search
top

ГЕОРГИ АТАНАСОВ /Стихове

 ГЕОРГИ АТАНАСОВ

 

 

НАСЛЕДСТВОТО МИ

 

В гората всяка сгушена пътека

започва от стремежа на човека

напряко към добър човек да мине

под клони ниски, тръни и вършини.

Да стигне горския му дом самотен.

Да го попита: Как върви живота?

И може ли на тръгване да вземе

за малката си нива шепа семе?

След него, ей ги, идат втори, трети…

Да видят как живее там поетът.

И тези негови сестри и братя

три просеки изсякоха в гората.

Но в точката на пътища пресечна

добър човек не бе останал вече,

а само няколко писмовни знака

към новата пътека в храсталака.

Където някой ден ще се завърне

добър човек да срещне и прегърне.

И там след жътвата му да си вземе

за старата си нива младо семе.

 

СЪТВОРЕНИЕ

 

Гравирах облак резедав

и всяка нишка от ума ми

бе подредени цветни думи:

Да никне в облака трева.

И през тревата – пъпна връв.

Като пътека след момиче.

А в края ѝ, едно мъниче,

и макове от капки кръв.

Гравирах моята земя

и облакът разхубави се,

тъй както сътворих го с мисъл,

но той узря и заръмя.

И дъжд ме плисна резедав

а всяка капка от ума ми

като забравена далечна дума

поникна в стръкчето трева.

А през тревата – пъпна връв

до облак бял. Като пътека.

А там гравира пак човека

живота тук.

От плът и кръв.

 

СЪНЯТ МИ ИЛИ

ТРИ МИГА ОТ ВЕЧНОТО

 

Седя на бялото седло.

На бялото седло не се седи,

а галопира.

Седя на бялото седло

и не разбирам

защо препускам сам и нямам мира?

 

Седя на облак синьо-бял.

На облак синьо-бял не се седи,

а се прелита.

Седя на облак синьо-бял

и него питам

аз звезден прах ли съм между звездите?

 

Седя на тънък слънчев лъч.

На тънък слънчев лъч не се седи,

а се завръщам.

Седя на тънък слънчев лъч

и те прегръщам…

Аз всяка сутрин същият.

Все същият.

 

 

ЗАБРЕМЕНЯВАНЕ

 

Вода и вятър облаците ваят

и в камъка дълбаят топли капки.

А капките са разноцветни шапки

от карнавала на душите в рая.

С такава капка, шапка невидимка,

като балонче водно под дъгата,

достигне ли отново до Земята

душа пониква в майчина градинка.

А нея Бог я пази и полива

и се завръща,

който си отива.

 

КРАСИВА ЛЮБОВ

ПОД ЕСЕННИ ДЪРВЕТА

 

Дървото жълтата си риза къса

и в голите му клони сякаш че

животът си отива в есен късна,

но в корена му влагата тече.

Така започва всяка мека есен

за мен, за тебе, но повярвай ти,

че всеки има коренче небесно

и то душите ни ще приюти.

И пак душата като земна шарка

в платното ново той ще ни втъче

и всичко ще ни бъде пак по мярка –

момиче ти, а аз – момче.

 

 

НЕСРАВНИМОТО

 

Зад приликите търся съвършените различия.

 

Зеленото е воден знак изписан от поточе,

а огънят е връщане при хаоса в червено.

Дълбокото е синьо, както се синее вена

и спуска се като река зад двете слепоочия.

 

А там, не знам защо, не оцеляват вечни прилики.

 

Там зайчето отдавна вече не е само бяло

и цветовете ярки нямат никакво значение.

Там идва светлина от собственото ми звучене,

различно от шума на живата вода във тялото.

 

Да се сравнява е порок на примитивно мислене.

 

Защото вчерашното ясно днес не е присъщо.

Дори във капчица вода светът да се затвори

ще се опази в нея мисълта ми, че сме хора,

каквито светлината ни поражда и поглъща.

 

ОТ ДРУГАДЕ СМЕ НИЕ

 

Дори произходът ни е неземен,

а ти обичаш пръст, море и вятър.

Какво от тук със себе си ще вземеш,

когато си отидеш от Земята?

Две дълги рани?

Пропастта зараства.

Два голи хълма?

Тях гора ще скрие.

Но те са тук, а мисълта за бягство

е в нас, нали.

 

От другаде сме ние.

 

В прозрачни капки неопорочени

завръщаме се в крехкото ни тяло.

Душите ни пак идват и зачеват

с любов неземна земното начало.

Начало ли?

Не.

Тя ни продължава,

защото е на разума душата.

Космичната любов е в мен жарава,

а огънчето – взето от Земята.

 

А огънчето взето от Земята

нали си ти?

Най-слънчевия вятър.

 

 

 

СЪЗДАТЕЛЯТ

 

Мисълта ми гравира словесни дантели

и в словесни дантели мисълта ми се крие.

Всяка дума е образ. А в нишките бели –

слънчев вятър се спира.

Това ли сме ние?

Из полета небесни светлина се сгъстява

и дълбоко потъва надолу, където

върху облаци сини лилава тинтява

сред неземна гора разцъфтява и свети.

А в гората сред птици и всякакви твари

в топла шума и влага животът им тленен

и расте и цъфни, но… и бавно изгаря.

И се ражда  отново от своето семе.

И човекът тук губи си земното тяло

И от тялото тяло отново възниква.

Само разумът няма ни край, ни начало…

И това е човекът, а другият –

никой.

Той наплита словесни, небесни дантели.

Светлината ги гали и с обич насища.

И ме връща водата от облаци бели

тук, където животът е всичко

и нищо.

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top