Станислав ПЕНЕВ

Не ни е до вирус… Не, не ни е до вируси. И откъде дойде – от природата или от човешката ни природа? Час по-скоро да се загуби нанякъде! Да го загубим по пътя си. Да изчезне!

Не, че не сме губили – губили сме повече, отколкото сме печелили. И затова ни е страх – да не загубим тази битка: битката с един вирус. Невидим с просто око, невидим като враг, невидим като противопоставяне. Но видим като резултат за човешкия живот. Злонамерен. Подъл враг.

Невидим като въздуха, който дишаме, за да ни има. За да сме себе си. За да сме всички.

Разделя ни – да! С критерия на силата си. Но затова пък ни прави по-силни и по-близки! Напряга ни и ни откъсва от нас самите. Да мислим за кожата си, да се съобразяваме с извивките на възрастта, да теглим – пропуснатото и взетото от живота, даденото и отнетото, изгубеното, незабравеното и възможното… Свършено и несвършено. В свършеното ни или в несвършеното ни време.

На светло-синьо светещата точка в космоса, наречена Земя – на нашата планета от последната снимка на „Вояджър”, преди да напусне галактиката… Една светло-синя точка…

Но красива и различна в цялата сиво-черна мъгливост на пространството. Защото на тази планета отдавна тупти времето – времето на живота. С ударите на човешките сърца и си има свое лице – човешкото лице. Не се разлива пространствено. Не потъва за милиони и милиарди години някъде…

Но врагът си е враг. Сегашният вирус е коварен и невидим враг – коварен и скрит. Като лоша мисъл, като клевета, като злонамерена лъжа. Като дума, прерязваща, накърняваща, разкъсваща. Като всичко, което е неочаквано лошо или е изпитание. На волята и на мисълта, и на възможностите. Но най-вече – на взаимопомощта.

Бързай, човечество! Бързай да правиш добро! Останалото е вирус… Вируси срещу доброто, т.е. срещу теб. И ще съхраниш живота – пред невидимия си или видим враг. За да е светло-синя планетата ти в безбрежния океан на вселената и да свети отдалече като звезда на живота!

02.04.2020 г., Варна