей за бял аист,

и тананиках „Он не вернулся из боя“ –

почти Висоцки бях – певец, артист…

Животе мой, аз вече остарявам

и питам:  На кого се посветих?

Една Страна обичам и една Държава,

но на Страната си стих посветих.

Не на Държавата – не заслужава! –

а на Страната – майчица една,

създал я Аспарух – за бран и слава,

не сменям с друга своята Страна.

Ни източна, ни западна нагласа:

от Тимока до Черното море,

в мир да живее българската раса! –

дано Държавата го разбере.

НЯМА КАК

Одисей съм, жените ме чакат,

но зависи коя ме прегръща и как…

Пенелопа си имам в Итака,

търся Златното руно още по мрак.

Помня сетното свое „сафари“

и любов, напоена до смърт с алкохол…

Щом часът за разлъка удари,

изтрезнях – бях смешен, изсмукан и гол.

Спи Калипсо, аз тайно ѝ пиша:

– Отпишѝ ме!.. Напускам блажения кът…

Скачам в кораба, ти не въздишай,

до Итака безкраен очаква ме път.

Там, в Итака, все пак ще призная,

че напуснах добрата Калипсо накрай…

Няма как да съм жиголо в рая,

няма как да съм аз сексуален ратай!

ЗАВРЪЩАНЕ  ПРИ  ЛЮЛКАТА

Добър ден, моя люлчице свята –

там, до храма на Кирил и Методий.

Мен отвея ме синият дунавски вятър,

бяла чапла с крилете при теб пак ме води…

Аз, твоят син блуден от Велешана –

неуморно се скитах в света безразличен,

няма тук да ме срещнат мен татко и мама,

и на просяка Ир почнах май да приличам.

Пенелопа е символ на вярност,

нека види ми люлката дунавска тука –

надхитрили сме вече Циклопа бездарен,

победили сме смърт, изневяра и скука.

Залюля ме ти, люлко, далеко,

трябва да сядам да пиша и мемоари –

как летях от сърцето добро на Алеко

до сърцето голямо на майка България!