Георги Н. НИКОЛОВ

 

Биографичните данни за позабравения поет Димитър Велинов не са многословни: роден през 1937 г. в с. Преображенци (Надър), Бургаско, завършва училище за трудови резерви в Бургас, след което е строителен работник на Баташкия водносилов път; после – във Вагоностроителния завод „Червено знаме“ в крайморския град, в Полигон за вибробетон, след това редактор в многотиражките на местната Окръжна строителна организация и Нефтохим; известно време плава и в тогавашното ДСО „Океански риболов“. Публикува в литературната периодика, в сборници и алманаси. Участва в сборника „Запознаване” (заедно с Илия Буржев, Кръстьо Станишев, Никола Инджов, Николай Цонков, Стойчо Гоцев и Христо Фотев; 1962). Автор на поетичните заглавия „УТР“ („Училище за трудови резерви“), (ДИ – Варна, 1963), „Пътуващият град” (ДИ – Варна, 1967), „Изгреви над океана” („Хр. Г. Данов”, 1976). Умира от инсулт на 42 г., на 22.07.1979 г.

И… това е. Отишъл си е някога един от многото „провинциални“ автори. За които се сещаме по юбилеи, творчески четения и спомени на останалите тук-там, по законите на тленността, приятели. Чудим се какво да правим с тънките им книжки, струващи стотинки по времето на соца. Да ги изхвърлим, не ни дава сърце. Да ги пазим в някой ъгъл – събират прах. Но макар и рядко, все по-рядко, когато ги разгърнем, усещаме зашеметяващата им искреност. Чистосърдечните им послания, моделирани от груби длани, които зидат поредния обект, или разчупват хляба. Лириката на Димитър Велинов, от една страна, е пример за т.н. „трудова поезия“, отречена след 1989 г. от доморасли критически палячовци. Същите тези платени зрящи слепци, загърбващи Априлския повей в националната ни литература и неговата втора, реалистично-романтична вълна от 60-те и 70-те г. на ХХ в. От друга – стиховете му са многопластови, цветно всеобхватни: с изповедна интимност за любовта, възхита пред красотата на морето, екзотични картини от далечни краища. Понякога – връщане в детството, бегли срещи със самотата, размисли за смисъла на съвременния живот. А корените му, както вече споменахме, са впити в привидното еднообразие на тежкия физически труд:

 

Претоварени, доизживяни

с радостен и тъжен небосклон,

преминават те в едно сияние –

пълно с много скели и бетон.

 

И живея аз, и се преплитам

в тъканта им, неделим и цял,

вкопчен във железния им ритъм,

дребните си грижи надживял.                        „Строителни дни“

 

Логично възниква въпросът: защо се връщаме към написаното от хора като Димитър Велинов – несъмнено талантливи, но никога неизкачили върха на измамната бонбонена слава. Не получили нито една награда, която да гъделичка липсващото им его. Предпочитащи да изпият чаша вино с добри приятели в нечия одимена бекярска квартира, вместо да мечтаят за лаврови венци. И да се похвалят, все пак, с няколко отпечатани в окръжния вестник стиховце или разказ, излезли след дълго чакане. После идва старостта, а с нея – и финалните акорди. После мястото им заемат други „местни“ автори, които на свой ред също ще бъдат забравени. Защото у нас е ясно от време оно: има кой да пише завладяващо и кой – да граби паричните премии на предрешени конкурси, макар че музата му е гротескно рахитична… В литературното наследство на тези скромни писатели грее всичко, от което се нуждае съвременната българска литература в идеен, емоционален, философски, тематичен, хуманистичен план. Те се спояват в духовна плащеница на своето време, обгръщаща културния пулс на родината. Вграждат се ненатрапчиво в националния патриотичен постамент. Открояват светлата човещина в объхтаните, огрубели люде, сочат ни дребните радости на битността. Затова трябва да ги възраждаме, четем и познаваме. Да ги преиздаваме, без да чакаме да спечелим от тиража им два-три лева. Защото поколенията идват и си отиват, написаното с плам и искрено сърце остава, вплетено в родова кръв, мисъл и чувство. Другото е от лукаваго, нали?

 

 

 

 

ДИМИТЪР ВЕЛИНОВ

 

НОЩ

 

на жена ми

 

Морето…

Ах, морето ни предпазваше

от всичко дребно,

смешно и излишно.

Нощта на юли тихо ни прегръщаше

и никой не ни виждаше навярно.

 

И ти запита:

Как обичат рибите?

И имат ли красиви нощи рибите?

И дали чувстват щастието рибите?

Понякога дали са тъжни рибите?

 

И после,

мълчаливо като рибите

с едно далечно, чакано потръпване,

потънахме в света на всички приказки:

заливаха ни топлите води

на въздуха.

Морето ни люлееше

на дъното.

И спахме там, на дъното, тъй както

във първия си ден е спал светът…

 

Когато се събудихме, два гларуса

прегърнати прелитаха над нас.

И смяхме се.

Морето ни се радваше.

Нощта на юли тихо ни прегръщаше.

И бавно, много бавно се завръщаха

представите ни за света и времето.

 

 

МАЛКА ЕЛЕГИЯ ЗА ВЪЛНАТА

 

О, вълната бяга,

весело извира

и когато ляга

на брега, умира.

 

И не ме корете,

че ще потъгувам

за вълната, дето

свойта смърт целува.

 

Ще настане време

и за да живея,

своя дял ще взема

също като нея.

 

 

НА МОРСКИЯ БРЯГ

 

Тука спират всички слаби хора,

всички къщи,

гробища,

цветя.

Пътищата секват. Но се ражда

в хоризонта моята мечта.

А вълните, здраво заловени,

залюляват древното хоро.

Трубадурът-гларус ги разсмива

с неспокойно, весело крило.

После нейде се залюшне лодка,

а след нея пенното въже –

дуелират се със хоризонта

дръзките и истински мъже.

 

Нека спират тука всички слаби,

всички къщи,

гробища,

цветя.

Този бряг не може да закотви

Моя път – понесен през света.

 

 

ОТВЪД ХЕРКУЛЕСОВИТЕ СТЪЛБОВЕ

 

По бака преминават

добрите морски птици

и с бавен ритъм – ето

се спуска вечерта,

 

въртят се пак звездите

и светлите им спици

се отразяват в сенки

и движат пак света.

 

Далече е Несебър –

зад мислите остана,

обгръща хоризонта

стар мрак като въпрос

 

и кораба задъхан,

неудържим и едър,

разсича океана

с металния си нос.

 

Да бъде Атлантида

земята, над която

сега в една каюта

минавам възмъжал,

 

а в мен живее, вика

несебърското лято,

където съм се раждал,

сънувал

и мечтал.

 

Голям е океанът

и няма бряг наблизо,

а брегове живеят

дълбоко в мойта гръд,

 

за тях аз пазя вечно

най-чистата си риза,

най-топлата си песен,

най-вярната си смърт!

 

 

*  *  *

 

Аз родих се – весела отливка

на горенето и любовта,

и поех с най-старата усмивка

в пътищата млади на света.

 

Гледаха ме от пиедестала

неспокойни каменни певци…

О, земята всичко е раздала,

Само не и свойте мъдреци.

 

Те се спускат, още неродени,

в неизследвани далечини,

по законите им вдъхновени

аз живея земните си дни.