В СИЛУЕТА НА ИСТОРИЯТА Е НАШЕТО БЪДЕЩЕ…

Георги Н. НИКОЛОВ

 

Книга шеста от творческата поредица на Петър Андасаров, дело на изд. „Захарий Стоянов“, 2020 г., е озаглавена „Сълзи, в които се оглежда слънцето“. Тя съдържа художествено-документална проза, включваща повестта за Мара Петлякова „А е толкова рано за сбогом“ и романът „Да си влюбен“, посветен на Асен Лагадинов. В своя предговор „Поводът: никой не е забравен, нищо не е забравено!“, авторът отбелязва: „Историята има памет. Нещо повече – самата тя е памет. И в своите страници е съхранила, единствено тя е опазила чистата и свята истина. Псевдодемократите, някои от тях издънки от престъпни в миналото фамилии методично, без умора втълпяват едничката мисъл, провъзгласявайки я за единствена истина, че в близката наша история е имало един-единствен престъпен режим – комунистическият. Който, както ни втълпяват напоследък, бил удавил България в кръв! А фашизъм никога не е имало?!“

Бих могъл да споделя много за силното въздействие на двете произведения върху читателя; за отличното авторово познаване на фактологията и биографичните данни на героите си; за възхитата му пред делото им и за чисто човешката съпричастност към тяхната гибел. Това са страници, писани със сърцето, за да останат и в бъдещото време като символ за борбата на социалните низини към по-добър живот; за идейните им фарватери и готовност към саможертва. Петър Андасаров е вложил много от себе си в своята художествено-документална проза, като добавя, че повестта за Мара Петлякова вече е издавана веднъж, а романът за Асен Лагадинов – два пъти. Изключително вярно е „уловен“ духът на епохата, мотивацията на героите, житейската им философия и личните стремления, неизменно подчинени на мечтите за общото благо…

Но, логично възниква въпросът дали този тип литература, визираща родната ни история до 1944 г. и нейните персонажи, има място днес у нас, повече от три десетилетия след установяване на лелеяната уж демокрация. С нейните нови теми, европейски и световни псевдоценности, дошли да „научат“ читателите кое в духовността на човечеството е стойностно, кое мимолетно и кое – подлежащо на отрицание?

Да, несъмнено има!

Защото никоя културна инвазия, била тя и уж добронамерена, не може да изличи от човешкото съзнание истините за историята. За онова, което се е случило, защо се е случило и защо е отнело от живота толкова много идеи, съдби, мечти, копнежи. За политическите и социални трусове, смяната на една гражданска панорама с друга и за възпитаването на младите поколения в обич към България не с общи приказки и мъгляви констатации. Не с подмяната на едни обяснения какво е било и не е било, а с факти, които парят. Както така и не можа, въпреки недостойните усилия на разни „учени“ подлоги, да се скрие зад завесата на миналото Баташкото клане, героиката на обикновения солдат през Балканската и последвалите я други войни, геноцидът над тракийското население и още, и още, и още. Появиха се и писатели, родени около и след 1989 г., които ни поучават как е трябвало да живеем в етапа преди и до 10 ноември на същата тази година. Как е трябвало тогавашните люде, наши родители, да гледат изпод вежди и с презрение на безплатното образование и здравеопазване, на почивното дело, на възможностите за личностно развитие на фона на гарантирано работно място и осигурени достойни старини. Да се присмиват на строежа на Димитровград, Перник-Волуяк, язовир „Копринка“ и редица още обекти, създали нов индустриален облик на изостаналата дотогава страна. Чест не прави и сега за някои пишещи измислени корифеи загърбването на Априлската литературна вълна и въобще на динамичния апогей на културата, в която вградиха имената си несъмнено достойни творци… Отдавна бе време категорично да противопоставим отрицание на отрицанието им и да ги загърбим. Макар че и на интелектуалното поприще пак времето е най-добрият съдник, а не учебниците, лишени от истина и патриотична гордост, не платените драскачи и кариеристите, търсещи само лична изгода и съмнителна слава. Все по-важно е да се преразгледа новата ни история и да бъде възкресена в съзнанието на хората от различни възрасти. Поголовното неглижиране не е добър съветник, нито верен морален съдник. Право на това има само истината. Само фактите, неукрасени с нищо допълнително, но пък ярко озарени от своята героика, човешки оптимизъм и нравствена светлина.

Днес България е почти загубила своя достоен патриотичен постамент заради всякакви съмнителни задгранични приятели. Не е „лишена“ обаче от паметника на американските и английските летци, бомбардирали София, от постаментите на чужди президенти и нашенски политически бегълци, чиито писания са възхвалявани до възбог. Продължава мрънкането да се премахнат паметниците на Съветската армия, сякаш у нас всичко е наред и остана само това да се направи. Родината ни е без своя национална кауза, демографската криза продължава да я убива, безработицата е страшна и плашеща – високата й смъртност. Време е да се запитаме – докога, защо? И какъв е смисълът да се крие от днешните момчета и момичета лицето на отминали десетилетия, носещи в аналите си много мъка за обикновения човек, но и много социален оптимизъм, героика, подпечатана с кръв и неизброими жертви. Включително и от най-малките, лишени от живот от чудовища в човешки образ, възпети пак от Петър Андасаров в книгата му „Безсмъртничета“.

Така е и с мемоаристиката, и с художествено-документалната проза. Бих добавил, че тя трябва да ражда много повече книги с такъв характер и да бъде широко тиражирана сред читателската публика. Не познавам народ, чиито водачи с такава стръв да се кланят на неистини, да рушат историческото си минало и да делят историята си на „лоша“ и „добра“. Чест прави и на Андасаров, че дава пример в това отношение с новия си сборник „Сълзи, в които се оглежда слънцето“. Вярвам, че примерът му ще бъде последван и от други автори. Защото сега у нас излизат най-вече исторически романи за българското Средновековие и ранните десетилетия след Освобождението. Това не е достатъчно и новата ни история очаква своя пак така нов прочит. Държава, която няма национална памет, е осъдена на загиване. Убеден съм, че България не е сред тях. Да, във вярното огледало на историята е нашето бъдеще, нека да му подадем ръка…

Един коментар към публикацията “В СИЛУЕТА НА ИСТОРИЯТА Е НАШЕТО БЪДЕЩЕ…

  1. Да,много точно и навременна рецензия за книгата,но пита се кой ще ги прочете и мнението и самата книга.Този строй—аз го наричам геноциден капитализъм има за цел да превърне масата обикновени хора в биороботи,като се акцентира на младите,които да реагират на три сигнала,подобно на кучето на Павлов,някога правил опити с него.А именно—стремеж към потребление и удоволствия,ламтеж за пари,като средство за постигане на първото и на края,страх да не се загубят първите две.Толкоз,всичко—а че човек е творческа личност,с духовни потребности и нужда от развитие, за това и дума не става.И не е необходимо само фактите да се казват,но и да има верното им тълкуване.Защото в талмудическия юдаизъм има следното—в тората е казано—Бог ви е дал закон и живейте по него,а талмудата заявява—Бог ви е дал закон за да живеете по него ,а не да умирате.Има разлика нали.Уви в сегашното време—постмодернистично и посткапиталистическо масово се използва това третиране талмудическото на един от основополагащите закони за човешкото съществуване въобще,което пък води до ускорения край на човечеството,описано от Йоан богослов.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post „СВЕТЛА РАБОТА Е ДА СИ ЩАСТЛИВ…“
Next post ЮБИЛЕЙНА ВЕЧЕР НА ИВАН ВАЗОВ