БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА

 

Вариаци на критическото мислене

 

 

В поезията на Лиляна-Цезия Механджиева – предимно в обединените идейно и тематично три стихосбирки – „Светувания“ (1, 2 и 3), се откроява приглушена, изпълнена с емоционални вариации вглъбеност, с пориви към непредсказуемите вълнения на морето, капризите на любовта, анализ на „Аз-а“ в човешките взаимоотношения, носталгията към детството и родния дом, към невъзвратимите празници на душата. Мотивът – богат на чувства, размисли и усещания, обединява и трите стихосбирки и превръща съдържанието им в лична житейска философия.

Емоционалните състояния и изострената сетивност регистрират „земетръсите“ в човешкия живот, в човешкия свят. Идейната насоченост в лириката на Лиляна-Цезия Механджиева е разгърната върху два типа паралелно съществуващи действителности, които на моменти се пресичат, допълват се от въображението, от съвестта и вътрешните възприятия на авторката. Характерно за нейната поезия в „Светувания“ е целеустременото търсене на истината и на истинските човешки ценности, променящата се, или непроменяща се философия – от морална и от естетическа гледна точка, открояваща както вътрешната равносметка, така и отношението ѝ към човека и света, или както тя го е определила – неговите „светувания“. С по-равни или по-накъсани линии възприятията отразяват светлината, която в критични мигове на колебания или вътрешни конфликти й сочи пътя на духовните съзвучия и изцеления.

„Трилогията“ „Светувания“ показва, че Лиляна-Цезия Механджиева е натрупала богат емоционален опит, който допринася за изострянето на сетивата и чувствителността им към околния свят – глобален и личен. По-нюансирани са и размислите за мисията на човека тук, на земята, за новите хоризонти, отвъд които трябва да погледне. Тя приема и общува със света чрез символи, образи и въпросителни. Чрез тях изразява отношението си към безкрайното, унаследеното и очакваното.

В поетичната стилистика на авторката са изразени не само обществени явления или лични възприятия, но най-вече въздействието им върху творческата нагласа, върху някои антонимни определения: малко – голямо, анализ – синтез, открояват се и оригинални детайли, завръщането към спомените, емоционална натовареност. Така се уплътнява лиричната атмосфера и тоналното им многообразие, по-осезаема е и конфликтността.

 

Отрекох се от приятели

                        и от навици,

отказах срещи, цигари

                        и празници,

променях всечасно и нуждите

                        и – станах на себе си чужда.

                                                („Метаморфози“)

 

Забелязва се и тънката рисунка на стиха, носталгията, импресивните изживявания, размислите. Богатството на чувства и настроения не е самоцелно търсено, те са изживявания на мига и емоционално отражение на вътрешните монолози, на констатации и собствени оценки.

В „Светувания“ (1, 2 и 3) на предно място е изведено „светуването“ на личността, на нейната индивидуална съдба, вплетена в сложни и конфликтни конфигурации. Лиричните изповеди на поетесата излъчват дъха на любимото море (често срещан образ тук) – и предимно на есенния му полъх, на сезоните и на влиянието им върху творческата нагласа на поета. Импресивните състояния доизграждат пластиката на словото и вътрешната динамика на стиха.

 

Обичам те, море,

безлунно и сребристо сиво,

безлюдно или бърбориво,

бездрумно или пък стремливо.

                                    („Обичам те, море“)

 

Интересно е и как символите и образите в поезията на Лиляна-Цезия Механджиева припокриват индивидуалността й и „се движат“ паралелно с интимния любовен копнеж – например тихата носталгия и непомръкващите очаквания за взаимност, пресъздадени с акварелно перо и усет за личностно лирическо пространство. Акцентът в този род стихове е поставен върху непокътнати от времето преживявания, като любовните се трансформират сполучливо в поетична словесна форма, излъчваща емоционална енергия, детайли в опита за равносметка. Разширява се и кръгът на търсенията за осмисляне на любовното чувство, които са вече есенно обагрени и засилват носталгичното настроение. Така носталгията, като ярък елемент от чувството, провокира мисълта за „проверка“ на значимото, оставило следа в духовния и емоционален свят на самата нея, на заблудите и проглежданията, очаквания и несбъдвания, вяра и примирение.

Едва ли има точно мерило за влиянието на любовните терзания върху „Аз-а“. Любовните реминисценции и интимните изповеди допринасят за уплътняване на приглушената лирична тоналност на стиха и са отражение на дарбата на авторката да „оценява“ любовта от позицията на преживяно и премислено.

 

Изгаря времето

когато си пред мен

и сгрява длани вледенени –

затваря огъня ти в плен

в безкрая – блянове без време…

 

В „трилогията“ „Светувания“ (най-вече в номер 2) Лиляна-Цезия Механджиева е съкровено изповедна. Вътрешните монолози са пронизани от тръпна тревога. В някои от лиричните късове споменът се трансформира в реално състояние на духа в момента. Символът и метафорите тук са по-осезаеми, с по-видима широта на изказа и пестеливост на патетичните излияния, излъчват носталгично-лирична тъга и особена нежност.

В този род стихотворения, а и в тези, които са свързани със спомена за детството, с неговото неповторимо очарование и въздействие върху формиране на личността, доминиращи са чувствителността, любовта, силата на духа и усещането за несправедливо устроения световен ред, размислите за стореното и несторено, за добро и зло, за красиво и грозно. Те са и в основата на човешката и творческата вселена на авторката.

Опоетизирането и на други неща от живота е не по-малко въздействащо, между стиховете с подобна натовареност са и свързаните с морето – нейно вдъхновение в трудни мигове на тревожност и вътрешни битки. Коренът на богатия арсенал от асоциации, настроения, чувства и сетивност са самородни „израстъци“ от неотминалото минало, отразило се върху личното ѝ себеутвърждаване. Примерно стихотворения като „Цялост“, „Лятна жарава“, „Вкъщи“, „Два гълъба“ и др.

 

 

Детето в мен

не си е тръгвало

и ден след ден

придърпва ме назад

през розите и тръните

под пролетния водопад.

                                    („Детето в мен“)

 

В някои от включените в „Светувания“ стихотворения авторката – може и несъзнателно, рисува автопортрета си – сложен, вглъбен, загатнато носталгичен, емоционален, натоварен с въпроси, колебания, но и с оптимистично излъчване, което идва от повишения градус на паралелното съзвучие (любов, носталгия, надежда), стремежа към хармония, към непримиримост със злото, бездушието и пошлото, грозотата и конфликтността в човешките взаимоотношения.

Така възприети, лирическите творби на Лиляна-Цезия Механджиева подсказват, че погледът ѝ е съсредоточен във вътрешните духовни и нравствени процеси, във вселената на невидимите преживявания, терзания, емоционални пожари и ледени пространства. Интелектуалните критерии тук, в „Светувания“, са осезаемо задълбочени, а камбаната на чувствата отеква призивно. Всъщност и трите стихосбирки „Светувания“ отразяват сакралната изповедност на поетесата, вглъбяването ѝ в смисъла на човешкото съществуване и възприемане на света, т.е. светуванията на индивида – на онова, което носи в себе си и което търси да открие, мисията на човека и на твореца, промисъла му за бъдното – и на поета, и на човека, с когото споделя най-съкровеното.

 

 

 

Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“