Панкo АНЧЕВ
„Корените“ от Васил Попов
1.
Почти цялата история на модерната българска култура и литература, а и обществената ни история, е история на ускореното време. Българският свят бърза, за да придобие облика, типичен за новата епоха. Излезли от Средновековието, той трябва да изгради в себе си необходимите за живота в буржоазната среда качества, за да се впише в новите реалности и да се утвърди в тях.
Българският свят става друг, за да се откъсне окончателно от миналото. На него му трябват сили и съзнание, за да даде възможност на обуржоазяващата се личност да се труди и формира заедно с всички около себе си българската нация, националната култура и единния книжовен език. Това е историческа задача, която трябваше да бъде решена в кратки срокове, за се отхвърли чуждото политическо робство и се създаде българската свободна и независима държава.
Много пъти след това начало на българския свят ще му се налага да ускорява развитието си, за да преодолява изоставането си и за да бъде равностоен на другите народи в Европа и света. Обществото е във видим подем, възбудено е и е настроено съзидателно. То осъзнава необходимостта за бързи промени и изграждане на основите на новия свят. Рязко се променя материалната му основа. Но и расте социалното напрежение, защото всички са мобилизирани и не е допустимо да някой да се отклонява и разпуска. Времето се ускорява, когато няма време за постепенни натрупвания и дълги очаквания на промяната.
Разбира се, ускорението на времето е преди всичко психологическо усещане, проявяващо се в бързите и многократни действия на обществото. Защото времето тече по един и същ начин и никой не е в състояние нито да го ускорява реално, нито да го забавя. Но по реалния резултат от въпросните действия, които са повече от обичайното, се налага убеждението, че развитието е ускорено и времето се е движило с друга скорост. Общо взето, тези периоди наистина са значими за културата, литературата и обществото.
Но ако за обществото и държавата, за културата и литературата тези времена са светли и градивни, бележещи подема им, то за не малко хора са изпълнени с тревога, отчаяние, мъка, разрушаване на досегашния живот. Тази човешка драма обикновено се отминава, не се забелязва и отчита. А тя е огромна. Защото хората трябва да напуснат родните си места, да се разделят с труда си, с домовете си, с цялото си предишно съществуване. Никой не може да избяга от тези промени. Дори и да осъзнава, че та са добро, пак мъката е огромна и непоносима. Тя е индивидуална, но и на обществото, именно защото е огромна и непоносима за всеки човек поотделно.
В българската литература този проблем е анализиран и решаван в революционните ситуации, във времена на бунтове, въстания и протести, на гражданска война. Тогава той е остър и не всеки го осмисля и осъзнава еднакво, защото той има силна политическа окраска и рязко разделя обществото.
В края на 50-те и през 60-те години, когато се ускорява кооперирането и индустриализацията, българското село запустява. Хората са принудени да напуснат селата си по различни причини – най-честата, от които е липсата на работа и перспектива за младите, а и трудностите в живота на възрастните. В града е по-лесно.
Така схематично формулирам проблема, върху които ще се опитам да разсъждавам върху книгата „Корените“ на големия български белетрист Васил Попов. Първото ѝ издание е през 1967 г.
Това е велика книга!
2.
„Корените“ е книга за 50-те и 60-те години! Тя е писана тогава и разказва за тогавашни случки, събития, процеси и преживявания в българското село, но и в цялото българско общество. Но тя е книга на 50-те и 60-те години, защото успява да ги надмогне и да се пренесе в бъдещето. Така тя ги вписва завинаги в историята. „Корените“ свидетелства за цяло едно десетилетие на дълбоки и радикални промени в българския свят, които го преобръщат и поставят в нова историческа ситуация. Социалната система е подложена на силен натиск и се принуждава да търси форми за своето усъвършенстване и приспособяване към измененията в обществото и личността. Новата ситуация не е просто някакво уточняване в обществените отношения, а възбуждане на социални страсти и амбиции, на недоволства, които не могат да не бъдат отчитани.
Българският свят в своята средновековна, но и в модерна история лежи върху селото и отношението на човека към земята, добитъка, труд съобразно сезона и дребната собственост. Това създава особено нравственост, която влиза в противоречие с буржоазната, формираща се през цялата българска Модерна епоха. Противоречията често преминават в конфликти, които след края на Първата световна война заплашват да преминат в гражданска война, понеже биват украсявани с политически орнаменти, та дори им се придава политическо съдържание.
Изведнъж (макар че не е изведнъж, но в усещането и мисленето на селянина това така се определя) градската, т. е. буржоазната нравственост и начин на живот през 60-те години надделяват над селската и рязко се променя самото село. Променя се не толкова по характер, защото то вече бе преживяло такава трансформация през 30-те години на ХХ век, а по форма и начин на организация на живота и труда. Новите форми на организация на живота и труда изведнъж определят селянина като излишен в селото, защото трудът се механизира и за него няма повече работа. Този процес рязко се ускорява с обединяването на няколко села в едно кооперативно стопанство, а малко по-късно и при създаването на агропромишлените комплекси. Няма нужда от добитък, който да обработва земята – той е необходим единствено като източник на месо, мляко и суровини. Но селянинът обича домашното си животно не защото може да го заколи и изяде, а понеже то му помага, служи му практически в ежедневния труд, негова опора е. Той може да използва животните и с такава цел, но тогава ще изчезне любовта му. А той не е способен да се грижи за животните, ако не ги обича.
Машината пък направо го гони от земята, не му дава да я обработва. Селянинът не се блазни от това, че ще му е по-леко, а страда, защото му отнемат чувствата и грижите за тази, която винаги го е хранила и обличала.
Този синдром сега именно се променя, за да превърне селянина в гражданин и да го извади от досегашния му труден и мъчителен бит. Облекчението на бита обаче накърнява чувствата и привързаностите му и го прави друг тип човек, неприсъщ на селото. Този човек затова се съпротивлява на кооперирането. Той е привързан не толкова към самата собственост, която е дребна и в много случаи дори не може да изхрани една семейство, а е сроден с чувството, че има до себе си нещо, на което разчита, и е опора под краката му, върху която стъпва. Селянинът живее бедно, но истинският селянин не ламти за богатства. Неговото желание е да има справедливост, спокойствие, здраве, радости. Тяхната липса и невъзможност да бъдат постигнати и придобити го правят нещастен и страдалец.
Но времето и обществото настояват да бъде извършен този болезнен радикален преход и селото и селянинът да се променят, за да се приспособят към новите условия и изисквания на времето. И точно тук е пресечната точка, в която се срещат обективната потребност и съдбите на селяните. Това е истинска революция, в която обаче няма да гърмят оръжия и да се пролива кръв. Селото в досегашния си вид бива пожертвано и то не може да избегне участта си. Единственото, което остава, е българският свят да се сбогува с миналото си и да навлезе в настоящето, за да бъде готов да продължи в бъдещето. Иначе ще пропусне историческия момент.
В повратните времена, когато се сменят епохите и настъпват други дни, в които се живее по различен начин, хората се разделят поне на две части и, гласно или негласно, повеждат война за принципите, които трябва да изоставят или да приемат. Това е най-трудната борба, която човек води най-вече със себе си, но и с идеите и убежденията си, с миналото, което го съпътства в настоящето. В тази борба, която излиза и в обществото, за да могат идеите и убежденията да се изяснят напълно и тогава да се реши кой е победител и кой победен, никой не побеждава. Впрочем, побеждава новото, но е само в социално-политически план. Реално може да се окаже твърде скоро, че е поражение. Но друго не би могло да се получи, за да очакваме друг резултат.
В крайна сметка историческият проблем не се свежда това кой е победител и кой победен, защото за историята, която логично подрежда събитията, процесите и явленията, е важно те да се случат в определената последователност и времетраене. Защото тогава и самото време се изпълва със съдържание и смисъл и историята продължава своя ход. Нейният обективен характер и неизбежността на съдържанието й я правят дори безмилостна и жестока, не търпяща възражения.
В самия живот на човека обаче всичко това е огромно преживяване, саможертва, страдание, страх.
4.
Ние не знаем, понеже авторът не разказва и не споделя, какво са преживели и продължават да преживяват всички жители на селото, които са го напуснали и са отишли или в съседното село Рисен, или в града. Но виждаме какво им е на главите на тези, които тепърва се готвят да се преместят. Очевидно е, че всеки от напусналите е преживял онова, което на последните им се е струпало на главите. Всички са решили по един същ начин да отидат на новото място – различията са само в нюансите, в продължителността на съмненията и решителността на волите им.
Последните, които са останали, понеже не са се решили да напуснат селото, са натоварени със спомени и стари навици, но обичащи селото си, домовете, дворовете, работата. Тук е преминал животът им. Но нима се живее само със спомени и навици? Това че много хора вече са си заминали от тук, им създава неудобство, притеснява ги. Този нов за тях дискомфорт е драмата на силната любов към родното село или към селото, в което е преминал животът им. Мнозина са умрели, но останалите живи са като умрели, щом ги няма и къщите им са празни. Дворовете също. Макар да са живи и здрави, те не са щастливи и доволни. Липсва им предишният живот, предишното общуване, движението, шумът, оживлението. Не същото, каквото беше преди, и това поражда носталгия и чисто практични затруднения. Но те идват повече от старостта, отколкото от липсата на старите другари и съселяни.
Без тези хора селото не е истинско. То не може и да бъде обичано както преди. Защото не е същото.
Важно е да се подчертае позицията на Васил Попов, тъй като е показателна и типична за характера и патоса на времето. Той не смята, че за тази ситуация в селото, което описва, има нечия вина и че те се отсъжда заради неправилна политика и неточни решения. Друго просто не е могло да стане.
Това го разбират и тримата най-упорити, които твърдо са решили да останат на село: Горския, Генерала и Спас. Всички са го разбрали и това прави драмата им чиста и неутешима, защото няма кого да обвиняват за нея. Животът се променя по този начин и трябва да си много силен, за да се противиш на тези промени и да се надяваш да ги надживееш, за да възвърнеш стария живот и предишните нрави.
Малкото хора, които живеят в селото, преди да останат само тримата, са задружни и единни. Всеки един от тях споделя общата съдба и поради това не враждуват помежду си. Ако си припомнят някоя стара вражда, то е за кратко, за да превърнат спомена после в шега. Враждите, лошите спомени, кавгите и лъжите се помнят. Но не за да пораждат желание за отмъщение, а просто защото не могат да бъдат забравени.
Обществото в селото е съставено от стари хора. Това е тягостно, защото не е нормално. Животът в такова общество е изкривен, непълноценен, неестествен и изчерпен. Иначе селото е изградено, за да има в него всичко. Но няма всичко, щом младите отсъстват. Старите пък не са се разбирали помежду си и не са се изберали като приятели или съдружници в работата. Подборката им е случайна и затова те и в сегашното си положение са малко или много отчуждени едни от други, рядко общуват помежду си, не се виждат често и нямат общи интереси. Дори не се събират в кръчмата или някъде другаде, за да се видят и да се повеселят или просто да си поговорят. Сегашният им живот по нищо не прилича на предишния и на тях той не им харесва, защото не го живеят в съзидания.
Как при такъв живот ще обещаваш тържествено и ще даваш честната си дума, че няма да напуснеш селото и ще останеш тук до края на живота си. Това може да е допустимо и редно за хора, които са отговорни за общия живот, ръководят го и искат да го устроят по-добър. Но обикновеният човек има други грижи. Неговата честна дума не се дава за такива обещания. И той не я дава или ако я даде, трудно ще я спази или ще я наруши, когато настъпи удобен момент.
Тези драми са нови за българското село, но от края на 50-те и през 60-те години на ХХ век са типични и характеризират неговия живот.
5.
Главните персонажи в тази забележителна книга са трима: Горския, Генерала и Спас. И баба Неделя, но тя е друг тип човек и литературен персонаж, който трябва да се разглежда от друг ъгъл и с различен подход. Понеже не се среща у други писатели и в други времена.
Тримата персонажа са всъщност трите природи на типичното за времето си явление, което трябва да осъществи и завърши процеса на радикалната трансформация на българското общество и съдържащото се в него село, както и да свидетелства за този процес и изрази неговите идеи. Тези хора са различни по характер, темперамент, чувствителност, поведение, но мислят еднакво. Различията им са в морала. Историята често избира подобни личности, които да изпратят старото и да осмислят новото, да му се съпротивляват и опровергават, но и да бъдат последните жертви на революцията. Тяхната съпротива, в крайна сметка, е несполучлива, а и ненужна. Те не могат да имат такава сила, че да спрат процеса и да обърнат хода на времето. Но няма и къде другаде да се приложат, за да осъществят градивните си възможности.
И тримата са, така да се каже, децата, които революцията изяжда, поставяйки ги най-напред пред изпитания, които те няма защо да понасят. Но и за тримата тази революция продължава и във времето, когато селото опустява и те остават последните му жители. Затова и доброволно приемат да бъдат подложени на изпитанията, за да бъде борбата им още по-ожесточена. Макар че вече са излезли реално от състоянието, в което са били и са проявявали и утвърждавали в обществото своите същности. Бурният живот е отминал, много неща са забравени, други се помнят с добро или лошо. Всичко е отлетяло и никога няма да се върне, а тримата заедно с баба Неделя довършват важния си разговор, с които обобщават миналото и настоящето си, разсъждават за себе си и за тези, с които са живели. Този разговор е в написаното от Генерала. Ще трябва някой да го прочете, за да оживеят отново – макар и в спомен и въображение. Т. Е. В литература. След този разговор едва ли епопеята на Генерала ще продължи, щом животът на селото е приключил, а продължаващият им живот едва ли може да се идентифицира с новото настояще.
Най-драматичен е Горския. Той е самата власт, но когато тази власт остава уж върху плещите му, хората, над трябва да се разпростре, ги няма. И все едно че винаги ги е нямало. Участта му е тъжна, понеже няма и кой да му отдаде признание, да го похвали или утеши, да му благодари или дори да го наругае. Въпреки това Горския се мъчи да задържи хода на времето, пък дано бъде, както е било преди. Операцията му е проста: той пуска вечер и спира сутринта осветлението на селото. Все едно че е пълно с хора. Когато направил това осветление, властите в центъра искали да го накажат, защото нямало смисъл от подобни скъпи съоръжения, когато хората вече почти са се изселили. Горския обаче упорствал и доказвал, че тук ще дойда туристи и селото отново ще се възроди. Затова бил направил и тротоарите; затова пускал осветлението. Нека се види, че животът не е прекъсва и селото не е умряло.
Горския с цялата си дейност в залеза на селото се мъчи неуморно да спре времето. Да го върне не може, ала се надява спирайки го, да се опита да накара хората да спрат да напускат селото, а напусналите да се върнат, за да продължат тук живота си. Горския е пълен с енергия и любов към селото, не се уморява и се опитва да се държи, дори и почти останал сам, все едно, че пред себе си има всичките си съселяни. И не че е изгубил представа за времето и реалностите, които то е донесло. А защото вярва, че времето е подвластно на човешката воля и логика и ще се подчини и този път на тях. За да се възвърне онова, което толкова желае.
„На кого оставяте тая земя?“ – това е най-тежкият укор на Горския към заминаващите в града или в Рисен. Никой не му отвръща, не му обяснява, не се оправдава. Защото той все едно пита „мене на кого оставяте?“. Този, който изпълни историческата задача да кооперира селото и да събере в едно стопанство цялото село, не е знаел какво ще се случи после. Властта е изненадана от това, което идва в селото и буквално прогонва неговите стопани. То е толкова драстично, че Горския не е в състояние да си обясни случващото се. А то също е логично и естествена последица от историческите закономерности, протичащи едновременно и в селото, и в града. Но ако знаеха какво идва, хора като Горския едва ли щяха да тръгнат по пътя, който са изминали. Защото макар да се кълне, че е комунист и марксист, който отчита историческата неизбежност, той обича земята и родното си място, хората, които заедно с него го населяват. Затова вероятно щеше да се противи на тази неизбежност.
Спас също не може да предвиди докъде ще отиде животът, подчинявайки се на историческата необходимост, но бързо разбира, че би могъл да се възползва и да се обяви за победител. Той не се радва на случващото се, нито си отмъщава с купуването на изоставените къщи. Спас просто изпълнява друга историческа неизбежност, като по този начин ще подготви селото към друга евентуална участ. Той, разбира се, не си дава сметка за тази бъдеща реалност, но усетът за ползата оправдава страстта му да купува къщите на напусналите съселяни. Сега ще чака да дойдат туристите и да съживят мъртвото село. Туристите са надеждата и на Горския, но и на Председателя. Но когато тук дойдат туристи, няма да същото село. Защото те ще станат поминък на местното население, но нито земята ще се обработва, нито добитъкът ще бъде гледан, защото нали такава е работата на селянина. Това е илюзия, която няма да промени станалото с българското село.
Генерала и неумиращата баба Неделя са знаците на вечността на българското село. Дори то да бъде закрито официално и напълно да е разрушено и обезлюдено, то ще живее в спомените на Генерала и в думите на вечната старица. Но Генерала е летописец, а баба Неделя е тази, в чиито ръце се раждат селяните. Никой не може премине през други ръце и да каже, че не е възприет и осветен от нея. Баба Неделя им придава вечността, а те я въплъщават в родното си село. Старата жена олицетворява биологичното безсмъртие и продължаването на живота, а Генерала е свидетел и разказвач на истории. Но те създават друга реалност, в която не може да се живее, поради което ще бъде забравена.
През тези хора преминава завършека живота на селото. Те са не просто свидетели на напускането му, но селото сякаш преминава през тях, за да изчезне във вечността. Това е интересен подход към проблема и сюжета, какъвто няма да срещнем у други писатели от същото време. За Васил Попов проблемът е изключително важен и драматичен най-вече за тези, на които е възложено да ръководят кооперирането и да убеждават селяните, че настъпват за тях добри дни. Виждаме по-скоро селото като обобщен социален организъм, който губи своите жизнени сили, но в него няма онези драми, които показват писатели като Йордан Радичков, Димитър Вълев, Андрей Германов, Слав Хр. Караславов, Георги Мишев и др., и за които човешките съдби са лични и всеки по своему преживява настъпващите изменения. При Васил Попов социалният организъм е подложен на изпитания, които го разрушават, но хората в него запазват самообладание. А и ние не ги виждаме в новите им места – освен в продължението на „Корените“ „Вечни времена“. Но там вече имаме друг свят, други проблеми и други реалности. Тази книга и вече от и на 70-те години и свидетелства за други проблеми и други времена.
Съпротивата срещу радикалните изменения в българското село се води най-вече с усилията да бъде спряно или поне забавено времето, за да се отложат трансформациите.
Но тази съпротива на никого не носи успех!