Георги Й. ГЕОРГИЕВ

за книгата на Лидия Николова „Римски истории“

Трудно се оставя диря по отъпкан път.

Когато Лидия Николова, преди четвърт век, започва подготовката си за написването на тази книга, много добре проумява това. Не се стъписва пред камарите натрупани извори в книжни и други носители. Всичко се изучава, анализира, обобщава и съпоставя. Авторката се издига високо, за да огледа изминатите двайсет и седем века. Трябва да опознае подробно материалната култура, населените с паметници пространства на днешния град, да обикне този Вечен град и неговите хора. И тя разбира, че в Рим няма нещо, което да не се е случвало.

Гигантски градивни сили са впрегнати да съзиждат държавност, република, империя, цивилизация. Епохални сблъсъци на напредничави духове и разрушителни стихии налагат заключението, че и руините остават свидетелство за величие.

Диря по отъпкан път! Това изисква от окото на писателката прозорливост, от ума Й острота, от перото Й изключителна чувствителност. Наблюденията Й са всеобхватни, обобщенията премислени, езикът е точен и разкрепостен, афористичен, публицистичната страст е обоснована, художествена, категорична.

Всичко е било в Рим! Гениалният Байрон казва: „И хиляда години може да не стигнат, за да създадеш държава, един час стига, за да я направиш на пух и прах“. Като че ли е имал предвид и хилядолетната история на Рим. Структурирайки книгата, авторката е приела числото седем. Главите са толкова, но те сякаш са писани за конкурс с три изисквания: фактите, преданията, легендите и образите да бъдат изложени кратко, красиво, четивно. Всяка глава може да се разгърне в самостоятелна творба.

Нека погледнем третата част на четвъртата глава – „Тъжният Тибър“. Само тази тема може да се обособи в самостоятелен труд. Толкова широка е материята, толкова богато е съдържанието и натрупаната литература, сказания и митове. Читателят изпитва чувството, че авторката е живяла край бреговете на хилядолетната река Тибър на различни места: от извора чак до устието Й, и то много години. С бележник в ръка е записвала онова, което се е случвало. Видяла е разрухата и красотата на прогреса, отразила е потопа, но и израстването на хората, строежите, а също и гробищата край вечната река. Съвсем обосновано е заключението, че Тибър е била за града хранителка и жизнена връзка със света. Същевременно никоя война и варварско разграбване не са причинили на жителите толкова страдания, разрушения и смърт, колкото реката.

Който и да чете този труд, освен естетическо наслаждение, полага и интелектуално усилие. Той е писан не от турист, а от изследовател, който по своя воля и способност осъществява сериозно творческо дело. Казвам това убедено. Познавам съчиненията на Лидия Николова, последните четири съм представил с предговори и съм техен редактор. И тази Й книга е свидетелство за достойна художествено-публицистична и житейска реализация. Второто допълнено издание ще намери прием сред читателите, които търсят сериозни, познавателни произведения. „Римски истории“ е творба колкото научна, толкова и художествена, писателска, синтез на дълбоки знания и изява на разказваческа, белетристична дарба. И в тази Й творба откривам похвата на Лидия Николова, напомнящ работата на консерватора и реставратора на църковна живопис. За да търси оригинала, тя се стреми да изчисти всички надживописвания, нещо повече, оценява и ония от тях, напластени през вековете, ако имат художествена стойност. Защото става дума за духовно богатство от различни епохи.

Авторката се е опряла на многообразието от сказания, предания, легенди, митове, но не създава учебник по история. Тя пише художествена творба, която вълнува, буди любов и тъга, съжаление и страдание, омраза и ярост, разпалва вяра и надежда. Съчинението съживява образи, отприщва въображението, окриля думите. То ни запознава с музеи, златни скъпоценности, мраморни и други отломки, но открива също душите и поведението, обноските и културата на нявгашните обитатели на Вечния град. Овластените, охранените, ситите, били те сенатори или императори, републиканци или диктатори, собственици на огромни богатства или с влияние, придворни сановници или висши духовници губят рецептори за реалната действителност и положението на масите, не чувстват заобикалящия ги свят, а само консумират и се наслаждават. Не възбуждат енергията на хората, а се отчуждават. И така вървят към своята гибел. Всичко това Лидия Николова не само казва, но и показва с оригинална реч, говорещи сравнения, вълнуващи факти, с поставени в реални условия живи личности.

„Римски истории“ не съдържа открити послания към днешния ден. Авторката не обича директните призиви, тя представя убедителни факти, които сами приобщават читателя към темата. Само в две страници тя показва какво означава стабилност в обществото и държавните структури. Без апели тече разказът за обществените строежи в Августовата епоха, преходна при това, избягваща коренни преобразования. Осъществява се ловко помирение на използваните републикански институции с новата, еднолична върховна власт. Октавиан Август се самоопределя като „пръв между равни“.

Може ли фактология от преди векове да провокира днешния ден, може ли действията и бездействията на властници от далечното минало да предизвикат съвременни държавници, да ги подтикват към съответна реакция и практическа поука? Тези въпроси ми задава често мой приятел книгоман. Отговарям му, че аз винаги съм мислил, че миналото тревожи не само с ясните си послания към съвременниците, но и с фактите, които водят към паралели и сравнения. Подобен е подходът в цялата книга. Тя изобилства от ярко описани реформи на римски владетели, независимо дали това е република, империя или папско върховенство. Предизвикват възторг мащабите и документираното великолепие на грандиозния комплекс от улици и засводени места, дело на Аполодор. Той подновил из основи архитектурния език, поставяйки акцент повече върху оформянето на вътрешното пространство, отколкото на външния обем на сградите. Император Траян срещнал Аполодор Дамаски (известен архитект на Римската империя, роден в Сирия, проектирал пътя в скалите през т. нар. Железни врата) по време на първата си военна кампания срещу Даките. Наредил му да построи мост над река Дунав. За кратко време Аполодор издигнал съоръжение, дълго километър, в района на Дробета – Турну Северин, днешна Румъния. Мостът бил подпрян на 20 пилона, високи по 50 метра, обединени от сводести арки. Изборът на императора се оказал много сполучлив, още повече, че преди това архитектът е построил на Марсово поле римския театър Одеон.

Широко е показано как античен Рим повече от петстотин години е воювал и избивал, завладявал и грабил нови територии, покорявал е народи, вземал е роби. Папски Рим също е завладявал земи и трупал богатства. Но и Рим многократно е бивал разграбван. Чужденци неведнъж са нахлували през стените му, за да палят, убиват и плячкосват.

Напомнянето на всички тези факти има адрес и към настоящето на Европа и света.

И днес римските баби, отбелязва Лидия Николова, плашат внуците си не както нашите – с Кумчо Вълчо, а с Бочо Баброне. Така устното предание нарича командващия наемническата армия на испанския крал Карл Пети (католик), който на 6 май 1527 г. покорява Рим и разрушава 13 хиляди къщи.

Документално обоснованите обобщения за възхода и падението на „бащата на градовете“ са от полза за всеки съвременен управник по света. Те отварят очите не само на обикновените читатели, но и на всички, които са на държавното, общественото и политическото кормило.

Преданията са непреходни, те са вечни камбани за онези, които имат сетива да ги чуят.

От столетия българите сме свързани с Вечния град, защото историята ни е отредила място на европейския континент. Навред из страната ни римската култура, архитектура и строителство имат видими, макар и оскъдни следи. Да не говорим за литературата, ораторското изкуство, римското право. Великата мисия на Св. Св. Кирил и Методий, делото на Григорий Цамблак, десетките участници от българските земи сред храбреците на Гарибалди, многото получили образование навън български художници, учени и военни свързват и нас с миналото на Вечния град. Книгата разкрива тези мостове към Римската цивилизация на нашето Отечество. Не познавам друга подобна творба.

Интригуващо е да се изучи емоционалното състояние на авторката при създаването на книга по тема, привличала през годините пера от всички страни на света. Това е непосилна задача за мен, но бих искал да свидетелствам само за един миг, когато е написано обръщението към читателя. (Става дума за признанието, че Рим не предразполага толкова към пътешествия, колкото към душевни странствания и размисли). Затова Лидия Николова изповядва: „Да разкажеш за него, значи да разкажеш за себе си. Тази книга е „по-скоро споделяне, разказ за античния Рим, дишащ чрез съвременния, видян и почувстван от една българка. Това е опит старите римски камъни да бъдат за миг „съживени“ чрез хората, случките и събитията, отминали край тях и белязали съдбата на много от европейските и източните народи”.

Това обръщение към читателя е писано в особено състояние.

Телефонът звъни от София. Лидия Николова вдига слушалката в Рим. Синът Й, крайно развълнуван, се опитва да я предупреди:

– Майко, моля те, бъди силна!

Тя изтръпва, чувства болка в сърцето.

Синът изстрелва:

– Майка ти, баба Радка почина…

Който е преживявал загуба на най-близък, ще разбере какъв заряд в книгата носи посвещението “В памет на майка ми“.

Три десетилетия журналистката Лидия Николова придружава съпруга си – посланик Райко Николов, в различни държави на три континента. Тя има своята достойна роля и място до представителя на републиката ни в други земи, но не забравя дълга си и на писателка. Така се раждат петнайсетте Й книги, жанрово разнообразни, с превес на художествената публицистика. Те издържат проверката на времето и благодарение на авторската оригиналност.