Иван Енчев за стихосбирката „Злато поле – Париж” от Демир Демирев
За да вникнеш истински в същината на своеобразния лирически сборник „Злато поле – Париж” /2016/, трябва задълбочено да го прочетеш няколко пъти. Казвам своеобразен, защото като се започне от външния вид на изданието, което е джобен формат, и се стигне до изгледа на художествените произведения, включени в този сборник, всичко това е необичайно. Формата на стихотворенията е съвсем освободена от всякакви стереотипни ограничения. Внушенията определят главната същност на творбите, а не тяхното графическо изражение. Тоест, по същество се пренебрегват традиционните канони на стихотворството.
Изданието е част от поредицата „Съвременна българска поезия” на Издателство „Захарий Стоянов”. Редактор на текста е проф. Алберт Бенбасат. Изящното полиграфическо оформление е дело на Жеко Алексиев.
Книгата на поета Демир Демирев се чете с интерес, но е твърде трудно да се разчленява и тълкува детайлно, колкото и условно да е такова намерение за литературния жанр лирика. Тя прилича на първата любов, когато влюбеният от пръв поглед дълго време се свени да признае любовта си. Сигурно всеки зрял човек го е изживявал. Затова аз доста се колебаех дали да напиша моя отзив за тази необичайна стихосбирка, макар че тя ми допадна още от първия прочит преди няколко месеца. Ще се спра само на някои от нейните художествени особености.
Сборникът е съставен от шест цикъла с доста разширени заглавия и всяко от тях само по себе си предлага на читателя едно завършено лирическо внушение. Защо пък да не ги изброя подред? „Малки отбивки от времето”, „Отпивайки от кафето си”, „Конят син на реката”, „До гърба на Айфеловата кула”, „Покрай усмивката”, „Пръстен подир пръстен”. Заглавията на отделните произведения също не са традиционни. Техният основен смисъл продължава в творбата, която водят след себе си. Приличат на грижовни майки, които държат за ръчичка своите малки рожби, за да вървят в точно определената посока. Темите, засегнати в стихотворенията, са съвсем ежедневни: за смисъла на живота, за родното място, за детството, за любовта, за спомените, за човешката възраст, за красотата…
Произведенията в тази книга са изключително кратки. Те са доста различни от класическото определение за стихотворение. Нарочно посочвам някои от най-кратките творби. Ето последната от тях:
НЕ ИЗСЪХВА ТРЕВАТА В МЕН
Дъждът когато вали
и още го чувам
значи жив съм.
Позволявам си да прибавя за илюстрация още едно стихотворение:
ДЕТИНЩИНИ
Смеят се облаците
от високото
бяло, бяло
и говорят за неща,
които не виждат!
Понякога между отделните думи в творбата връзката липсва графически и словесно, но тя се усеща подсъзнателно. Това е поезия, изградена на принципа на музикално произведение. Случките и картините се представят не толкова с релефни предмети и пъстри багри, те се втурват към читателя като преднамерени от автора внушения за случващото се. В тях кипи лирика с висок градус. Преобладаващата част от произведенията разчитат на вътрешния заряд на преживяването, контраста и спомена, но това не е изразено директно и оголено, а косвено. Чувствата в тези кратки творби напират като бързотечни ручеи, припкат на воля, прескачат преградите на условностите. Не се препъват от препинателните знаци на условните утвърдени изисквания за класическо стихосложение, правопис и пунктуация. Някой строг литератор би определил тези особености като недостатъци. Негова воля! Както е речено, един харесва попа, друг – попадията! Най-важното в този случай е има ли я поезията, или я няма? Аз твърдя, че я има. Пъстрата утринна роса в пролетните ливади хич не е виновна, кой върви през тревата – влюбен в красотата човек или случайно попаднал слепец.
В този сборник липсват ярко изразени драматични сблъсъци на чувства и състояния. Няма екзалтирани /или плакатни/ изблици на възторг. Тук чувствата са приглушени. Те са скрити дълбоко под черупката на словесните конструкции на творбите както ядките на някой екзотичен плод. Авторът не се насилва да изуми читателя с пищни метафори и сравнения. Те сами произтичат от уж небрежния словесен устрем на неговата реч. На пръв поглед изказът е едва ли не ежедневен, а всъщност е една добре премерена художествен закачка с прицел към въображението и лирическото светоусещане на интелигентния читателя.
А ето и една тъжна въздишка, прошепната от душата на зрял човек:
В ОЧИТЕ МИ ДНЕС
Без никаква перспектива
Репетицията
по обич
свърши.
Ще посоча и друго житейско обобщение, подслонено под стрехата на един свиден спомен от детството:
СВЕТЪТ Е ДВИЖЕНИЕ
А пък дядо ми казваше
като река е
оня кон,
когато рече
полудява.
Книгата „Злато поле – Париж” от Демир Демирев изглежда дребничка на външен вид, но аз бих я сравнил с една добре подредена и обгрижвана от стопанина си полска нива с узряла пшеница. Нито височината на житните стебла, нито формата на класовете, нито едрината на осила и цвета на плявата имат особено значение. Хлебното зърно е най-важният смисъл на нейното житейско съществуване. На всеки, който е в духовно съприкосновение с подобна тежкозърнеста нива, не му остава нищо друго, освен да я съзерцава и да диша уханието на зрялото зърно. Пък душата му няма как да не е озарена от удоволствие както при разсъмване по жътвено време. Така се чувства човек, който току-що е разчупил дъхава Богородична погача край топлото дихание на жарка пещ в лиричното поле на житна Тракия.
–––
Демир Демирев. „Злато поле – Париж”. Издателство „Захарий Стоянов”. София, 2016
