АВГАРСКИ, Георги
(Георги Иванов Захариев)
(26.ІІІ.1917 – 18.VІ.1991)
Роден в с. Караш, Врачанско. През 1937 г. учи в занаятчийско училище в София. Завършва вечерна гимназия и българска филология (1960). Участва в двете фази на Отечествената война. Първото си стихотворение написва като ученик. Преди 9.ІХ.1944 г. печата във в. „Заря”, „К’во да е”, „Горчив смях”, „Хоровод”, а след тази дата – във в. „Щурмовак”, в. „Литературен фронт”, в. „Септемврийче”, сп. „Пламъче”, „Чавдарче”, „Дружинка”. Творчеството му включва стихове, разкази, приказки, басни и др. Работил е във в. „Септемврийче” (1945-1946), редактор на Детско-юношеския отдел на Радио София (1946-1955). От началото на 1956 г. се отдава само на писателски труд.
Издадени книги: „Около света” (1947), „Детство без радост” (1952), „Чуден гост” (1952), „Гора-закрилница” (1956), „Тамарина гара” (1956), „Двойка и петица” (1957), „Дядо и внуче” (1959), “Момченце-прасенце” (1959), “Дечко-дървосечко” (1960), “Весела книжка” (1961), „Патилата на малкия Медунчо” (1962), “Щастливи и дружни” (1962), „Внуче с дудуче” (1963, 1966), “Дружба” (1963), “За кого са бисерите в небето” (1963), „Хубавица Правда” (1963), „Весела мозайка” (1966), “Първокласници” (1966), „Как еличката станала елха” (1967), “Гнездо на песните. Избрани стихотворения” (1968), “Медунчо на луната” (1970), „Жерав ясноок” (1971), „Младо съзвездие“ (1972), „За разходки, за отмора, чака ни навън простора“ (1973), „Плис, водичке бистра, плис” (1973), „За вас са моите песни. Избрани стихотворения за деца” (1976), „Свирка раздумка” (1976), „Момченце с очи на синигерче” (1977), „Добрите побратими“ (1978), „Земя на песни и герои” (1979), „Каменна Плиска легенди реди” (1980), „Костенурка на бал” (1981), „Бабо, разкажи ми приказка” (1982), „Име на труженик” (1984), „Дядо Умко и тримата юнаци” (1985), „Мързеливият котарак” (1985), „Лече буболече” (1986, 2012), „Тръба тръби. Избрани стихотворения за деца и юноши” (1986), „В бъдния век” (1987), „Лъчезарно детство” (1987), „Аз бях на война“ (1989), „Как елата стана елха“ (1996).
ПОСРЕЩАЧ
Бълбукай, лей се, плискай лудо
през коренак и синкав здрач,
поточе мое – горско чудо,
мой пръв родопски посрещач!
Ти носиш звън от вис призвездна,
ти будиш с трепет злак и храст
и всеки лес, и всяка бездна
с почуда слушат твоя глас.
Какво, че бурен те обсажда,
че ти досажда гнилота –
лети без страх! Така се ражда
по път нелек и песента.
Така сърцето златорудо
тупти, макар през смут и плач,
поточе мое – горско чудо,
мой мил родопски посрещач!
СПИ ПОЛЕТО, СПИ ДЪБРАВАТА
Хвъркат,
цвъркат
звънко чинките,
лед сковал е вред долчинките.
Сняг покрил е и пътечките,
и бърлогите на мечките.
Спят под сребърни заслончета
пъпки,
гъбки,
млади клончета,
перуники, кукурячета,
незабравки,
мравки,
рачета.
Спи полето, спи дъбравата.
Хърка,
мърка,
Тарльо здравата.
И сияят трънкосливките
на децата от усмивките.
БЕЗОЧЛИВИЯТ ГОСТ
Георги Авгарски
Живели дядо и баба сами-самички като кукувички. Земята орали, пчели отглеждали – свързвали двата края.
Дошъл веднъж пред дома им пътник. Седнал на прага.
– Ех, както съм капнал от ходене – въздъхнал той – да беше ми рекъл някой: „Ела, човече, при нас, почини си!” Ама къде такива хора!
Като чули това, старецът и бабичката веднага го поканили:
– Влез, влез, синко! Поседни! То къщата ни, къща ли е вече – и тя като нас остаря, ама все завет е, подслон!
Влязъл вътре пътникът. Разположил се.
– Ех, да имаше сега кой да ми омеси една прясна пита и медец да ми сипне! – преглътнал той. – Ама къде такива хора!
Разшетала се бабата. Омесила му прясна пита. Сипала му медец. Сложила трапезата.
– Яж, синко, яж, сладко да ти е!
Натопил гостът голям-преголям залък в паницата – всичкия мед наведнъж омел.
– Дай, бабо, още! – рекъл.
Пак му напълнила паницата.
Лапа гостът, мляска. Ушите му шават. Зъбите му потракват.
– Дай, бабо, още!
Пак му сипала. Пак яде, та се къса.
„Бре, обесникът! – спогледали се старите хора. – Човек ли прекрачи прага ни, хала ли!”
– Ее, синко – рекли, – да правехме ние меда, и цялото гърне да ти дадем. Ама пчелици, пчелици го правят!
И прибрали трапезата.
