Георги Н. НИКОЛОВ

Книга шеста от творческата поредица на Петър Андасаров, дело на изд. „Захарий Стоянов“, 2020 г., е озаглавена „Сълзи, в които се оглежда слънцето“. Тя съдържа художествено-документална проза, включваща повестта за Мара Петлякова „А е толкова рано за сбогом“ и романът „Да си влюбен“, посветен на Асен Лагадинов. В своя предговор „Поводът: никой не е забравен, нищо не е забравено!“, авторът отбелязва: „Историята има памет. Нещо повече – самата тя е памет. И в своите страници е съхранила, единствено тя е опазила чистата и свята истина. Псевдодемократите, някои от тях издънки от престъпни в миналото фамилии методично, без умора втълпяват едничката мисъл, провъзгласявайки я за единствена истина, че в близката наша история е имало един-единствен престъпен режим – комунистическият. Който, както ни втълпяват напоследък, бил удавил България в кръв! А фашизъм никога не е имало?!“

Бих могъл да споделя много за силното въздействие на двете произведения върху читателя; за отличното авторово познаване на фактологията и биографичните данни на героите си; за възхитата му пред делото им и за чисто човешката съпричастност към тяхната гибел. Това са страници, писани със сърцето, за да останат и в бъдещото време като символ за борбата на социалните низини към по-добър живот; за идейните им фарватери и готовност към саможертва. Петър Андасаров е вложил много от себе си в своята художествено-документална проза, като добавя, че повестта за Мара Петлякова вече е издавана веднъж, а романът за Асен Лагадинов – два пъти. Изключително вярно е „уловен“ духът на епохата, мотивацията на героите, житейската им философия и личните стремления, неизменно подчинени на мечтите за общото благо…

Но, логично възниква въпросът дали този тип литература, визираща родната ни история до 1944 г. и нейните персонажи, има място днес у нас, повече от три десетилетия след установяване на лелеяната уж демокрация. С нейните нови теми, европейски и световни псевдоценности, дошли да „научат“ читателите кое в духовността на човечеството е стойностно, кое мимолетно и кое – подлежащо на отрицание?

Да, несъмнено има!

Защото никоя културна инвазия, била тя и уж добронамерена, не може да изличи от човешкото съзнание истините за историята. За онова, което се е случило, защо се е случило и защо е отнело от живота толкова много идеи, съдби, мечти, копнежи. За политическите и социални трусове, смяната на една гражданска панорама с друга и за възпитаването на младите поколения в обич към България не с общи приказки и мъгляви констатации. Не с подмяната на едни обяснения какво е било и не е било, а с факти, които парят. Както така и не можа, въпреки недостойните усилия на разни „учени“ подлоги, да се скрие зад завесата на миналото Баташкото клане, героиката на обикновения солдат през Балканската и последвалите я други войни, геноцидът над тракийското население и още, и още, и още. Появиха се и писатели, родени около и след 1989 г., които ни поучават как е трябвало да живеем в етапа преди и до 10 ноември на същата тази година. Как е трябвало тогавашните люде, наши родители, да гледат изпод вежди и с презрение на безплатното образование и здравеопазване, на почивното дело, на възможностите за личностно развитие на фона на гарантирано работно място и осигурени достойни старини. Да се присмиват на строежа на Димитровград, Перник-Волуяк, язовир „Копринка“ и редица още обекти, създали нов индустриален облик на изостаналата дотогава страна. Чест не прави и сега за някои пишещи измислени корифеи загърбването на Априлската литературна вълна и въобще на динамичния апогей на културата, в която вградиха имената си несъмнено достойни творци… Отдавна бе време категорично да противопоставим отрицание на отрицанието им и да ги загърбим. Макар че и на интелектуалното поприще пак времето е най-добрият съдник, а не учебниците, лишени от истина и патриотична гордост, не платените драскачи и кариеристите, търсещи само лична изгода и съмнителна слава. Все по-важно е да се преразгледа новата ни история и да бъде възкресена в съзнанието на хората от различни възрасти. Поголовното неглижиране не е добър съветник, нито верен морален съдник. Право на това има само истината. Само фактите, неукрасени с нищо допълнително, но пък ярко озарени от своята героика, човешки оптимизъм и нравствена светлина.

Днес България е почти загубила своя достоен патриотичен постамент заради всякакви съмнителни задгранични приятели. Не е „лишена“ обаче от паметника на американските и английските летци, бомбардирали София, от постаментите на чужди президенти и нашенски политически бегълци, чиито писания са възхвалявани до възбог. Продължава мрънкането да се премахнат паметниците на Съветската армия, сякаш у нас всичко е наред и остана само това да се направи. Родината ни е без своя национална кауза, демографската криза продължава да я убива, безработицата е страшна и плашеща – високата й смъртност. Време е да се запитаме – докога, защо? И какъв е смисълът да се крие от днешните момчета и момичета лицето на отминали десетилетия, носещи в аналите си много мъка за обикновения човек, но и много социален оптимизъм, героика, подпечатана с кръв и неизброими жертви. Включително и от най-малките, лишени от живот от чудовища в човешки образ, възпети пак от Петър Андасаров в книгата му „Безсмъртничета“.

Така е и с мемоаристиката, и с художествено-документалната проза. Бих добавил, че тя трябва да ражда много повече книги с такъв характер и да бъде широко тиражирана сред читателската публика. Не познавам народ, чиито водачи с такава стръв да се кланят на неистини, да рушат историческото си минало и да делят историята си на „лоша“ и „добра“. Чест прави и на Андасаров, че дава пример в това отношение с новия си сборник „Сълзи, в които се оглежда слънцето“. Вярвам, че примерът му ще бъде последван и от други автори. Защото сега у нас излизат най-вече исторически романи за българското Средновековие и ранните десетилетия след Освобождението. Това не е достатъчно и новата ни история очаква своя пак така нов прочит. Държава, която няма национална памет, е осъдена на загиване. Убеден съм, че България не е сред тях. Да, във вярното огледало на историята е нашето бъдеще, нека да му подадем ръка…