Георги Н. НИКОЛОВ

Някак бързо „забравихме” Христо Радевски след неговата кончина в 1996 г., заедно с още редица автори. Подобно загърбване не е случайно – то е отзвук от политическия нихилизъм, избуял до чудовищни размери у нас. Подхранван от нищи духом човеци и днес, когато страната е изправена пред редица кръстопътни, трудно решими проблеми: демографска криза, липса на реална икономика, корупция и пр. Тяхната важност се измества от центъра на общественото внимание за сметка на политически утопии. Обещаващи светло утре все някога, но в никакъв случай днес. Част от писателите след 1989 г. се стъписаха и замълчаха. Други промениха светогледа си, а по-младите залитнаха към неясен модернизъм без точен адресат и естетически стойности. За тях литературата започва единствено с писанията им – преди да се появят на сцената по думите им уж всичко е сиво и скучно. Изтъкват мъртвородените си книги като еталон за европейски и световни достижения, а в хора от хвалебствия участват всякакви отворени и затворени общества. Но българската литературна история пази в аналите си спомени за хора и страници, които няма как да бъдат подминати с мълчание. В името на истината и творческата съвест те винаги си струва да бъдат възродени…

Може би най-голям „грях” и „оправдано извинение” за тишината около Радевски са неговите политически убеждения, които той винаги е декларирал открито. Но авторът никога не е бил проводник на плакатна поезия. Стоял е далеч от рамките на застиналата идеологическа догматика и партийната му лирика се отличава с искреност и човечност. Доколко тя е четивна в новото столетие, или има само познавателна стойност, е друг въпрос. Ако добронамерено се дистанцираме от нея ще се убедим, че творецът основно възпява България и трудовите маси, от които сам произлиза. Двете символни теми са неразривно свързани в епохата преди Втората световна война и последвалото след нея бурно възстановяване на страната. Периодите преди и след 1944 г. са паралелно противоположни, но са продължение един на друг в развоя на историческия епос. Съзиждан от автора през целия развой на творческото му присъствие в литературата. Пътят му започва като изповедник на сивата социална низина. В тълпите й отделните лица засега нямат значение. Поставени в основата на гражданската пирамида, те познават единствено борбата за своето физическо оцеляване. Ранните му стихове силно напомнят с гротесковия си реализъм картините на Кете Колвиц и едновременно – с проникновенията на Смирненски. Това е естествено за автор, определил себе си като „работнически стихоплет” от 30-те г. на миналото столетие. Настроението по редовете е минорно, но и непримиримо срещу предизвикателствата на деня. Да изрази чувствата си му помага наблюдението от натура. Където безименни същества пъплят хаотично подир миража за хляб и мимолетно благоденствие. Поели по лъжовни друмища, водещи до никъде. С начало, което е и край на надеждите, че днес ще бъде по-добре от вчера:

Щом се спусне студената вечер,

ти край мръсните маси ела

и от грубите сплетени речи

ще научиш безбройни тегла.

Над оджака опушен, в средата,

жълта лампа блещука, дими

и сред спиртната смрад препирнята

се разгаря, расте и дими.                            „В мъглата – 3”

Натрупващите се сцени на мъка, безизходица и отчаяние раждат убеждението, че нещо трябва да се промени, ала кога? По какъв начин? Кой ще отвори очите на тълпите и ще им вдъхне доверие в собствените сили? Те са предадени като още грубо, неомесено с политическа закалка тесто. Но първото впечатление бързо се измества от стихове, в които масите носят, тачат и изповядват своята родова памет. Изпъстрена с героични събития и личности, издигнати до степен на митологизация. Историческата истина е канавата, върху която Радевски изгражда своя панорама на предвоенната епоха. Тя няма как да бъде заличена – нейният кръговрат е обусловен във вековете и всяко потисничество ражда бунт. Все по-актуално става делото на националните герои, като Левски и антифашистката борба ще се превърне в естествено продължение на хайдутството. Сега лирическият герой на Радевски е надраснал анонимността на индивидуалния протест. Не е сам и събирателният му образ добива ореола на герой – роден в делника, но орисан да прекрачи свободен в бъдещото време. Където го чака мирният, съзидателен труд и правото да гради нов тип държава с хармонично общество и неантагонистични порядки. Засега това са мечти, които ще се превърнат в сбъдната реалност. И по-късно винаги ще напомнят на поета миналото с надеждите, че жадуваната промяна няма да се забави. Че е копнял да бъде свидетел на възцаряването й в пределите на България и сам ще е спомогнал за това. Историческата ретроспекция е вярната основа, върху която поетът гради своето творчество през втората половина на ХХ в. и по-късно:

И аз се връщам в оня сън далечен,

когато виждах днешния ни ден

и светъл, и обилен, и сърдечен,

и аз от навсегда пленен.

И пак сънувам оня сън далечен,

и пак се виждам в бъдния ни ден,

и светъл, и обилен, и сърдечен,

и още съм от него запленен.                                  *  *  *

Вододелът между двете епохи дава очакваното позитивно отражение и в поезията на Радевски. Новата обществена матрица изпълва стиховете му с мощен социален заряд. Това явление е характерно за почти всички писатели, станали свидетели, а някои и участници, в смяната на държавния строй. От стиховете на автора изчезва алегорията на старите разкаляни пътища, на пияните кръчми – мимолетен отдушник от тегобите и скърцащите коли на кираджиите, потеглили към неизвестността. Човекът на новото време сега може да бъде открит на големите промишлени строежи, или в безсинорните поля. Настъпват години на оптимизъм и възторг. На реални успехи и на преобразяване на личността. Тя е разбила оковите на безизходицата и битието й не тъне в мрак. Скъсен е пътят между града и селото, фабрики и учебни заведения разтварят вратите си за всеки, които иска да учи, или да се труди. Нов морал, като пролетен вятър, облъхва душите на хората. Може би това е период и на известна наивност, че с промените в гражданската пирамида рязко е променен и начинът на мислене у хората. Или може би тук има пръст надеждата, че с материалното добруване се извисява и духът. Още повече, че промените в живота са мащабни и докосват битието на всеки. Те са оставили в миналото безработицата, политическия гнет и разправите с всеки инакомислещ. Логично е предположението, че човек за човека постепенно се превръща в брат, че между людете цари взаимно доверие. Иначе не може и да бъде в общество на равнопоставеност. Далеч от военни действия, кръв и барутен тътен. Христо Радевски издига в култ мира. В лириката му неведнъж е втъкаван апел за спиране на световните конфликти. Утвърждава се идеята, че всеки народ може и трябва сам да кове съдбините си. Че цвета на кожата не е причина да има „висши” и „низши” раси, а всички сме мислещо творение на планетата Земя и притежаваме най-мощното оръжие – словото. Творбите му помнят военни сцени от различни краища на света, превърнати днес в негативен спомен за инвазии. За отишли си без време хора и трудно изтляваща във времето скръб. На задокеанското дрънкане на оръжие поетът противопоставя децата с техните чисти усмивки и бурно желание да опознаят света. Какви ще бъдат утре зависи само от нас. Безкрайната върволица на поколенията предава едно на друго кода на онаследената памет. Тя лети над граници и изкуствени препятствия. Търси взаимен обмен на идеи как да изглежда бъдещето и към тази най-важна цел на тленното ни съществуване трябва да се подхожда с доверие. Но Христо Радевски е добър психолог и знае, че човешката душа е непознаваема. В нея често си дават среща позитивното с дремещия атавизъм, готов да отприщи към ближния потоци ненавист и омраза. Всичко зависи от понятията за добро и зло в безкрайните им делнични измерения. Може ли негативизмът да бъде победен и как? Какво трябва да стори обществото в съюз с времето и градивния труд, за да има на земята само добри хора? И ако това е невъзможно значи ли, че идеите за равенство са били химера? Тези въпроси все по-често вълнуват поета. Защото:

Сънувах мрачен сън:

земята

потъва в кървава мъгла.

Димят пожари и в тъмата

стърчат пречупени крила.

И сякаш някой демон скритен

светът да върне е решил

към оня хаос първобитен

сред който някога е бил.                             „Кошмар”

Със своя стремеж към всеобща хармония Христо Радевски се превръща в изповедник на света. Антивоенната му лирика и днес в дълбокия си смисъл не е загубила актуалност. Епохата, в която живее, е разделена от бариерата на различни идеологеми, всяка със свои аргументи за развоя на човечеството, в ход е Студената война. Изкуственото противопоставяне на народите някъде се превръща в официална политика, аргументирана със звъна на оръжия. Това не може да продължава безкрайно и поетът е убеден, че ще дойде момент на всеобщо отрезвяване. Едновременно с който постепенно ще се заличат редица срамни явления, като класовото неравенство, колониалната политика, войната за надмощие. Планетата ще си отдъхне и ще поеме в спокойната орбита на мира и уравновесения разум. На съзиданието и гордостта от трудовия подвиг. За пример може да служи едно малко нейно кътче – България. Там трудът е издигнат в култ и народът живее щастливо. Но дали наистина е така? Оказва се, че и в родината на поета пътят напред е осеян с много грапавини. Родени в човешкото съзнание и не на последно място – от привидното равенство между хората. Защото завистта, подлостта, приятелската изневяра, продължават да съществуват. Да тровят съзнанието и като бурен да пускат дълбоки корени в привидно хармоничния делник. Отново трябва да се воюва – сега с лъжата, с двуличието и с неискреността. Къде е мястото на поета в битките на новия ден? Разбира се, пред рупора на откровението с риск да бъде намразен и охулен от фалшиви „праведници”. Присвоили си правото да бъдат ментори на нравствената чистота:

Поетът има правото на съдник.

Това свещено право му е дал

народът още в времената смътни,

когато е живял

и пял,

когато е сияел Ювенал.

И той през сплетените бариери

от чинове и рангове руши

заблудите, додето се намери

в простора на откритите души.                             „Правото на поета”

Природата също има свое място в лириката на Христо Радевски. Тя, както и стиховете му за любовта, отразява душевното състояние на автора. Полето, гората, морето се сливат в емоционален спектър, багрено допълващ литературното му наследство. Радевски не само наблюдава – той се слива с околния пейзаж. Превръща се в част от него и присъства в разноцветието на словните картини с вплетен в тях философски подтекст. Четирите годишни сезона подсказват мимолетната същност на личното „аз” – едновременно предопределена в тленната си обвивка и безсмъртна със силата на мисълта. В някои от творбите авторът се представя като завладяващ съзнанието ни маринист. Неуправляемата мощ на водната стихия го привлича. Откъсва го от делника и сякаш го пренася в алегоричните очертания на друг свят. Където всичко е първично. Недокоснато от човешката цивилизация и ненакърнимо. Идващо от праисторията и дарено с безсмъртие, както загадъчният Космос. Затова прощаващо равнодушно дребните хорски щения, боричканията за рангове и власт, мътния стремеж личността да доминира над своите себеподобни. Природният феномен изпълва душата на поета с възторг. Пречиства я и сякаш руши преградите, с които я задушават условностите на обществото. А измамното му спокойствие сякаш е подкана да се взрем в дълбините на човешката душа. Да изхвърлим антагонизма от най-съкровените й кътчета и да заживеем в мир със самите себе си:

Привечер е.

Шуми морето.

И в здрачната далечина

като бакърена монета

се вижда пълната луна.

И някъде се сливат сякаш

високия взвезден ефир

и тънещата нейде в мрака

неизгледима морска шир.                                                  „Късна есен”

Творчеството на Христо Радевски – поет, публицист, сатирик, автор на произведения за деца, мемоарист и преводач, е многотомно. То прави „кръвна картина” на съвременното му общество, разделено между две исторически епохи. По страниците господар е Човекът, тръгнал от калните пътища на Троянския край към бъдеще, което сам ще изгради. Стъпките му са трудни, а той е несъвършен. Но върви неотклонно в избраната посока, строи, разорава неизбродната гръд на земята и усмихнат се оглежда в детските очи. Лириката на Радевски стои далеч от плакатния оптимизъм на идеологическата непогрешимост. То е реалистично, понякога обхващано от съмнение, или разочарование, че индивидуализмът често надделява над колективното начало. Че егоистичната мотивация отхвърля хармоничното съществуване в гражданската пирамида на новата държава. Че борбата за слава и власт често предопределят постъпките ни. Карат ни да забравим приятелството и протегната дружеска десница. Но вярата на автора, че все някога ще надмогнем себе си в името на обществото, надделява. И този социален оптимизъм е голямото достойнство на лириката му, която привлича и днес. Тя не трябва да се преразказва, а да се познава в дълбочина. Така ще можем вярно да определим мястото на Христо Радевски в историята на българската литература, вместо да го забравяме. Да, тенденциозната забрава от сервилни пред силните на деня люде нищо не означава. Защото времето е най-добрият съдник. А този факт не може да бъде отречен от никого. Каквито и тъмни завеси да спуска пред художественото наследство на наши утвърдени, достойни за народа си автори…