АНТИ БАЙ ГАНЬО

В ЗАДОЧЕН СПОР

С АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

И С ПРОФЕСОР ИВАН ШИШМАНОВ

С Алеко Константинов сме родени на 13-о число – той в януарските студове на 1863 г., аз  – в юнските жеги на 1956 г.

Първата ми среща с „Бай Ганьо“ се състоя в училище. Не ми беше приятна! Инстинктивно чувствах, че ме „подпъхват“ под някакъв неприятен за мен образ, различен от цялото ми същество.

Не ми беше никак смешно.

По-късно през годините осъзнах, че това е „матрицата бай Ганьо“, в която неусетно, волно и неволно, е попаднала цялата нация. Гордите някога българи ежедневно се самодамгосваме като „ганьовци“ и с някакво примирение възпитаваме в пораженчески дух поколение след поколение.

Най-превежданата на чужди езици българска книга може да се окаже именно „Бай Ганьо“ – разнасяме и по света своите домашни проблеми.

Около лето 2000, в качеството си на председател на ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ и на издател, предложих на  проф. Александър Фол, на проф. Георги Бакалов и малко по-късно на акад. Николай Хайтов и на други учени да отговорим на книгата с книга – на „Бай Ганьо“ с „Анти бай Ганьо“.

Замисълът беше да покажем положителното в характера и битието на Българите, за да служи именно то за възпитанието и изграждането на младите поколения.

Речено – сторено! Творческият процес, по различни причини, отне години. През 2020 г. книгата стана факт и тръгна сред народа – най-напред в българските училища и библиотеки. Изживях преломен момент, когато следващата година реших да бъде заснет филм „Анти бай Ганьо“. Наложи се да прочета отново и детайлно произведението на Алеко Константинов, за да напиша сценарий.

Сравнението „Бай Ганьо“ – „Анти бай Ганьо“ беше неизбежно!

Какво установява безпристрастният анализ?

Алеко Константинов непрекъснато внушава на читателя няколко свои тези.

ЗА НЕЧИСТОПЛЪТНОСТТА НА БЪЛГАРИТЕ

Първо и постоянно той описва „нечистоплътността“ на бай Ганьо. Ние му вярваме, защото такива хора има около нас пък и по целия свят. Изненадващо и любопитно за мен, авторът изведнъж пренася вниманието ни от лирическия герой върху целия народ със следния цветист пасаж:

„Понятието за чистота не е развито в твърде висока степен у бай Ганя. „Хич жив човек без гад бива ли?“ – казват старите хора у нас, и успокоени с тази аксиома, не препятстват твърде усърдно на размножаването на животинките…“

Току-що завършената книга „Анти бай Ганьо“ беше цяла в паметта ми. Моментално изплуваха разказите на многобройни чужденци, които описват българите точно в обратната посока. Ирландецът свещеник Робърт Уолш, пътувал през България в периода 1830 – 1836 г., свидетелства: „… къщите на Българите са изградени от плет, измазани и са чисти и удобни отвътре, където никога не бяхме обезпокоени от дим, бълхи, въшки, лоши миризми или други подобни неприятни неща, които обикновено безпокоят богатите в къщите на бедните.“

Вниманието ми силно се изостри при второ подобно обобщение от страна на автора:

„Впрочем с нечистотата не можем зачуди българите: не можем накара и най-разпалената фантазия да си представи нещо по-нечисто от туй, което може да ти представи самата действителност…“

Като силен протест срещу тези думи прозвучава описанието на доктор Адам Нийл, който е лекар на английското посолство в Цариград в началото на XIX век:

„Настанихме се в къщата на един български селянин и бяхме твърде приятно изненадани да открием, че тя беше удивително чиста и топла… Нищо не може да се сравни с чистотата и уюта на тези скромни жилища, които въпреки непривлекателната си външност, отвътре са чисто белосани, пръстеният под – добре изметен… всички предмети от тяхното малко къщно домакинство – добре излъскани и окачени из стаята.“

Алеко Константинов описва като твърде примитивно същество и българката: „…тя завира костеливите си пръсти с траурни нокти в косата на стопанина и го пощи от бълхи и въшки.“ Оспорва това мнение един анонимен пътепис от началото на XVII век, вероятно на Барон дьо Курменен – посланик на Франция в Цариград:  „Тази провинция (Ромелия) е една от най-населените с християни в Турция… лесно може да се установи, че когато страната е била свободна, жителите ѝ са били много разкошно облечени, защото и сега, при все че турците не им оставят нищо, жените са облечени много чисто.“

Свещеник Робърт Уолш също не крие възхищението си: „Дрехите им са спретнати, чисти и удобни… Те са изключително работливи и нито за секунда не остават без вретено и без хурка в ръце.“

Най-колоритно описва Българите френският дипломат, археолог и пътешественик Еспри-Мари Кузинари през XVIII век: „Българинът оре с риза, антерия и широки потури, украсени с шевици от разноцветна вълна. Това облекло, винаги много чисто, има блясък и някакво изящество, особено лете. Тогава шевицата се откроява на съвсем белите памучни платна, тъкани от жените във всеки дом…“

Помислих си – толкова ярки характеристики за лошо и добро и от двете страни! Все едно са писани за два коренно различни народа. На кого да повярвам? Защо да се доверя на чужденците, а не на автора?!

В онази епоха пътищата от Истанбул – Цариград до Виена, Берлин, Париж и Лондон и обратно минават задължително през българското землище – около 900 км между Цариград и старата наша твърдина Белград. Едно такова пътуване на коне и с каруци при благоприятно време продължава няколко седмици – всяка  нощ пътешествениците преспиват в различни български селски домове и вечерят с български хляб. Можем ли да приемем, че тези чужденци могат да опознаят народа ни добре? Безусловно да!

Можем ли да считаме, че те са обективни в оценките си – мисля,           да, защото няма причина да ни хвалят протоколно…

Въоръжен с тази логика, продължих да изучавам „Бай Ганьо“. Следващата ярка тема е

ЗА ГОСТОПРИЕМСТВОТО НА БЪЛГАРИТЕ

Изпитвам смущение от екзалтираната реч на българския студент в швейцарското кафене: „Кой си ти? Какъв си им? Кому в очите пъхаш своето гостоприемство? И какво е туй твое прехвалено гостоприемство? – Туй ли, че Българинът ще ти постеле мазна постелка и ще те завие със съмнително халище? Ах, оставете, ради Бога, тия дивашки самохвалства! Не е ли време да си отворим вече очите?“

Събрано в едно – нечистоплътни диваци и самохвалци с претенции за гостоприемни домакини. Отварям си очите по съвета на разгневения студент и виждам текста на един скромен опонент  на Алеко Константинов. Това е френският географ и геолог от  началото на XIX век Ксавие Омер дьо Ел: „Отдадени на земеделие, Българите показват един трудолюбив, миролюбив и гостоприемен характер. Всеки чужденец, който влезе в българска къща, е сигурен, че ще намери тук услужливо и безкористно гостоприемство.“ Приглася му известният ни вече доктор Адам Нийл: „Българите обикновено са човечни, добросърдечни хора, гостоприемни към чужденците, дошли под скромния им покрив.“

Същите впечатления има и почетният консул на Франция в Гърция – Франсоа Пуквил. Описвайки великолепието на Пловдив в началото на XIX век, той казва, че жителите му „… се славят със своето трудолюбие, те са искрени и гостоприемни.“

У мен се засилва усещането за несправедливо отношение към народа ни. С особена натрапчивост се прокарва и темата

ЗА КЕЛЕПИРДЖИЛЪКА НА БАЙ ГАНЬО

Този противен недостатък отново се оказва общобългарско достояние. Файтонджиите в Прага цял час чакали българските туристи да им платят, но „така и недочакали“. Нека чуем обаче думите и на свещеник Робърт Уолш:

„От всички селски народи, с които съм се срещал, българите изглеждат най-простосърдечни, приятни и приятелски настроени… Къщите им бяха винаги отворени за нас, като нашето присъствие изглеждаше като празник за семейството им. Компенсацията за гостоприемството, която заплащахме, заслужава дори да не бъде наричана така, и имам чувството, че ако не предлагахме да платим, никой нямаше да направи въпрос.“

Защо ли не е видял Алеко Константинов своя народ по този начин?!

Бих искал да защитя достойнството и на нас, българските мъже. Обобщеният полулитературен образ „бай Ганьо“ се характеризира с

ГРОЗНА ПОХОТЛИВОСТ

Той е гротескно скандален в очите на чужденците. Слугините пищят от поведението му. Нацията е опетнена. Ще се позова на впечатленията на г-жа Сейнт Клер Стобърт – лекар, командир на английския дамски медицински батальон, който лекува ранените български войници по време на първата Балканска война. Тя описва събитията в своята книга „Война и жени“ [War and Women, 1913, London]: „Бях подготвена да срещна раздразнение от страна на мъже, които поради турската среда на живот не биха приели лечение от страна само на жени. Но българските мъже от всички съсловия биха могли да дадат урок на мъжете от повечето европейски нации за отношението към жените. Нашите лекарки и сестри затвърждаваха до последния ден в болницата своите впечатления от първите дни – че що се отнася до качествата галантност, уважение и благодарност, други пациенти не могат да надминат тези обикновени български войници.“

Какво повече би могло да се добави към искрените думи на тази англичанка?!

У мен постоянно се засилваше убеждението, че дълбокият негативизъм на Алеко Константинов надхвърля образа на литературния герой и се разпростира системно върху целия народ.

На саркастична критика са подложени и

БЪЛГАРСКИТЕ СТУДЕНТИ ЗАД ГРАНИЦА

Авторът неведнъж описва нашите като нехранимайковци, обитаващи запушените кафенета. Само един път той пестеливо споменава „за други български студенти, които добре си вършели работата“. Точно те, за съжаление, остават извън неговия интерес. Същевременно г-н Левастал – директор на френския колеж „Галата сарай“ не се скъпи на похвали и дава най-положителна характеристика именно на българските студенти в сравнение със студентите от други страни: „В действителност Българите са най-добрите ни ученици, послушни, работливи, а другите са по-малко добри, мързеливи, недисциплинирани и безнравствени.“

Открих и още такива ярки противоречия между автора и приятелите ни от чужбина. Бях силно провокиран. Реших да изчета литературната критика по темата „бай Ганьо“, за да проверя обективността на собствените си размисли. Много ми помогна великолепният труд на доктор Калина Галунова „Бай Ганьо – българина“, където подробно са представени позициите на водещи наши изследователи. Пръв професор Боян Пенев (1882-1927) издига глас срещу отъждествяването на бай Ганьо с Българина.

Академик Константин Петканов (1891 – 1952) е срещу разпространеното схващане, че бай Ганьо е „тип на Българина“ и казва: „Като народ сигурно сме нещо повече от недодялания… хитрец бай Ганьо, щом като сме успели да се запазим през вековете на тъмното робство.“

Видният литературовед професор Георги Константинов (1902 – 1970) разсъждава върху едно възможно желание на Алеко да възпитава с фейлетоните си, но всъщност е направил „лоша услуга на своя народ… Той учи на самокритика, която „злорадства над българските недостатъци.“

През 1895 г. се ражда бъдещият професор Георги Цанев – една от най-авторитетните фигури в литературния и културния живот на България. Той задава тревожния въпрос защо реални личности като Раковски, Левски, Ботев, Кочо Чистеменски и прочие, да не въплъщават типично българското, а да го носи в себе си един „карикатурен продавач на розово масло“?

Изключително остър спрямо личността на Алеко Константинов е неговият съвременник Стоян Михайловски (1856 – 1927). Единият е син на Свищов, а другият на град Елена в Балкана. Те са връстници и в биографиите им могат да са намерят много сходни моменти. Произхождат от културни и заможни семейства, учат в чужбина, занимават се с литература – публицисти са, превеждат, пишат… Вдадени са в родолюбива обществена дейност.

Но разликата в тяхното българско светоусещане е разтърсващо дълбока. Докато Алеко изобразява нас, българите, като Ганчовци, то Стоян Михайловски вдъхновено се бори да повдига българския дух. През 1882 година той написа химна на българската просвета – „Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…“ Да, Стоян Михайловски има право остро да отсъди, че “…не някой бай Ганя е стоял пред обектива на Алека, а сам той е стоял пред обектива си!“ За себе си открих едно твърдение, което стърчи като позорен стълб насред българската нива. Авторът поставя героя си да чака сам в салона на Иречековия дом. Спомнете си какво прави той през това време – „час по час плюе по килима… разтрива го с ботушите…“ Никой критик не отбеляза този „ярък момент“? А всъщност тази случка „гилотинира“ нацията. Аз твърдя, че няма нормален човек, дори крайно изпаднал наш сънародник, който да постъпва така в своя или в чуждия дом! В този момент бай Ганьо от противен е въздигнат от автора в ГНУСЕН. И ако потърсим сравнение с подобни литературни образи на други народи, ще установим, че те са груби или нахални, или лакоми, или самохвални, или скъперници, но никога ГНУСНИ! Този „приз“ сме си присвоили само ние, Българите….

Учителят Петър Дънов също е заел позиция, която гласи: „Алеко Константинов направи грешка с бай Ганьо като показа само отрицателните черти и затова бе наказан, че създава типа на българина като тип на отрицанието. Той трябваше да изнесе и положителните черти на българите.“

Постепенно се натрапва изводът, че книгата „Бай Ганьо“ съдържа непълни, неточни, неверни характеристики на българския народ. Възниква логичният въпрос как да бъде обяснена тази позиция на автора. Познавачите на неговата личност приживе и след това ни насочват към факти от биографията му. Той е роден в семейството на богатия свищовски търговец Йоаница Хаджиконстантинов. По характер е високомерен и раздразнителен човек. На късна възраст се жени за непълнолетната Тинка от Шишмановия род от Видин. Малкият Алеко растял като хилаво, бледо дете – не го пускат навън да си играе с другите момчета.

Наблюдава живота през прозореца, облечен в скъпи дрешки от Букурещ. Не посещавал училище – готвят го частни преподаватели. В определен момент баща му изкомандвал да заминава за Априловската гимназия в Габрово: [за да не се „дърдаля“ тук с гуреливите свищовлийчета от „долня махала“.]

Пенчо Славейков, приятел на Алеко, свидетелства, че той наследява от баща си „чорбаджийски поглед към хората“. Постепенно изплува личността на човек, отраснал в лукс и възпитан в елитарност. Обобщеният образ на бай Ганьо е отражение от кривото огледало на Алековите представи за българския народ.

Бих обърнал внимание, че „гуреливите свищовлийчета от „долня махала“ по-късно са онези български ранени войници, от които се възхищава английската лекарка Мейбъл Сейнт Клер Стобърт. Те са синовете на обикновения народ и част от тях следват в чуждестранните университети поради липса на такива във възкръснала България. Много от тях незабавно се завръщат от Европа и от Америка, за да се влеят като доброволци в българската войска и да загинат през драматичните, но славни 1912 – 1913 г.

Не мога да подмина и въпроса за живия прототип на нарицателния образ – господин Ганьо Сомов от село Енина, Казанлъшко. Той никога не е търгувал с розово масло, нито се е подвизавал в Европа. Участва като поборник в четите, които отблъскват турските набези срещу мирното население в Старозагорско в кървавите боеве през 1877 – 1878 г. Днес неговите правнуци се опитват да защитят честта му, безгрижно похарчена от Алеко Константинов.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ –

НА СЦЕНАТА ПРОФЕСОР ИВАН ШИШМАНОВ

След изложеното дотук, логично е да се запитаме – защо, как и кога книжката „Бай Ганьо“ успя да заеме такова централно и непоклатимо място в нашата образователна система и в културния ни мироглед?!

Според справката, предоставена ми от Народната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“, тя става част от български учебник през 1911 година. След по-внимателен преглед уточняваме, че това е ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ на Христоматия за II гимназиален клас. То е одобрено от Министерството на народното просвещение, очевидно около 1906 година. Каква е логиката? За да отговорим, налага се отново да се потопим в историята. Казахме, че майката на Алеко Константинов – Тинка, произлиза от ШИШМАНОВИЯ род, чиито корени са от Видин. Алеко е роден през 1863 година в Свищов, където живее със семейството си. Само година преди това, през 1862-ра и също в Свищов, се ражда и бъдещият професор Иван Шишманов – близък родственик на Тинка. Двамата братовчеди отрастват заедно и имат дружба до самата злощастна смърт на Алеко.

Иван Шишманов също получава образование в чужбина.

Той се утвърждава като авторитетен изследовател и университетски преподавател – литературовед. Той е един от вдъхновителите и организаторите на културното съграждане на България в края на XIX и началото на XX век.

През 1927 година, по повод 30-годишнината от смъртта на Алеко, професор Иван Шишманов пише статия, в която страстно го защитава срещу натрупалите се многобройни критики от съвременни литературоведи и писатели, част от които вече цитирахме. Намираме я в сборник под заглавие „Българската критика за Алеко Константинов“, издателство „Български писател“, 1970 г. Той прави обширен сравнителен анализ между личността на Алеко и тази на бай Ганьо – неговият литературен герой. Това, разбира се, е съвсем елементарно упражнение: „Кой интимен другар на Алека – пита професорът – може да си го представи да плюе по килимите и да разтрива своите експерторации с миризливите си ботуши като бай Ганя…“

С това г-н професорът ни убеди, че Алеко превъзхожда бай Ганьо.

Постепенно пред читателя се разкрива и светогледът на самия Иван Шишманов. Патриотизмът на бай Ганьо е изведен от Алеко Константинов и Иван Шишманов като още един от големите му пороци. Господин професорът наставлява:

„Имайки високо мнение за физическите и моралните качества на своя народ, считайки се винаги за балкански белгиец, прусин или японец, бай Ганьо с по-долни народи не се сравнява; той даже пред русина много не благоговее…

Алековият герой търси всеки миг случай да изрази своето презрение или снизхождение към всички други нации, без изключение и на славянските.“

„Бай Ганьо мрази всичко чуждо.“

„Колкото бай Ганьо е възхитен безрезервно от всичко българско, толкова Алеко гледа да уязви неговата неоправдана гордост.“

Ето колко злъчен е Алеко Константинов по отношение на литературния си герой бай Ганьо – Българина: „А я погледни, бай Ганьо, в каква мизерия тънеш, какъв си физически и нравствено нечистоплътен, колко си низък и страшлив, ориенталски неподвижен, умствено мързелив и пр., и пр.“

На пръв поглед, професор Шишманов като че ли се мъчи да смекчи тази убийствена характеристика, този изблик на презрение у автора към Българите: „Той, Алеко, признаваше винаги доброто у Българина…“

И все едно го е чул, авторът, на друго място, твърди: „Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – особено възприемчив!“

На професор Иван Шишманов очевидно не прави впечатление яркото противоречие между двете твърдения. А ние се чудим на кой Алеко да повярваме! Че бай Ганьо е „разсъдлив, възприемчив“ или че е „умствено мързелив“?

Нека продължим нашето пътешествие из дебрите на книжката „Бай Ганьо“, водени от професор Иван Шишманов. Той твърди: „Бай Ганьо и на чехи, и на руси, с които има най-много  съприкосновение, гледа от висшия принцип на келепира.

Пристига бай Ганьо в Прага. Добрите чехи отвеждат Българите с безплатни файтони по квартирите.“

СТОП, професор Шишманов! Вие грешите! Ние помним, че Алеко Константинов обвинява българските туристи, че не платили на пражките файтонджии, които цял час чакали напразно… а Вие, професор Шишманов, твърдите, че файтоните били „безплатни“?

Изглежда, в очите на двамата братовчеди, Българите нямат възможност да бъдат порядъчни. Платили – неплатили – все грешни, все келепирджии, че и неблагодарници!

* * *

Нека се запознаем с обобщението на професор Шишманов: „Ще завърша с туй, което казах в началото на тази статия, а именно, че Алеко принадлежи към възпитателите на своя народ, какъвто беше в по-големи размери и Паисий… Ето защо бай Ганьо е собствено най-последователният ученик на Паисия…“

„Българинът, според Паисия, трябваше да престане да се срамува от рода си и езика си и да се гордее даже със своята простота и некултурност (в оригинала, при Паисий: простота и НЕЗЛОБИЕ)… Е, добре, вземете Алековия бай Ганьо и вижте дали той не отговаря буквално на Паисиевия прецепт.“

„Не зная, но мене ми се чини, че да би възкръснал Паисий днес, той би познал в карикатурата на Алека мечтания от него прост българин.“

„Така че, собствено, ПАИСИЙ РОДИ И БАЙ ГАНЯ, разбира се, без да ще.“

О, бедни ни отец Паисий!.. – възкликваме ние, българите на XXI век.

Възниква елементарното съждение – ако Алеко Костантинов е физическият баща на литературния герой бай Ганьо, то според професор Шишманов отец Паисий е неговият духовен баща?!

Накъде вървим, Българи! Жертваме Паисий, за да спасяваме бай Ганьо?!

Нека завърша тези откровения на професор Иван Шишманов с последен цитат: „И тук е именно великото откритие на Алека. Тънкият психолог и хуморист, смеейки се през сълзи, бръкна именно един ден в душата на Българина и измъкна оттам бай Ганя в цялата му нагота.“

Уважаеми читателю, това се отнася именно за теб! Българин е равно на бай Ганьо – бай Ганьо е равно на българин. Такъв си в очите на двамата братовчеди!

ДО ЧИКАГО И НАЗАД

Необходимо е да отделим внимание и на това произведение на Алеко Константинов, най-малкото поради факта, че в него за пръв път се споменава някой си Ганьо Сомов. Попадам на статия от Петко Иванов във вестник Култура [Брой 11 (2715), 23 март 2007] озаглавена: „Как Алеко се потурчи или лъжите на пътеписа“ Авторът припомня как в своя „документален разказ“ Алеко твърди, че при стъпване на американския континент граничният служител е записал нашите трима пътешественици като Турци, въпреки драматичните им усилия да обяснят, че са Българи. Но, оказва се, че в запазения архив на Елис Айлънд Алеко Константинов и д-р Стоян Радославов са записани правилно като Българи, а придружаващият ги Филарет Голованов като Руснак. Това е съществено разминаване с истината и един „самоориентализиращ жест на самия Алеко“. Защо е била нужна тази лъжа? Причината е политическата партизанщина. Ето, внушава Алеко, светът даже не знае, че съществува България.

Така той елементарно опонира на омразния му Стамболов и правителството, които твърдят, че България придобива все повече присъствие в международния живот.

* * *

Ще се изкуша да се позова и по-нататък на великолепния анализа на Петко Иванов: „Сред „премълчаните“ от пътеписа събития, достатъчно гласни, за да са били известни и на Алеко, е дипломатическият скандал около дебюта на България като самостоятелен изложител. Приемайки да участва за първи път на световно изложение с отделна изложба, а не като подсекция на Отоманския павилион, българското правителство негласно пренебрегва своя васален статус и предизвиква не само турското, но и руското недоволство (последното се дължи на проавстрийската политика на Стамболов и „немеца“ Фердинанд). Двете империи временно изоставят враждата си в съвместен протест до Вашингтон с основателното опасение, че самостоятелната изложба е опит за манипулиране на международната общност да признае страната за независима чрез демонстриране на „индивидуалността на нейния народ“, което би го направило „видим“ (вкл. в буквалния смисъл) сред и за останалите нации… Скандалът завършва с успех за българската страна, не без усилията на официалния делегат и уредник на изложбата Вълко Шопов, който в интервю за в. „Chicago Tribune“ заявява: „Вашата покана да участвуваме в изложението е първата, която получаваме като самостоятелен народ.“

Българският павилион е непосредствено до турския. Съседството на двата павилиона прави неочаквана услуга на българския. В официалната „Книга на изложението“ четем: „В контраст една спрямо друга са изложбите на Турция и България. Докато турската се състои единствено от показ на ориенталски черги, България представя добре подбрани експонати от нейната индустрия, земеделие и национални костюми – тези на селячеството в ежедневните им носии, и тези на офицерите и държавните служители.“ [Hubert Bancroft. ‛The Book of the Fair“. Vol. 1. New York: Bounty, 1894, pp. 218-9] Припомням на читателя известното Алеково описание на българския павилион, което е в пълен контраст с американската оценка. Той го описва като тъмен, пълен с бутилки с някакви течности, наблъскан с разни кутии…

„Алеко вижда (и дори описва) експонатите, но „не чува“ тяхното послание. Взискателният му поглед „мери“ България не със собствените ѝ мерки, не със скромните ѝ успехи и още по-малко претенции, а с недостатъците ѝ в сравнение с „цивилизования свят“ и най-вече спрямо „Европата“. Алеко гледа на България не от тепетата на Пловдив, а от Айфеловата кула.“

И още мисли на Петко Иванов: „От тази позиция не изненадва, че Алековият „поглед“ със срам се спира върху „мизерията“ на българското „дюкянче“ на грандиозния фон на изложението,  но „забравя“ да забележи… самото присъствие на България като заявка за нейния суверенитет…

Справедливо или не, пътеписът представя Българите (сред тях и бъдещия Бай Ганьо) повече като ориенталски експонати, самите те „любопитности“ за американска консумация, отколкото като европейски изложители.

България (през погледа на Алеко) не излага, а „се излага.“

Но ние се доверяваме на положителното мнение на американците, които са домакин на изложението!

* * *

Ще цитирам още няколко ярки Алекови съждения, които той представя на вниманието на българите, жадуващи за информация относно своето присъствие на това световно чудо – Колумбовото изложение: „По-нататък горната обвивка (на мумията – б.а.) е снета и тялото остава обвито с едни прогнили, но оцелели още парцали …като гледах разкритите мумии, взрях се в платовете, с които те са обвити, разгледах внимателно и други окачени около мумиите платове как са тъкани, с какви шарки са шити и как са разпределени цветовете. За крайно съжаление се убедих, че в тъкачното изкуство ние, Българите, едва сме достигнали туй, което са имали египтяните преди три хиляди години.“

И още малко на тема текстил, към която авторът има особена слабост:

„Белият дом е една обикновена бяла къща, с няколко колони отпред… Салоните са най-обикновени светски салони; един от тези салони беше постлан (страх ме е да не ме лъже паметта) с рогозка. Като казвам рогозка, не трябва да се разбира нашенска рогозка, която е най-грубото от този род изделия на земното кълбо. Аз имам право да кажа, че видях почти всичките племена на света и техните изделия, но право ви казвам, че най-дивите островитяни плетат много по-деликатни рогозки от нашите…“

Американските чушки и картофи, зелки и домати заслепяват впечатлителната натура на Алеко: „Не зная как се беше сложило у мене понятие, че по градинарство ние сме едва ли не първите на света. Е тука поне, мислех си аз, никой не може ни отне първенството: нигде няма нашия лук, нашите чушки, нашето зеле! Бошлаф! Влезте вие в павилиона на Калифорния, че там вижте какво е лук, какво е чушка, що е зеле и домати. Не зная дали ще сбъркам, но ми се чини, че ще излезе май три килограма един домат. Ами картофи, краставици – великани в сравнение с нашите. Боже, какви грамадни ягоди видях – да не повярваш, цял юмрук! Ами банани, ами ананаси! Не, Кюстендилският окръг не може да конкурира Калифорния по плодовете (а също и по златото, ако не се лъжа…).“

Ето още едно закачливо сравнение: „В парка има малко езеро (като казвам „малко“, не трябва да се разбира, че е по-малко от софийското, при Орловия мост), по което младите янки се надпреварват с лодки, по-елегантни и по-пригодни за целта, отколкото са смешните корита на софийското езеро.“

Алековото перо не е пощадило и Луната:

„ …неволно погледнах към южния канал и тамам над върха на обелиска видях, че се показа пълната месечина… Нещастната! Колко бедна, колко бледна изгледаше тя! И ме досмеша, и ми стана жал за горката луна, която по нашите места е източник на толкова вдъхновения и ням свидетел на толкова любовни излияния!“

Но ето и обяснението за тази отчайваща липса на чувствителност у 30-годишния Алеко Константинов: „Не съм любил и не зная какво сеща човек като му предстои след дълго отсъствие да се срещне с предмета на своята любов, какво чувствува той при първото произношение на взаимност; не съм се женил и не зная какво сеща момъкът като отива под венчилото или като пристъпва прага на новия живот…“

На тънък присмех е подложен и правителственият служител г-н Вълко Шопов, който в старанието си да привлече вниманието на посетителите „за по-голям ефект“ е прекръстил Розовата долина на „на тъй наречения земен рай“, и пр… Алеко дребнаво пренебрегва факта, че Вълко Шопов е виден български учен и ерудит, заслужил по много начини пред нацията. Тези и други спестени цитати от пътеписа „До Чикаго и назад“ имат значение за книгата „Анти бай Ганьо“, доколкото показват, че негативното отношение на Алеко Константинов към България и българското е постоянно и същностно за личността му.

В цялото произведение няма дори един-единствен случай, в който те да са споменати с положителен знак!

На „омразния“ Стамболов е дадено да се разбере. Честта на България става жертва на Алековите партийни пристрастия…

В този дух той се заканва: „Иде ми на ум нашата прокопсана аристокрация… Нека да тръгнем веднъж ний с бай Ганя по Европа, па запя щем една песенчица и за аристократите… Създателю всеблагий! Има ли нещо по-печално и по-смешно от българска гражданска и военна аристокрация?…).“

КРАЯТ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО

Напомням, че според професор Иван Шишманов ПАИСИЙ

Е РОДИЛ БАЙ ГАНЬО.

Важен факт за нашето търсене е, че в периода 1903 – 1907 година професор Иван Шишманов е министър на народното просвещение в състава на две правителства. Възможно ли е тогава, в периода 1906 – 1907 г. именно министър Иван Шишманов да е заложил откъс от  „Бай Ганьо“ в учебниците на българските деца? Няма кой друг в онзи момент! А неговата статия от 1927 година преценявам като опит да защити и собствения си авторитет като покровител на Алеко Константинов и на неговия литературен продукт „Бай Ганьо“ Свой принос в този процес има и Димитър Благоев – родоначалникът на социалистическото движение в България. Той печата две статии в списание „Мисъл“ от 1897 г., посветени на Алеко Константинов и главно на героя му бай Ганьо.

Благоев прави своето обобщение за бай Ганьо, който е „… тая смес от старата простотия и еснафска наивност с нахалството на новите рицари, които чрез лихварство… усетиха в кесиите си силата на капиталеца…“ След 1944 година идеолозите на новото време намериха тази формулировка като удобно оръжие за сриване авторитета на повалената буржоазна класа, приравнявайки я до елементарния образ на бай Ганьо. Наблегна се здраво в учебния процес.

Поражда се дискусия на тема дали имаме социален или национален образ на Българина? Отговорът възниква от самосебе си – това е неверен образ на нашия народ!

Крайното отрицание, както винаги, се обърна в бумеранг, който се стовари върху цялата нация!

АНТИ БАЙ ГАНЬО В ЗАДОЧЕН СПОР С АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Паисий Хилендарски (худ. Кою Денчев) Професор Иван Шишманов Алексо Константинов Бай Ганьо (худ. Илия Бешков) ?

Единствен извън МАТРИЦАТА БАЙ ГАНЬО извисено стои само Алеко Константинов!

* * *

Тук трябва да спрем, за да си поемем дъх и да осъзнаем натрапващата се необходимост от дълбоко преосмисляне на въпроса за мястото на произведението „Бай Ганьо“ в програмата на българските училища.

Авторите не си въобразяват, че сред нас няма наследници на бай Ганьо, нито че книгата „АНТИ БАЙ ГАНЬО“ ще излекува напълно байганьовщината – тази болест, която лази и по световното човечество… Но тя ще отесни нейното присъствие сред Българите! Някои се притесняват, че без книжката „Бай Ганьо“ нямало как да възпитаваме децата срещу лошото. Е, добре…. Ще ги учим, че не е прилично да се опипват жените както прави бай Ганьо?!

Освен жалко, това е и глупаво от педагогическа гледна точка! Когато допълним това „възпитание“ с „шегата“, че около казана на Българите в ада „нямало дяволи, защото те сами се дърпали един друг в катрана“, получаваме отровната смес, с която убиваме духа на младите поколения!

Ако възпитаваме нацията уж на добро чрез отрицателния образ на бай Ганьо, винаги ще получаваме в резултат „Българитеганчовци“! Няма значение, че всеки от нас индивидуално и формално се разграничава от натрапения ни образ.

И докога така?!..

Петко Колев