Георги Н. НИКОЛОВ

За себе си Яна Вълчева споделя, че е едно бургаско момиче, което пише бургаска поезия, а морето се е вселило сериозно в нейното перо. Сигурно е така. Но, както Бургас никога не е бил и няма да бъде провинция и отдалечено географско понятие, така и лириката на Яна не е дар единствено за Южното Черноморие, а за всички български читатели. Самата авторка, не само според мен, е вече утвърдено име в младата кохорта на съвременната литература. И дава, както е с поредната й стихосбирка „Ти ще тръгнеш“, изд. „Библиотека България“, 2021 г., сериозна заявка за по-нататъшно блестящо покоряване на върховете в храма на духовността. Основните теми в тази й книга са наистина за морето – този мъдър и вечен събеседник на много отминали, настоящи и бъдещи поколения; магията на любовта и искрата на пламналата взаимност; себевглеждането в разноликия контекст на живота, посланията да бъдем добри и неизменно търсещи хармония дори и там, където е невъзможно, на пръв поглед, тя да съществува. Тук е и мъдростта, силата на мисълта и пак така силата на бликналите чувства, намиращи ответ в човека отсреща. Подаващ ръка на любимото момиче, или решаващ да си тръгне, докато сърцето му подскаже обратния път назад: към щастието, вплело в едно за дългия път през годините две души, благословени една за друга. В книгата откриваме и тема, която е особено актуална и нека си го кажем – болезнена за страната ни: темата за младостта, изтичаща по силата на какви ли не обстоятелства в разните посоки на света. За тях Яна Вълчева споделя:

Избягаха… Дали ще се завърнат

при шепотния пристан на Бургас?

Децата ни не може да си тръгнат –

сърцата си оставиха при нас.

И още:

Бургаското море е по-солено

след всяко отпътувало дете.

Но стъпките им, нейде разпилени,

завръщат се по тези брегове.

Лирическият герой на Яна – „аз“ – жената, удивително напомня на пролетен повей. На сребърен ручей за жадния странник и на спасителен бряг, при който мъжът – очакван и желан грешник, все някога ще се върне: в ореола на Одисей, или като символ на разкаянието. Посветени на семейството; на майката и майчината обич са зографисани стихове, акцентуващи върху тайнството да дариш живот и да го закрилящ от нечакани бури, докато дойде мигът и детето да поеме по своя си път.

Мъничка моя, как ми се случи,

а и годината как отлетя…

всичко, което по пътя научих,

имаше смисъл и своя цена.

Двете ще носим в душите си обич,

ще озаряваме мъжкия свят.

Ти ще пораснеш и зная, ще помниш

как се създава от тъмното цвят.

*  *  *

Включените творби ненатрапчиво, ала убедително докосват сърцата на людете от различни поколения, разгръщащи страниците на сборника. Той не предлага готови правила за битието, нито пък „верни“ посоки в пътищата на изречената ни орис. Стиховете й напомнят красиви акварели, възвеличаващи стойностното, извечното в смисъла на съществуването ни, нравствено значимото в хаоса на днешния делник. Философското кредо на поетесата е да бъдем добри, духовно красиви, ценящи времето, което ни е дарено в бързо менящия се свят; склонни към жертвеност в името на интимния пантеон и на избраника, достоен да бъде до нас във време на безметежност, а още повече – във време на бури. Да вярваме в хармоничното единство и да бъдем смирени, а още повече, според самата Яна: „да търсим човечност в човека“. Радвам се, че можах да се докосна до тази книга, която е достойно продължение на създаденото от Яна Вълчева до сега и съм убеден, че перото й ще се радва и по-нататък на впечатляващо възходящо развитие.