Георги Н. НИКОЛОВ
Новата книга на Васил Венински – „През иглени уши“, е дело на изд. „Екобелан“, Асеновград, 2022 г. Както споделя в увода си сам авторът, „сборникът се състои от пет раздела. В първия, който е най-голям, предлагам мои авелзамански историйки, чрез които се надявам да привлека нови читатели. Във втория, наречен „Хвалби“, са мненията на известни литературни критици, журналисти, издатели, писатели поети и творци в областта на словото за написаното от мен. С оглед името на раздела съвсем умишлено не са включени няколко кусура, които ми намира един от критиците, защото в следващия раздел „Когато гръм удари“ с подзаглавие „Укори“, са разгледани съвсем коректно… В следващия раздел, „Как ехото отвръща“, е краткият ми коментар за посочените кусури. В последния раздел „Съдникът“ със подзаглавие „Негово величество Читателят“ са дадени нищожно малка част от мненията на читатели за сътвореното от мен, в т.ч. и какво мислят за някои „слабости“, посочени от един-двама критици, които съвсем добросъвестно излагам…“ Ще ми се да обобщя, че въпросният сборник е много успешно онагледяване на творческата лаборатория на Венински, на неговите тематични търсения, идейно-естетически предпочитания и изградени пътища към сърцето на читателя: нещо, все по-рядко срещано в наше време в творчеството на редица съвременни автори. Аз искам да се спра на разказите, под знаменателя на които е изграден той и които осветляват цялото съдържание по-нататък…
Веднага искам да спомена, че Васил Венински принадлежи, условно казано, към групата на „родопските“ творци днес. Сред които са Николай Хайтов, Тодор Коруев, Светозар Казанджиев, Иван Христов, Мюмюн Тахир, Светла Узунова, Димитър Златев и т.н., и т.н., изграждащи този интересен и всеобемащ вниманието ни дял от съвременната българска литература. Има и още значими имена, които не трябва да бъдат отминавани с мълчание, но по-важното е друго: че заглавията на книгите им се спояват, чрез темите си и тяхната интерпретация, именно в общ дял от литературата ни, който отдавна е надрасъл провинциалното, строго регионалното, познатото и се извисява до ценностите на националната духовност и на общобългарската култура. Без да повтаря чрез различните пера на творците вече познатото и казаното под един или друг интелектуален маниер. Тези изводи с пълна сила се отнасят и до създаденото от Венински, още повече пък в сборника, на който се е спрял нашият поглед.
В разказите си той отделя полагащото се внимание на историцизма, без който многостранната тема за Родопа с нейните люде не може да съществува. На барутни времена, преселничество, кърджалийски нашествия, комитство и какво ли още не. Тук е потурчването и мирното съществуване между „друговерците“. Не можем да не се спрем на митарствата, сполетели мъничката тогава Матена Златилова, на периодично сполетяващия хората глад, на мириса на прясно откъснати тютюневи листа – един от основните занаяти в региона. За трагедията на матроса Костадин и митарствата на монаха Теодосий… Пак тук е и съвремието, защото и най-затънтеният наш край не може да остане встрани от икономическите и духовни потребности на човеците от притихналите села. С обезлюдяването им, с липсващия, занемял во веки училищен звънец, с някогашното четничество и занаяти, днес едва-едва пулсиращи само тук и там. Със смълчани черквици и джамии над привидно застиналото време, приютяващи в петък застарелите вярващи. И за неумиращите спомени какви са били дедите ти, чиито достоен потомък трябва да бъдеш. Разказите всъщност се спояват в идейна и естетическа палитра между минало, настояще и предполагаемо бъдеще. Между страданията, кратки делнични мигове и празници и любовта между двама млади, макар в ориста им да е предречено друго. Васил Венински дълбоко познава психологията на своите герои и сякаш се превръща в един от тях. Върху сюжета на всеки разказ, сякаш ярка шевица, се открояват вижданията му за доброто и злото, за истински значимото в привидно еднообразния делник, за родовата памет и интимните човешки копнежи. За нравственото израстване на личността и за моралните устои сред привидно обикновени човеци, всеки от които можем да оприличим на скрита планета от чувства и виждания за заобикалящия ни свят. За хубавото и лошото. И за едни тринадесет хиляди лева, досвидели се на някогашен български министър, с които да се заплати връщането на принудително изселените българомохамедани в Турция и за всеотдайността на поп Нойко, заел се пряко сили да върне хората обратно по родните места. Има място и за комичното, като например в разказа „Торба жълтици“, но и то е разгледано през призмата на мъдростта и изстрадания човешки опит: „Всяка жива твар е орисана за нещо си. И хората също. На всеки човек Господ е дал пътека, по която да шета, додето е долу на земята. Стигне ли края й, и неговият край свършва. Вярно е, че пътеката му не върви все направо, а криволичи насам-натам и пресича не една и две други пътеки, по които може да кривне, когато си поиска. Ала която и да подхване, няма да притури и аршин към пътя, който му е даден първоначално. Затуй и старите люде си шушукат по кьошетата, че животът на човек е кълбо навита прежда, което започва да се разплита от първия му плач и додето стигне, стигне…“ Всеки разказ в сборника онагледява по една привидно делнична случка, зад която обаче е вместено световъзприемането на родопчанина от различни времена, исторически трусове, патриотични завети, привидно монотонна битност и разбира се, тук е и любовта. Ако можем да приемем понятието „родопчанин“ за меродавно-събирателно, то по страниците преоткриваме неговия идеен епицентър в начина на мислене на героите, родени и живеещи в гънките на планината с това свето име. Докосваме се до цветни послания за житейския кръговрат, изпратени ни от сладкодумния разказвач Венински. Не по-малко важно е да споменем и езика, с който той си служи, като вмества в съвременната разговорна реч архаични и диалектни понятия, правещи текстовете още по-интересни, четивни и запомнящи се. Прозата на Васил Венински е силно достоверна и достига не само до съзнанието, а и до сърцето на читателите от различни възрасти. Тя е основана върху хоризонта на историческата приемственост между поколенията; с предаването на родовите ценности и опазването им за бъдещото време; със спояването им в настоящия делник такива, каквито в действителност са.
Кои са героите, повечето от тях несъмнено съществували, както става ясно и от указанията под линия?
Това са селски стопани, чобани и занаятчии, местни интелектуалци – най-вече учители и свещеници и редица още представители на хорското множество, всеки с ролята си на събеседник с нас от позициите на отреденото му време. Тук са и кърджалиите, и някои местни богати аги и турци, като всеки също е представен през призмата на индивидуалността. Докато едни са тръгнали да убиват и да грабят плячка от беззащитното население, то хаджи Асан е олицетворение на първичното добро, повеляващо му да не дели хората на бедни и богати, нито на „свои“ и „чужди“, а да разнася правдата със силата на ума си и вярната преценка на ситуация, в която попада. Темата за религията също е поднесена от Венински по разказите ненатрапчиво, а с цялата сила на вложения в нея подтекст: че може „друговерци“ и от двете страни на теистичното начало да живеят в мир и сговор така, както по равно търпят бедността, изпратените им от провидението изпитания и силата да останат на страната на истинната правда, каквото и да им струва това…
Сборникът „През иглени уши“ е ново реалистично и възходящо стъпало в творчеството на Васил Венински, като ще очакваме от него още и още книги, подобаващи на силното му перо. Няма съмнение, че темата за Родопите със своите предания, човешки колорит, мъдрост и яркост ще продължи да вълнува редица още автори. Що се отнася до тази книга на Васил, тя непременно трябва да бъде прочетена не веднъж и дваж така, както самите му разкази постепенно, след всяко разгръщане, постепенно разкриват интелектуалните си внушения. Живеем във време на хаос и разнопосочни ценности, сред които читателят се лута. Но не и в своеобразните притчи, поднесени ни от Венински така майсторски, както и в другите негови творби. Убеден съм, че книгата „През иглени уши“ ще намери много читатели, които ще оценят правилно носените от нея достойнства…