Георги Витанов Богат е роден в гр. Добринище, Благоевградско, на 5 май 1948 г. Завършил е приложни изкуства, специалност „Металопластика“, и е работил промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Негови пластични пана са собственост на частни колекции в България и Западна Европа. Автор е на серии бижута в античен и старинен български стил
Пише от ученическите си години. Част от поетичните му и прозаични произведения са преведени на английски, френски и немски език. Лауреат е на наградите „Южна пролет” – 1986 г. и „Светлоструй”. Георги Витанов Богат създава Съюза на българските писатели в САЩ и по света (2010), както и годишника на Съюза „Любослов“ (2012). Съюзът е основан в Чикаго и е регистриран по всички закони на щата Илинойс и федералните закони на САЩ. Основната му цел е да популяризира българската литература в Америка и по света, да подкрепя и насърчава творците на българското слово навсякъде, където живеят българи. В предговора си „Антиносталгин“ към бр. 2 на „Любослов“ (2013) Георги Витанов Богат пише: „Но в едно съм сигурен. Написаното тук къде с повече, къде с по-малко майсторство и творчески потенциал, но с любов към българското слово, е плод на носталгията. Изкуството е рожба не на щастието и радостта, а на болката“. На 30 март 2017 г. Георги Витанов Богат си отиде от този свят внезапно, малко преди да навърши 69 години.
ЕСЕННИ ГРОБИЩА
(разказ)
„Земята не ще молитви, ни клетви за вярност, ни обещания. За да роди, трябва й ЛЮБОВ.
Също като жената…“
МАМА
Човек не е космополит. Човекът е домашно животно с точно определен регион на произхода си. Като „хляб от Тутракан”, „вино от Мелник” или „мура от Пирин”. Сигурно и аз съм такова животно, защото тая задъхана и давеща мъка, наречена носталгия, тази остра домашна недостатъчност, бе моя непрестанна спътница почти двадесет години и като студент в Берлин, и като специалист в София и Амстердам, и като хоноруван преподавател в Рим и Мичиган. Сещам се, че когато за първи път видях Алпите в района на Горна Швабия, сърцето ми трепна: фасулът, дето никнеше в градините на тези алпийски селяни, повит на високи пръти, бе същият като фасула в градината на мама. Също и така цъфтеше. И дървата, дето баща ми грижливо редеше високо под широкополата ни стреха – красив декор на фасадата на нашата къща, тук бяха наредени по същия начин. И водата, дето бликаше през тучните планински плата, тук беше толкова студена, толкова бистра и тъй вкусна, като водата в нашите пирински потоци. И върховете и снежните кръпки по тях в края на юли бяха същите. Но защо при тая трепетна гледка, тъй напомняща за дома, нещо не ми достигаше?! Може би, защото смърчовете и елите, досущ като нашите, фучащи на горския повей, ми шепнеха с друг глас, и птиците в гората пееха като че ли на друг език, а да не говорим за езика и гласовете на овцете и кравите – хем различни от нашите, хем мучащи и блеещи другояче. Сигурно на онзи мелодично насечен немски език, на който говорят хората тук, в немските Алпи.
В която и чужбина да съм бил, очите ми са на четири, ушите на шест и всички фибри на душата ми са отворени жадно да търся наоколо нашенското. И ако не го намирам, измислям си сходства и прилики, защото иначе ми е гутаво и чуждо. Често се питам, дали това не е (опази Боже), онзи порив на примитива, варварина, завзел палата на императора, заповядал да изхвърлят златния му трон и на негово място да поставят един пън, върху който той се чувствал удобно и като у дома си!
Сега съм на родна земя. Като щур карам от Калотина за София. В софийското ми жилище хвърлям част от багажа си, обаждам се тук-там на колеги и приятели, оставям жената и щерката на софийската й баба и хуквам надолу, на юг, към село, към дома.
Господи, луд съм за дома! Задминавам безразсъдно, рисковано, дори арогантно, и оставям всяко возило зад себе си. Ето, минавам Предела и цъфва Пирин пред мене с натрошени, щръкнали върхове, с бели кръпки сняг по тях – вечен сняг, който никога не се топи. Натискам бутона на вратата и дебелото стъкло пада бавно надолу – бездушна преграда между мен и дивата красота на планината, в която съм се родил и пред която немея. Често се хващам в разговор, че повече гледам и слушам нямо, отколкото да говоря. Така те е възпитала планината. Това е защото цял живот си зяпал, немеейки пред това чудо – Пирин планина, пред което човек, каквото и да каже, е нищо. Вдишвам въздуха на тая планина, влудяващо свеж, разнежен, разтреперан, надут, готов да се пръсна в сълзи от милост и чувства:
„Планино, Пирин планино!
Много си, Пирин, убава!!!…”
Идва ми да завия…
От Предел до Места карам дръзко и нагло. Немея пред веригата чудни върхове, изваяни от дясната ми страна, като на гигантски билборд, но живи и дишащи, и свивам вдясно, нагоре – нагоре към планината, към дома, към мама. Към гроба на татко… Отдавна асфалтираният път, изровен и с дупки, зле поддържан – неподдържан, се вие нагоре като сив, стар смок, легнал косо върху припеците между Пирин и Места, всред калините, сенчестите орехи, хвърлящи разпукани плодове върху асфалта, които никой не ще събере, и аленеещите плодове на глоговете и дряна, които никой не ще обере. Стотината коне на колата ми гълтат нагло и лакомо завоите по двадесетпроцентовия наклон на четвърта предавка, сред този красив и питомен шумак нагоре, нагоре – в тебе, горо зелена, в тебе, Пирин планино!…
Виждам седнал пред себе си, но не в шумака наоколо, както би могло да се предположи, а в удобно кресло от скъпа кожа в едно от фоайетата на сградата на ООН в Ню Йорк, професорът по космическа кибернетика от Калифорнийския университет в Бъркли, доктор Алистър Милев Кехайоу, което име, извадено от английската му транскрибция, значи Алистар Милев Кехайов. Понеже и аз съм „Кехайоу”, имам чувството, че с този пълен, бял и червен, биковрат американски професор, потомък на старите пирински кехаи, сме малко нещо роднини. Защото знайно е, че в село всички сме малко роднини. Речено е – мома и ерген си повикат „братчет, братчет” – таку се натъркалят в папратта.
Доктор Кехайоу близваше с розов език мундщука на пурата си, по нашенски широко усмихнат, и въодушевено произнасяше думите”кутмач”, „ябуки”, „катък”, „погача”, „качамак” – жалки останки от прабабиния му език – и му беше изключително интересно, защото те звучали почти като на езика „на индианските племена в перуанските Анди”.
Той казваше:
– Сигурно е много красив тоя край на света, отгдето иде нашият корен, господине?
– Много е красив, мистър Кехайоу! Вие нямате представа колко е красив! – казах с дива носталгия в гласа си и като доза антиносталгин пуфках с престорено безразличие от пурата си, от което не ми мина.
Това видение изчезва и ето, след последния завой, изведнъж под оснежените върхове се показва друго видение – селото. Моето родно, мечтано и лелеяно село, толкова години вече, чиито къщи загърбват планината. То не е просто,село. То е светът на детството ми, в който съм роден. Който ме е създал и възпитал. Къщите гледат към отдавна изровения асфалтов път с мижавите си прозорчета, като очи на старци, ожидащи своите синове в последните дни от живота им.
Отбих вдясно и спрях пред „Блага цунка”. „Блага цунка” блика с пиринчения си чучур, забит в прогнил дънер от черен бор в същото такова гнило корито, искряща, ледена вода. „Сама мома на път стои, който мине – се я целува. Що е то?“ – помислих си.
Наведох се и целунах водата. Никъде по света не съм пил по-студена и вкусна вода от тая. В САЩ сигурно ще струва десет долара за галон.
Нещо шавна в припека над чешмата. Всред самодивски хора от син минзухар седеше старец. В моден, бил някога черен абитуриентски костюм, напухан в прах, с мазни петна по реверите и със сгърчена яка, охлузена до лъскаво, към мене гледаше адашът на американският професор по космическа кибернетика, дедо Алистар Кабахатлията. Ако можеше с някакъв мистичен душ да се облее този некъпан от рождение човек, да се изчисти, та черния му костюм да стане такъв, какъвто е бил, нов, а той самият да засуче мустак и да се изправи поне с едно десет години по-млад, тутакси би заприличал на някой член на френската академия по изкуствата в някое от редовните си заседания. Познах стареца, макар и не веднага. Плиснах вода на челото си и се покачих при него, като седнах всред минзухарите.
– Бега, я! – рече дядката с беззъб глас.
– Кое избяга, дядо Алистаре?
– Змията.
Озърнах се, трепнал от някакъв атавистичен страх, и подирих с очи „змията”.
– Коя змия?
– Ами ей тука, като спря таксето си долу, при мене имаше една змия, и ми душеше копитата! – и той размърда охлузени обуща „Дахщайн”, вързани с конопена връв вместо връзки, подарък за доизносване от внуци и правнуци.
– Много се надах да ме ухапе, ама не би. От човек като мене всеки го е гнус. И Архангел Михаил го е гнус да бръкне в мене и да ми извади душата. Затова прати змията, ама и нея я хвана гнус. Това е, понеже съм задникар. На шиле, дето върви последно в стадото – задникар му се вика.
– Защо да си задникар, дядо Алистаре!
– Оти открай време съм такъв, се последен. Сички се фърлиха кой пръв имот да спечели, стока да сдобие и навъди, деца да отгледа и изучи, а сетне и кой пръв в гробищата да иде. Изтрепаха се да се надпреварват, а я цел живот се отзад се маам, се последен, се на опашката. Те и дедо Господ не ме иска. Всичко търси първенците – последиците като мене и Господ ги не ще. Дали защото съм много виновен, та Господ нарочно ми е дал дълъг живот да се мъча, та да не пуквам!
– На колко си години, дядо Алистаре?
– На сто и една – дядката гледаше с очуден и невиждащ поглед в пространството. – Много са, ама защо ми са?
– Да даде Господ още сто да изкараш, дядо Алистаре! – рекох, колкото да кажа нещо.
– А, сполай, ама ги не ща. Имах ги – видех какво е! Да дава Господ сиромашия и дълъг живот на душманите. На приятелите – немой. Не е убава тази Божа дан. Ти чие дете си?
– На Мара съм аз.
– А-а-а-а, на Мара. Убаво, убаво, те жените са на гробищата. Там иди, там ще ги найдеш.
Сбогувах се с дядо Алистар и докато карах до вкъщи се сетих, че „кабахатлия” на турски значи виновен. Каква е вината на този стогодишен човек, не знам, но си спомних, че парамона му иде от неговите философии за „човешката вина”. Според него човек е „кабахатлия” цял живот. Той все е виновен за нещо, докато е жив. Само нероденият и мъртвият са невинни. Жив ли е човек, кабахат носи тежък, като ямурлук.
Колата сама сви и спря пред нашата къща.
Понеже улицата е отгоре, а къщата е вкопана в баира, стрехата й е на разкрач от пътя, та каменните плочи на ската на покрива приличат на калдъръм, строшен и разместен. В насъбраната между плочите вековна прах, тук-там е никнала трева, изсъхнала и спаружена, а най-отгоре, току на билото, зеленее келаво и сгърчено габърче, същински бонсай от Токийската ботаническа градина. Дърво – дете, свито, сгърчено и въргаво от нелесния живот в тази безплодна пръст, в която и на дърветата е трудно да живеят, та заприличало на стар келав габър. Не бяхме ли точно такива бонсай и ние, родените на безплодна?! Деца-старчета!
Бутнах дъсчената вратичка на нашия двор и тя падна в краката ми. Липовите гъжви, с които мама бе връзвала вратата за дъбовия кол вместо панти, бяха изгнили и се разпаднали. Заслизах надолу по каменните стъпала към дворчето, а те се клатеха под нозете ми. Загледах се в нашето дворче, което в моето детство бе нещо голямо и необятно, денем пълно със залети от слънце чудеса, а вечер – със страхове. Сега то бе един мизерен плочник, три разкрача напред и пет встрани, с преметени, но разядени от времето каменни плочи, и с упорита кокоша трева, напираща между тях, необезпокоявана от човешки стъпки. Оттук започва градината, фасулът от нея бе отдавна прибран и само спаружените китки на гергините клюмаха осланени в лехата, а хризантемите се кокореха на отиващото към заник слънце. Отидох в двора на животните, а там животни нямаше. Три проскубани кокошки въртяха глави и ме гледаха нервно и озадачено, както се гледа пришълец.
Върнах се и обиколих къщата от другата й страна. Тогава видях каменният кръст с портрета на мама.
Сърцето ми заби лудо. От овална порцеланова снимка ме гледаха очите на мама, а на устните й беше оная тиха усмивка – укор и насърчение – мамината усмивка…
Не бях на себе си. Значи идвах за погребението на майка ми! Неканен, непредизвестен, но бутан от някаква интуиция към онова, което се бе случило. Затова и дядо Алистар деликатно ме прати на гробищата. Затова ли прекосих света с онова силно усещане за дома! Затова ли бе това отчаяно бързане?!
Хукнах към гробищата, забравил всичко, дори и колата си, макар че гробището не беше близо. Тичах с все сила и като възвих над „Белия рид” по отдавна изровения коларски път, пред мен се показаха гробищата. Второто село на селото, вечното, с най-многобройните му жители за во веки веков.
Няколко бабички се суетяха около прясно изкопан гроб. Не се суетяха, а копаеха. Те копаеха гроб, а прясно изкопаната, влажна земя, отдалеко червенееше на ниското слънце. Наближих и видях по-надолу друг изкопан гроб, а встрани от него – още един. Колко ли души бяха умрели, та зееха цели три гроба! Сетих се, че досега не чух камбана, а и поп не се виждаше. Плач не чух, а като наближих още, чух глъчка и смях. Бабичките копаеха гроб и нещо се шегуваха. Три от тях седнаха да почиват на изгорялата от слънцето трева, една остана права, запретнала бели рамушки, подпряна на островръх, излъскан от работа дикел, а оная, която изриваше бавно и немощно пръстта от гроба с ръждива лопата, бе мама. . .
Скочих в гроба и грабнах в ръцете си майка ми, ням и надут в пристъп на сълзи, не на себе си. Бабичките изцвилиха от радост и изненада…
– Добре дошъл, синко! – чувах в ушите си немощния глас на тази тънка и жилеста старица – майка ми, а раменете ми се тресяха и сълзи заливаха лицето ми. Плачех като никога досега. Плачех, както от дете не съм плакал.
Бабичките се смееха и се закачаха, като моми, а аз не пусках мама от прегръдките си…
Когато най-после дойдох на себе си, попитах кой е умрял.
– Никой не е умрял, чедо!
– Защо копаете тия проклети гробове, като никой не е умрял? – попитах троснато и ядосан не на шега.
– Защото иде зима, синко.
– Какво като иде зима! Зимата ли ще погребвате в тях?
– За нас са тия гробове, чедо. Ако тая зима некоя от нас си иде, кой ще копае замръзналата земя, като сме стари и немощни!
Тия думи ме шибнаха през лицето като камшик. Да ме убиеше някой, това никога не бих се сетил. Не знаех какво да правя при страшните думи. Мама плачеше от радост в прегръдката ми, аз гледах далеко наоколо шумаците, баирите с отдавна изоставени ниви, лозя и ливади, планината, същата като от детството ми, а някак си друга.
Гледах с премрежени от избухналите сълзи в очите ми, а бабичките се смееха наоколо и се радваха, че съм си дошъл и ще ги отменя в това пусто копане, че останали вече трети ден без ръце… Тъкмо съм щял да помогна да изкопаят гроба на мама.
Уплашен погледнах встрани и познах камъка над главата на татко. Майка ми си копаеше гроб приживе.
Бабичките подгърбени и немощни тръгнаха вкупом към селото, радостни, че ще тъкмят гощавката за госта, за мене, а аз влязох в плиткия все още трап, удрях с все сила земята с тежкия дикел до костите на баща ми, а той се извърташе в ръцете ми и отказваше да копае.
– Копай, гробокопачо, дето и за гробар те не бива! – мислех си и млатех отчаяно. – Затова ли летеше със сто мили в час да копаеш гробове на неумрелите още, но катадневно умиращи баби! И ти си един от гробарите на тая умираща земя наоколо, копай, некадърнико, копай, неблагодарнико, барем свърши си работата до край!… Едри пришки издуха дланите ми, но млатех яростно и с последни сили.
Останах няколко дни в това мое мило, мечтано и скъпо на сърцето ми село, подредих тиклите на покрива да не тече, смених гнилите дъски на стълбището, оправих каменните стъпала на стълбата към улицата, та потегнах и сложих падналата портица. И всичко това работех с чувството на кърпач, който кърпи с бели конци светлите надежди на миналото, към безрадостното настояще. Безсмислен кърпач на опинец, отдавна съдран и непотребен.
Работех и ходех наоколо. Отидох в полето, а поле нямаше. Имаше бъзясали стари орници в чиято земя, изсъхнала и напечена от все още силното октомврийско слънце, никнеха хвойни. Разходих се по ливадите, а ливади нямаше – имаше суха, спаружена и непозната трева, оплетена в троскот, от която и дивите животни не пасяха. Гледах към зиданите тераси на лозята по баирите, а зидовете им бяха съборени от пороите и старите лозови кютуци дивееха, та и косовете гладуваха и подсвиркваха жаловито. Нивите край гората се бяха самозалесили, та живите плетове на белия бор и църнаките спускаха зелените си лакоми вълма – гората прибираше земята си, която хората от столетия й бяха отнели… И над всичко това планината – вечната, но не така величествена, както в носталгичните ми сънища, не така дивна, видяна от уюта на колата ми, а сиромашка, посърнала и скръбна. В ушите ми гъргореха думите на мама:
„Синко, тая земя беше най-хубавата на света, защото тя роди вас, отгледа ви и пръстта под ноктите си даде да ви изучи, и хора станахте. Големите хора се раждат на сиромашка земя. Сега, като умира земята ни, кой ще ни ражда големите люде?!”
Дните ми минаха и трябваше да тръгвам. За къде! – питах се. Можех ли да оставя майка си тук и така! Предложих й да тръгне с мене.
– Къде? В Европа ли, сине, или в Америка?! Ще ги искат ли тамошните земи моите кости?
Тръгвах и усетих по лицето си сълзи. Къде отиваш, като бягаш, човече?! Къде ще се спреш и къде ще се скриеш?! Къде ще намериш утеха и упование, че си полезен и нужен! На кого си полезен и нужен, като караш твоята майка сама и приживе да копае гроба си! Коя е спасителната ти сламка, удавнико – науката ли! Кому е полезна твоята наука, която погребва майка ти, жива още и мислеща, сто пъти по-мъдра от тебе.
Запалих скъпата си кола и се шмугнах надолу като беглец, като крадец, като жалък злосторник, който бяга от мястото на престъплението, за което не ще бъде вързан и наказан, и което ще бъде за него триж по-голямо наказание. Наказание до гроб…
Минах покрай „Блага цунка”, чешмата, наречена с най-точното на света име „Сладка целувка”, бликаща скъпоценната си вода, която никой вече не целува, и видях захвърления между сините минзухари на припека горе смачкан и охлузен абитуриентски костюм на дедо Алистар Кабахатлията, подарък от правнуците му. Лежеше като куп захвърлени край село парцали. Уплаших се – дали старецът не беше ритнал здравите подметки на „Дахщайн” завинаги! Спрях колата и се покачих да видя, но в старите парцали вътре нещо дишаше. Дядката спеше тихо и кротко, като младенец.
Не такива, като този последен стожер на живота в умиращото село дядо Алистар, са кабахатлиите. Виновниците сме ние…
Умира селото ни, мислех си, като карах надолу и се сетих, че и последните цветя в мамината градина са хризантемите. Белите хризантеми – цветята на мъртвите.