ВСЕВОЛОД КУЗНЕЦОВ е роден на 5.12.1938 г. в Москва. Завършва Геоложкия факултет и специалното отделение на факултета по Журналистика в МГУ „М. В. Ломоносов”. Близо 25 години участва активно в геоложки експедиции.
От м. декември 1980 г. е на щатна журналистическа работа. От 1980 до 1986 г. е кореспондент на студентския вестник „Дружба” (орган на Университета за дружба между народите), едновременно с това е и преподавател на бъдещите журналисти. От 1987 до 1996 г. работи в смесеното руско-българско списание „Дружба”. През 1984 г. създава в Подмосковието литературно общество (обединение) „Луговая” (гр. Лобня), а през есента на 2011 г. става ръководител на лобненското Литобединение „ЛАДОГА”.
Наред с другите си книги Всеволод Кузнецов е издал пет стихосбирки под общото заглавие „Български тетрадки” – стихотворения за България и за своите български приятели, като отразява и впечатленията си от страната ни. Превел е и е издал на руски език десетки стихосбирки на български поети. Член е на Съюза на писателите и на Съюза на журналистите на Русия, на творческия клуб „Московский Парнас”, както и на Съюз на европейски писатели и писатели от други континенти (СЕПИ).
ВСЕВОЛОД КУЗНЕЦОВ
ОБРАЗЪТ МУ ВДЪХНОВЯВА СВЕТЪЛ
В памет на Сергей Александрович Есенин –
шепа пръст от Варна
Тази шепа черноземна пръст –
нежна, българска и свята,
с нас дойде в Русия като кръст
от страната братска – с брата.
Дадоха ми я с любов за път –
малка шепа пръст, свещена:
„Тихо изсипи я в някой кът –
там на гроба, непременно…”
Да. За тях е също гений той –
нашият лирик свръх тънък…
Той духа обсебва като свой,
разтревожен и разпънат…
Образът му вдъхновява светъл
всички – млади и големи.
И гласът съдбовен на поета
все в сърцата да звучи – кален е!
Ето, шепа черноземна пръст –
нежна, българска и свята…
С нас дойде в Русия като кръст
от страна – свещена, с брата…
… Нас животът тук ни е обрекъл
на вихрушки снежни – зима канска…
С образ вдъхновява светъл
цялата страна балканска!
НЕ МЕСЕЦИТЕ, ДНИТЕ АЗ БРОЯ
На нашите скъпи на сърцето български приятели
Не месеците, дните аз броя
кога с жена ми пак билет ще вземем –
за святата обител все мълвя,
познавам всичко там от много време…
Спокойно и свободно ще вървим,
в земята на приятели ще крачим,
приятелството благородно ще скрепим –
аз неведнъж съм го възпял в стиха си…
Как трудно с политика се дружи –
не само с ум, а трябва със сърцето:
с лъжливи думи всеки ще сгреши,
сама при нас днес любовта ни свети.
Душите си отваряме сега,
един до друг заставаме – до брата.
И бариерите рушим – беда
за дружбата да няма, че е свята!
И СИ ПРЕДСТАВИХ АЗ
На Георги Чичаров
Разхожда се тук цяла нощ пак снеговеят
и по прозореца ми хлопа гневно –
поете, отвори, замръзнал съм – ти сгрей ме,
не чакай скоро сън от мен напевно…
Заспива огънят – превърнал се е във фенер
и котката се шмугва някъде из къщи,
прилича тя на кюнец стар и чер –
по своите закони на топлото се мръщи.
В нощта се случват куп бели –
все скита някой там, опасностите бродят…
И даже мишката сред книгите се скри,
подслон намери в стиховете нови…
Пълзи по зимните ботуши паяк-паж –
в движенията му тревога няма…
И си представих аз – защо ли – изведнъж,
че съм пред твоя праг пак и пристигам рано.
… В кръг от приятели сме седнали на масата,
пред тебе прясно сготвените ястия димят…
И все ни черпиш с вино ти – от бурето – след кацата,
а пък Людмила пак се суети – за кой ли път…
И всичко между нас е ясно – без думи се разбираме,
сърцата ни, отдавна близки, не са свити –
с мандало твоят дом не се залоства и събира ни,
тук всички ние сме доволни, стоплени и сити!
С душата главно – не със хладината на ума
във всекидневието всеки божи ден се борим…
И може някъде наистина да има и стена,
не знаем за това днес ние и не спорим…
Приятели! Да се опитат да ни разделят не смеят!
Душата на душа опира се безбрежно…
… Разхожда се тук цяла нощ пак снеговеят
и по прозореца ми хлопа гневно…
25 декември 2008 г., Луговая
НЯКЪДЕ ТАМ – КРАЙ МОРЕТО, В ПЛАНИНИТЕ
Аз пиша стихове напълно искрени,
разкривам в тях все своята душа.
Като наставник съм готов да се теша
с неволни грехове, измислени…
Да пиша на приятели не е тъй сложно –
по дух са същите те като мен,
присъщо им е чувство на тъгата в плен,
за мен самия и за тях – тревожно…
Уви, не можем често да се виждаме,
да ги прегърна, здраво техните ръце да стисна,
че до сърцата родни, щом се пак притисна,
и разстоянието, и раздялата осмисляме…
И някъде там – край морето, в планините,
редят те като мене стихове с посока:
и от душа – по съвест ме зоват с мечтите си –
по волята на чувствата и с тяхната вълна висока.
ЧОВЕКЪТ ОТ СОЛИКАМСК
На Николай Симеонович Бухаринов
Не си стар ти. А духом млад си.
Родината ти е Урал.
В Соликамск – в чудесен град си,
таланта и дъха си ти е дал.
За тебе знае и столицата,
и „мечата бърлога” знае…
И словото – ангелската птица –
в сърцето ти все витае.
Намираш ти разбиране –
поезията ти: желана…
И Варна в нея днес взира се,
отделя ти и тя внимание…
Възниква вече и мнението –
да те четат е интересно:
на руските поети – приятелят Пенев,
превел те е и днес чудесно!
Превод от руски език Станислав Пенев
