Ще се съмва и мръква…
ДОКТОР СНЯГ
Снегът затрупа есенните листи – кристално снежна, свята белота… Дойде снегът… Дойде да ни пречисти, дойде да скрие с бял саван смъртта.
Сняг, доктор Сняг! – короната на злото в прегръдката ти ледена замря. Къде си, дядо Коледа? – живота върни на мъченицата земя.
В съня на моите деца Снежанка със седемте джуджета да е пак. Еленът Рудолф, пеещи камбанки – благословен да си, мой доктор Сняг!
С червени бузки сте, деца невръстни – навън е снежна приказка и рай… В тоз Божи свят доброто ще възкръсне изпод снега… Снегът не е онлайн!
СТИХ МОЙ
Преглеждам „древните” си стихове. И пиша… И все не става, както е било. Тогава строфите по-искрено въздишат и млад небесен ангел милва ги с крило.
Къде си, младост непокварена?.. Къде си? – отвъд сценичния ми пръв етюд, отвъд тълпа актриси или поетеси, отвъд на Петьофи възторжения „луд”.
Къде си, есен идилична на Есенин? Къде си, стих мой, облака пробол?.. От всеки нов куплет струеше само песен – ни доктор, нито дрога, нито валидол.
Къде си, стих мой?.. Старостта не ни прощава, в очите Тя с косата пропълзя… От теб не искам ни награди, нито слава! – Събуждай ме с усмивка, стих мой. И сълза.
НА ФИНАЛА
Как изтекоха толкова дни и години, как изтлеяха толкова пълни луни? Влакът жизнен не чака, без нас ще замине, семе златно по стъпките ни ще кълни.
Само късче живот Господ Бог ни подаде – да творим, да се влюбваме, да се плодим. На финала как днес да си купим пак младост? – с този влак тя изпуши край нас яко дим.
И остана ни златната есен накрая – да обираме двамата тежкия плод, а пък искаме, Божичко, да си признаем! – и след баберка да те живеем, Живот.
Но преди да потънем сред преспите зимни, на забравата вечна под властния зов – точно там, на финала, дано все пак има две признателни думички за послеслов.
ОЧАКВАНИЯТ СТИХ
Много стихове нови в нощта ме докосват – ни в едничък аз Бога не успях да позная… Лесно стих се зачева, трудно стих се износва и сто пъти по-трудно се ражда накрая.
Много стихове, а пък очаквам едничък, като майка-родилка ще му дам любовта си – ще е кротък и дързък, ще е нежен, обичан, ще го мисля с ума, ще го пиша с кръвта си.
Този стих, този стих, който толкова чакам, той е малка награда за безсънните нощи, той е бяла искрица в пещерата на мрака – цял живот ще го чакам, готов съм и още…
Този стих! – той е мълния, гръм в тишината, ще го дебна да кацне той на белите листи, съвестта ни да буди, да ни бръкне в душата… И дано ни въздигне, дано ни пречисти.
РИТОРИЧНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Ако враг ми нападне земята отново и отново сме шепичка войнствена рат, аз ще вдигна на крак с благо бащинско слово и децата, що пръснах по белия свят.
На военния самонадеян министър ще му докладвам аз, о.з. капитан, че поемам семейна отбрана над Искър, че дължа на народа си свят тази бран.
Аз баща съм и дядо, и съм многодетен, и ще браня до гроба си тази страна, ама нека ми кажат кой носи ми цвете, кой ми носи страдания, бомби, война…
И кого да обичам, сам вече не зная – аз жадувам любов, срещам само разврат… Премиери, министри, признайте накрая – кой е всъщност врагът ми и кой ми е брат!
НА МОИТЕ ЛИРИЧЕСКИ УЧИТЕЛИ
Когато напиша най-светлия стих в занаята и проблесне искрица зелена в очите ми, ще се спусна в най-древния храм на земята, за да сторя поклон пред бащите-учители.
Обичам ги! – учителите ми в поезията… И не мога дори да ги изброя всичките, но в сърцето от детството се загнездиха – не на омраза, учеха ме на обичане.
Учители мои, върнах се в светлото минало, там от всекиго май си откраднах по нещо – ще ви сторя поклон, закъснял съм с години, но признателен съм и се прекланям горещо.
Урок ми дадохте: – Питай ума и сърцето, и гради своя малка лирична държава, и по-смело потапяй в кръвта си перцето… И не чакай признание! То закъснява.
ОТНОВО ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
…но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора?…
Валери Петров
Все по-рядко ги виждам наоколо и почти не прелитат отскоро над мен, по-далеко са, все по-високо – там, където нощта ражда ден.
Уж от мира сего, но хвърчащи са, не играят на тото, не ходят на мач, те разперват крилете от щастие сутрин рано и вечер по здрач.
Нито супер кола, нито фитнес, те нощуват на мъничка бяла звезда, много рядко, но все пак долитат – да прошепнат за нас: Свобода-а-а…
Да напомнят пак за произхода, че от сорта им долу тук всеки е бил – деградирал полека народа, станал пак нехвърчащ и безкрил.
Пак ги виждам и пак се размислям – мина срока ми земен, май пак закъснях… Дай ми, Господи, смелост за риска и крила, за да литна след тях!
НА ТЕДИ
Мое малко момиче, от Бога белязано горе, мое тъничко стръкче в големия род!
Там, на острова древен, с короната вирус се бориш, там, на прага на бъдещ достоен живот.
Сърчицето ти нежно там пее и тихичко стене… Афродита накрай ще те благослови – своя Принц ще намериш и двамата с него смутено ще сведете две влюбени млади глави.
Мое мило момиче, животът е твоята повест, ти си автор, но Бог ти диктува, все пак. Ще се съмва и мръква, ще сменяш и радост, и горест, но нали си белязана с Божия знак?
Песента ти ще звънне, вълните рефрена ще пеят и една Афродита от храма ще бди… Ще се моля за тебе, с ръка ще ти махам от кея и подире ти тихо ще шепна: Бъди!
КАРАНТИНА
Аз карам доброволна карантина – ракийката, салатката – пред мен, лист бял, в главата – звучна рима, до късно пия, пуша, пиша настървен…
А утре пак е ден, но за компютър, пак ще преправям всеки стихоред, домашната критичка – люта – мъжът ми, извинете ме, той е поет!
За друго няма да отрони дума – дай му да пише чак до сутринта. Ох, вирус, вирус, да те тръшне чума! – не ще усетим вкъщи даже пролетта…
Така е, мила, но да бъдем здрави – изчадие с корона е навън, а този свят ще го забрави, ще се отърсим с теб от страшния си сън.
Все пак сме двама, внуците – на снимка, ракийка, стих са моят витамин. Какво ни трябва с теб, любима? – от Щаба може секс да разрешат… Амин.
