Продрум ДИМОВ

Това се е постарал да направи проф. Ивайло Христов в анкетата си с покойния ни забележителен писател и общественик, онасловена „Човекът, който доведе Господ на земята“. Изданието, предложено съвсем наскоро на читателите ни, е дело на столичното издателство „Зов Комерс“.

Натрупал невероятен обем от знания, бродейки ненаситно из дебрите на родната ни изящна словесност, авторът на анкетата извика на живот завидния си творчески потенциал и още през 2001 година напомни за своя надежден изследователски талант, издавайки дебютната си книга „Йордан Стубел“, последвана от „Леда Милева. Литературна анкета“ /2001/, „До зората на живота“ /2003/, „Николай Хайтов. Апология на духа“ /2004/ и много други стойностни заглавия, обогатяващи историята на съвременната българска литература.

От такива съображения, наблюдавайки неговото плодоносно литературно развитие, не съм изненадан, че в обсега на творческото му полезрение е попаднал и Никола Радев – забележима личност, оригинално човешко и самобитно присъствие под родното ни литературно небе. В нескончаемите си търсения Ивайло Христов се старае да бъде и всеобхватен при изграждане образа на „Човекът, който доведе Господ на земята“.

И с първите си въпроси Йвайло Христов ни отвежда към родовите корени на някогашното опърпано и недодялано селянче от Варненското село Левски, където яха с охота едрата им гърбовата биволица и гони по стърнищата непослушния им непокорен добитък. Бащата, бай Ради – опитен земеделски стопанин, и майка му какви ли усилия не са полагали, за да привържат него, брат му и сестра му към земята, кърската работа и добитъка, но в ония години, особено след кооперирането на селото, всичките им надежди да орат и копаят лозя и ниви отиват на вятъра.

И така, връщайки ни назад из най-младите си години, събеседникът му забравя школските неблагополучия и най-неочаквано се увлича в четене на книги. Неподозираното му сродяване с книгите го изважда неочаквано от зашеметението на момчешките лудории. Така, макар и израснал в безкнижна къща, книгите събуждат и извикват на живот заспалите в главата му умствени залежи, които го заставят и той да застане един ден пред белия лист. Особено силно го впечатляват стиховете на Димчо Дебелянов, писмата му до любимата Иванка Дерменджийска, поезията на Пеньо Пенев… Неусетно започва да излива вълненията си в мерена реч, даже се окуражава и да публикува някои от стиховете си в печата. Хрумва му и някои предлага на сп. „Български воин“. А по това време той е вече матрос от ВМС, което му дава основание да потърси някое военно издание. За щастие тези му поетични творби попадат в ръцете на Станислав Сивриев, който проявява неочакван интерес към автора им и така, както се изповядва пред своя анкетьор, се слага началото на едно съдбоносно и плодотворно приятелство помежду им.

Ивайло Христов е озадачен, че момъкът  във военно-морска униформа загърбва мерената реч, след като Станислав Сивриев му казва, че някои от стиховете му са за в коша, и започва да пише разкази. Така се ражда многообещаващата му „Матроска тетрадка“ в ръкопис. Тя му вдъхва кураж и Никола Радев се прехвърля окончателно на прозаична вълна. Но така или иначе Станислав Сивриев е първият писател, който се среща на живо и му допада с изненадваща отзивчивост, скромност, честност и чиста нравственост. Тази толкова човешка, творческа дружба всъщност му отваря вратите на бъдещата литературна дейност.

Ивайло Христов анализира литературните процеси у нас, не порпуска да изтъкне огромната заслуга на Никола Радев, положил неимоверни усилия като директор на „Профиздат за отпечатването на оспорваната и нелицеприятна за времето си книга на Ивайло Петров „Хайка за вълци“. Отваря се също така дума за и за приноса на Павел Вежинов, положил основите на съвременната психологическа проза чрез своята разтърсваща творба – „Бариерата“. Доста трогателно  звучат обаче страниците, посветени на близките съпреживелици с Иван Пауновски – приятелство, чийто първи стъпки ни водят към съвместната им работа в редакцията на сп. „Пламък“.

Потънал в света на тази толкова примамлива за мен анкета, имам усещането, че авторът ѝ се е ровил години наред най-старателно из творческия и човешки свят на своя привлекателен събеседник. Инак не би могъл да го опознае така всестранно. И неслучайно в потока на разговорите попадат и оценките на Никола Радев за днес почти забравените Кръстьо Куюмджиев и Цветан Стоянов – имена, които са си завоювали с интелект и дарование свое място в родната ни литературна история. Според него, Кръстьо Куюмджиев е един лиричен критик, който е изживявал литературата отвътре и чрез слънчевото си сплитане. А за Цветан Стоянов споделя, че само да е оставил великата си творба „Геният и неговият наставник“, посветена на Достоевски, остава един от най-гениално скроените българи.

И все пак във фокуса на неговите приятелства попадат личностите на Николай Хайтов и Иван Динков. В лицето на писателя от Яврово Никола Радев вижда не само едно крупно творческо явление, но и забележителен човек и гражданин, посрещнал много незаслужени нападки от недобросъвестни люде, но останал верен на себе си, даже и когато се бори мъжки като съюзен председател за спасяване от разграбване на застрашените имоти на СБП.

А що се касае до Иван Динков, Ивайло Христов е наблюдавал в течение на години приятелството на събеседника си с поета от Смилец. Българската литература няма друг високотемпературен приятелски и творчески тандем, обогатил с високостойностни художествени творби националното ни литературно битие. Това уникално приятелство се крепи не само на притегателната сила на сладкодумната чашка, но преди всичко на дълбокото взаимно разбиране, допълване и насърчаване в творческия процес. Неведнъж в паметта на някогашния матрос се счува насърчителният глас на автора на „Навътре в камъка“: „Скъпи Кольо, надарен си, пиши, пиши!…“ Ето какво придава на тази здрава мъжка дружба високи измерения, респектиращо благодатно присъствие в живота на един творец.

Бродейки из дебрите на художествената литература, Ивайло Христов е изпитвал потребност да вкуси от всичко, което е сътворило неговото вдъхновено перо. Затова нетърпеливо, изпитателно разгръща страниците още на първите му издания – „Не се сбогувай“ /1960/ и „Матроска обич“ /1964/. А събеседникът не пропуска да му припомни за голямата писателска школовка в Московския литературен институт „М. Горки“, където заминава да се учи през 1968 година. Тогава пред него се отварят широко дверите на руската класическа и съветска литература, на световната класика, и навлиза уверено в коловозите на голямото литературно майсторство. Чудесните лекции на Паустовски, незабравимите срещи с Шукшин и други забележителни светила на съветския литературен свят ще го заставят да оцени високите духовни достойнства на голямата братска страна, да вникне в истинския натюрел на руския народ и душевност, но и да преосмисли романтичните и толкова напрегнати преживелици в безбрежната морска шир. Така се появяват на бял свят новите му зрели творби „Няма мъртва земя“ /1971/, „Маримани“ /1971/, а по-късно и „Море на вторите бащи“ /1976/, „Солена синева“ /1978/, „Седем ключа на вода“ /1979/ и други стойностни заглавия.

Авторът е забелязал, че Никола Радев никога не е бил чужд и на темата за антифашистката борба и целенасочено го връща към творческата история на книгата му „Истина без давност“ /1982/. А този период от най-новата ни история отдавна е занимавал мислите му, но съзнателно е изчаквал да се понаместят камъните, за да се види кой кой е в тази епоха. Заема се с продължителни проучвания на архиви и документи, свързани със съпротивата във Варненския край и предлага на читателите едно изключително обективно четиво, което отразява реално исторически факти и събития, лишени от обичайната героизация и заобикаляне умишлено на сенчестата страна на тази наистина героична епоха, наситена с толкова благородство, себеотрицание, но и с много жертви и предателства. Затова и „Истина без давност“ днес звучи стряскащо и отрезвяващо, защото назовава нещата с действителните им имена.

Потънал с голяма охота в творческия свят на своя събеседник, авторът с нескрито удовлетворение слага ударението върху емблематичната му книга „Когато Господ ходеше по земята“ /1999/. За мене, пък и за читателите му, това произведение е респектиращ връх в творческия генезис на Никола Радев. И неслучайно нашумя не само у нас, но и в чужбина, претърпя няколко издания. Беше преведено своевременно и на руски език, а авторът беше удостоен с голямата международна Шолохова награда. В тази книга Никола Радев ни разведе по върховете на великата руска литература, въвеждайки ни в интелектуалния и човешки свят на нейните най-големи творци.

Стараейки се да бъде всеобхватен, разкривайки богатата личност на Никола Радев, Ивайло Христов се интересува не само от творбите му, от близкото му приятелско обкръжение, от огорченията, с които са го разочаровали близки сподвижници и врагове. А по природа Никола Радев е широко скроен човек, но неведнъж е злоупотребявано с неговото доверие и доброта. За жалост има хора, които с непоносима нечистоплътност прехвърлят всякакви граници. Затова и споделя с откровение: „Прощавал съм много пъти, но не мога да простя на обидни думи по мой адрес от хора, на които съм помагал, правили са мили очи лицемерно за някоя услуга, а сетне плюят безотговорно по мен. Такова поведение не оправдавам“.

В тази анкета авторът ни прави съпричастни и на немалкото благородни  усилия, които е полагал за финансовото и кадрово укрепване на СБП и за огромните грижи за израстването на Профиздат, за налагането му като второ издателство у нас, превръщайки го от ограничена професионална издателска къща в могъща трибуна на българското писателство, подавайки ръка на стотици наши автори и утвърждавайки ги в авторитетни творци на художественото слово.

В разговора значителен брой страници са посветени и на настъпилата нравствена деградация, падение и уродливост, от които не престава да се задъхва днешното ни общество. А Никола Радев винаги е уважавал прогресивните идеи, но не е приемал социалните деформации и разминавания в социалистическа България. Радвал се е на големи придобивки и тежко понася рухването на мечти и идеали, затъването в неспасяемото тресавище на днешната разруха. Той не уважава и не приема идеи, които унижават човека, защото, според него, човекът стои по-високо от идеите.

Това издание на Ивайло Христов е обогатено с подходящ снимков материал и като съдържание е наистина засега най-цялостният и всеобхватен портрет на един от най-ярките ни съвременни белетристи.