ГЕОРГИ АНГЕЛОВ

 

Из подготвената за печат стихосбирка „Нощни приписки”

 

 

ДРАКОН

 

Открадна ми дракон, докато съм спал,

деня, хоризонта и хляба.

По следите му тръгнах, но в рядката кал

изтървах и надеждата слаба

 

за сражение, даже неравно, предвид,

че е боят съвсем невъзможен

с многоглавия, пъргав и зъл индивид,

надарен със стоманена кожа…

 

С много ходове беше, подлецът, напред –

често зървах гърба му в тревите

и пропаднах за миг покрай някакъв плет

в яма, твърде умело прикрита.

 

Във подземния мрак мои братя видях,

участта си проклинаха шумно.

Преживях там години – отвикнах от страх,

и от плач, и от смях, и от думи.

 

И крещя, но наум – в плен на този дебел,

люспест, приказен ужас – гигантът…

Който тук е живял, значи вече е чел

със душата си „Ад”-а на Данте.

 

 

СЛЕДЗИМНО

 

Постмодернисти четох.

Накрая казах: Стига!

От толкова безумие

свиреп съклет ме хвана.

Захвърлих ги. Въздъхнах.

Свалих от рафта книга.

И цяла нощ прелиствах

Ивайло Балабанов.

 

Прошушна мълчаливо,

полека се изправи

духът ми, обитавал

и спарени, и димни

леговища. Прогледнах

като слепец забравен,

на слънце озовал се

след цяла ера зима.

 

 

 

 

ДОН КИХОТ

 

Когато си се скитал бит и бос,

чудесно е да бъдеш пак нормален.

Земята се върти по свойта ос,

жената – плът е,

виното е алено.

 

Не ме привличат, както бе преди,

високопарните речитативи –

ограда вдигнах, син ми се роди,

ора усърдно

бащините ниви.

 

Край мелници, на връщане от бал,

поспрях – да се порадвам на пейзажа.

Как на земята съм се озовал

със счупен нос и щит,

не помня даже.

 

И в погледа ми мъка се чете

от тази моя участ неразбрана:

за мелници ги мислех, ала те

били обикновени

великани.

 

 

 

РОСИНАНТ

 

В обора, във притихналата нощ

когато си и сит, и чист, и сресан,

ти си припомняш бившата си мощ

като герой

от рицарска пиеса,

 

в която подкован, със устрем див

се носиш срещу тварите притворни…

Ти само покрай Дон Кихот бе жив;

сега си роб –

от стършел неуморен

 

свирепо жилен в есенната ръж,

докато животът ти повтаря:

„Търпи, смирявай се и пътя дръж.

И, кранто, забрави

за господаря.”

 

Но тази болка те върти на шиш.

Ала какъв изобщо ти е шансът

в бой с великаните да полетиш,

ако те язди само

Санчо Панса?

 

 

 

 

***

 

Продажен свят. А днеска – триж.

В политкоректна изнемога

ти по ръба едва вървиш,

студен

като неонов слоган.

 

Във всяка пряма, честна реч

„език на омразата” наднича.

Клеймото води надалеч,

не знаеш ли

„езика птичи”.

 

Пресмяташ вече всеки звук –

какво, кога, къде да кажеш,

защото иначе юмрук

ще те изтрие

от пейзажа.

 

Какво си, питам се отново,

човече, скрит от пелената?

Затворник,

ала без окови,

във ехо-камера запратен…

 

 

 

ЦЕНА

 

Не може да ни съкруши нощта.

И срутищата. И водовъртежът.

Те искат да преглъщаме смъртта,

със Бога

връзката си

да прережем.

 

Те искат да умираме с вина,

сломени, обгорени от умора.

Но ние знаем, че сме на война

и е залогът

българският

корен.

 

Дори цената да е непосилна,

ще трябва някак тя да се плати.

Ще има мъки и ще са родилни –

свободата

да се въплъти.

 

 

 

ПРЕДАНИЕ

 

На хълма нощен се изправя

внезапно сянка на жена.

И цялата е скръб и слава…

И цялата е светлина.

 

Деца е имала и стряха,

но в Руско-турската война

в конака с други я запряха

и ги изклаха сутринта

 

отвъд града. Тя пее в мрака…

И гняв, и стон, и плач вали.

А сянката ѝ виждат някои

дори след третите петли.

 

 

 

ПРЕДАТЕЛ

 

И рече си: „Нощта е за това

добре да се премисли тази буна.

Не е на хубаво – едва-едва

смалява се дори и сърпът лунен.

А и съседите ще си рекат,

че тръгнал съм империя да свалям,

докато овцете ми близнят

и чакам годежари от Кавала.

Жена ми има дълго да кипи,

че може на въжето да ме види.

Ех, тая свобода ме заслепи –

ума ми взе, нахалост ще си ида.

Бунтовниците в странство ще заминат,

а аз, човек улегнал, на години

ще мръзна из усойните гори…”

 

И отърча

в конака

призори.

 

 

 

ЖРЕБИЙ

 

Защо от мен страните? – каза той.

Нима съм чумав, луд или прокажен?

Нима смущавам вашия покой

със неприсъщи звуци

във пейзажа?

 

Стъмни се над страната ни, валят

свирепи дъждове и ни поглъщат.

Пак робство е и пак на кръстопът.

Но за какво да ви упреквам

всъщност –

 

сами слуги, отглеждате слуги

и нагаждачи, и дегенерати…

За други са заветните дъги,

за вас – потопите

нееднократни.

 

 

 

ПОДВОДНИЦА

 

Трийсет години на дъното вече лежа.

Аз съм подводница бойна и бавно ръждясвам.

В мен оцелелият мъж от тъга натежа

и бавно привикна със своята участ ужасна.

 

Как до днес преживя, как се справя със този живот,

който всичко му взе, е безсмислено да го питам.

Друг без дума човешка би станал почти идиот

или би се обесил след трета бутилка изпита.

 

Но той се оказа по-твърд и от моята плът.

Споменава ми думи чудати: „родина”, „изкуство”.

И често повтаря, че с него сме всъщност светът,

на дъното пратен от шепа негодници гнусни.

 

И знае, че тук ще се мре. Впрочем знаем го двама.

„Но иде Спасителят – казва – не знаем кога.”

Надежда да дава на мен, представете си само.

И ето, полегнал е възнак, лицето – от камък,

 

но как се усмихва, усмихва, усмихва сега.

 

 

 

ПИСМО ДО МАМА

 

Все така безправие е, мамо.

Измислена – представата за мост.

България на картата я няма.

Изсмукан е народът ни

до кост.

 

По-точно казано – не съществува.

Погълна го стоглавата ламя.

Едната част в чужбина отпътува,

избиха – втора,

трета – онемя.

 

За отстъпчивата ни доверчивост,

за жалостивата ни доброта,

за страха ни – многотърпеливия

пред наглата осанка

на властта

 

ще се разплащаме хилядократно

с вхомотен от нашественика врат.

До скоро, мамо. Но и от земята

ще блика

нероденият ни свят.