Панко АНЧЕВ
Епохата, която най-силно и всеотдайно възхваляваме в българската история, е Възраждането. В нея всички са герои, формирали и изразили българския национален дух, решили се на саможертва за свободата на отечеството и постигнали Освобождението. Култът към това време и неговите велики представители формира в общественото съзнание една представа, която не се променя и нито за миг не се оспорва. Тази представа е резултат от признанието на обществото към борбите за национално освобождение, когато се създадоха и правилата и нормите на праведния обществен живот.
Каквото и да се пише за Българското възраждане, каквото и да се изследва, анализира и тълкува, в крайна сметка е почти задължително да повториш възприетите апологии на времето и да сведеш изследването си до мащаба на техните измерения. И толкова!
Но аз ще си позволя да изрека, че този култ към Възраждането и към неговата литература поставя една задушаваща матрица върху всичко, което се пише за това време. От друга страна, матрицата се поставя задължително преди още изследователят да е започнал да изследва. Крайният резултат е повтарянето на едни и същи тези, дори и думи, без да се добавя нещо качествено и принципно ново.
Представата за Възраждането като епоха на героизъм и ентусиазъм, на непрестанен духовен подем и национална гордост, на изблик на огромни обществени сили и енергия на националния дух се формира след Освобождението, когато в обуржоазеното вече общество се появи потребността от герои и героизъм и формиране на висок и безспорен национален идеал, който да бъде противопоставен на низостта на живота, скверността на забогателия и безскрупулен вече буржоа, за когото вече няма нищо свято и велико освен печалбата му и жаждата за богатство.
Тази представа не е фалшива, но е твърде едностранчива, бедна и елементарна. Защото Възраждането е сложна, противоречива, изпълнена с множество все още неизучени явления епоха. Това е преходът от Средновековие към Модерната епоха, когато българският свят се откъсва от средновековното си минало с религиозното съзнание, разрушава основите на старото и изгражда нещо принципно ново и различно. Появява се нов тип човек, който е свободен по природа, а не е вече роб.
Преходът е радикален, ала се извършва бавно и трудно, защото протича в чужда по вяра, род и традиции среда, твърде изостанала и все още органично чужда и неподатлива в достатъчна степен на дълбоките социално-икономически и политически промени в Европа, за да позволява и стимулира подобни трансформации у поробените от нея народи. Прекалено бавно стопанският живот преминава от феодално-средновековния си модел към изискванията на новото време. Територията, върху която е разположен българският свят, е икономически неравномерно развита. Затова и качеството на живота и характерът на реалностите са различни в различните части на тази територия. А обуржоазяването им става бавно и по различно време; бавно и по различно време се обуржоазява и българинът, като това зависи от условията в местата, където живее.
Нещо много важно забелязваме в Българското възраждане. Понеже икономически българският свят е изостанал силно и почти не принадлежи на Модерната епоха, новото, присъщото на тази епоха е в идеите, които все повече обсебват българската интелигенция. Ние виждаме модерният български свят в голяма част от тази интелигенция, но реалностите, в които тя съществува заедно с целия народ, са все още в Средновековието. И няма как да твърдим, че промените са извършени и българската реалност е напълно променена.
Това прави литературата на времето много по-сложна и трудна за разбиране отколкото сякаш би трябвало да бъде.
Най-напред трябва да се подчертае, че твърде сложен и неизучен е преходът от средновековна към модерна литература, който се осъществява от писателите преп. Паисий Хилендарски, архм. Неофит (Бозвели) и св. Софроний Епископ Врачански. По същност, съзнание, отношение към книгата, словото и литературата, по обществено служение това са средновековни хора. Те са духовници, творят ръкописни книги, предназначени за богослужението и за духовния живот на християните. Съзнанието им е изцяло религиозно; те мислят с категориите и каноните на Православното християнство и служат всеотдайно на Църквата. Те участват в литературния процес (доколкото има такъв по онова време) като средновековни писатели с ограничена известност и труден достъп на техните творби до някаква публика – всичко зависи от преписите и средата, в която се четат като беседи за миряни техните творби. По същество няма все още литературен живот – както ще бъде през 70-те години на ХIХ век.
Но в същото време те са модерни писатели, защото въплъщават в творчеството си идеите за историята, обществото, нацията и литературата на модерното съзнание. Те възприемат българския народ като различен от другите, но в никакъв случай по-малоценен. Напротив, те негодуват срещу нехристиянското отношение на фенерските духовници към българите и опитите им да асимилират българския народ. В Православието е недопустимо да се противопоставят народите, като един се издига като „богоизбран“, а всички останали трябва да му се подчиняват и се учат него. Това по същество налага Константинополската патриаршия и тя буквално потиска духовно българския народ, като не му дава да има своя църковна йерархия, да провежда богослуженията на български език и да бъдат неговите свещеници и архиереи българи.
Осъзнаването на българския народ като различен от другите и достатъчно зрял и преодолял изпитанията на историята заедно със съпротивата срещу гръцкото духовно робство е линията, по която се осъществява първият преход в историята на Възраждането и на българската литература от Средновековие към Модерната епоха. Това е и началото на модерната в пълния смисъл на думата идея за възстановяване на националната българска държава, която се прокарва най-напред в „История славяноболгарская“, а след това и в цялата нова българска литература.
В българската литература след преп. Паисий започва да се формира ново съзнание, което съществено се отличава от средновековното най-напред по това, че е светско, рационалистично и все повече атеистично.
Смяната на епохи е смяна на условията за живот, на начина на производство, мислене, поведение, на нови ценности. Променя се материалният живот, но и общественият, а заедно с тях и общественото съзнание. Появява се нов тип човек с нов морал и отношение към живота и към самия себе си. Но смяната не става внезапно, рязко, изведнъж и без предварителна продължителна или по-кратка подготовка на всички сфери на обществения живот. Винаги в такива времена се създава една своеобразна „зона на ускорение“, в която новата епоха набира скорост, обособява се и се еманципира, придобива облика, в който да се прояви открито и безвъзвратно. Сега именно започват да се осъзнават промените, понеже стават видими и хората се нагаждат към тях. Това е най-сложното време, което и най-трудно се тълкува от историята, защото е неимоверно трудно да се отчете и опише и старото, което още не си е отишло, и новото, което още не се е закрепило окончателно. Свидетелствата, документални и художествени, още не са се откроили и уталожили като достоверни, поради което и са все още недостатъчни на брой; в тях все още липсват категоричните доказателства за извършените необратими промени.
Промяната в структурата на българското общество след поробването определя и характера на българското социално-политическо развитие и особено на прехода към модерната епоха, каквото е т. нар. „възраждане“ на българския народ и неговата държава. Възражда се идеята за изгубената преди пет века държава на Средновековието и то в онези периоди, когато тя е изключително могъща. Врагът на новото съсловие е не аристокрацията (както е в Западна Европа), а политическият и духовен поробител. За да се отхвърлят тези поробители, е необходимо да се води борба – въоръжена, идеологическа, политическа и със средствата на литературата и изкуството. Но преди това е необходимо да се формира нацията, която да обедини в себе си всички българи. Нацията и националното съзнание се формират с активното участие на литературата.
Основният характеристичен белег за началото на Възраждането е започващият процес на формиране на българското национално съзнание. Това обаче е немислимо без създаването на буржоазия като социално съсловие. Буржоазията е двигателят на радикалните социално-икономически промени, които всъщност я раждат. Но тя не се създава „из небитието“, от нищото, а е продукт на промяната на икономическите отношения, на пазара и пазарното стопанство. Тя е любимото дете на капитала, който тя предстои да натрупа, за да забогатее и го впрегне в производството на материалните и духовните блага.
Животът започва да става друг – най-вече в градовете, където все по-бързо се развиват занаятите и търговията, които излизат от затвореното стопанство, за да се създава модерният пазар на стоки, услуги и работна сила.
Установява се нова обществена и естетическа действителност, която функционира по други правила и норми – различни от тези, действали до преп. Паисий. Появил се е нов тип човек, тепърва започващ да преодолява в себе си вярата и религията, заживяващ по правилата на Модерната епоха. Това е секуларният човек, призван да извърши българската национално-освободителна, но и българската буржоазно-демократична революция. Той е или селянин, или гражданин, но вече излиза из средновековното си битие и начина на мислене на средновековния човек.
Това е най-радикалният преход в цялата история на българската литература!
Идеята за националната държава е главният ускорител на обуржоазяването на българския свят и на българската литература. В началото на XIX век тя излиза от своето средновековно битие и придобива напълно светски характер. Появява се светският писател!
Светски писател означава не толкова напускане принадлежността към духовната, т. е. църковна йерархия, но преди всичко разработване на светски теми и участие във формирането на единния български книжовен език. Другият момент е ревизирането на разбирането на преп. Паисий Хилендарски за историята. А с Раковски започва изучаването на историческите факти и явления, от които тя е съставена. Фактите и явленията вече са само човешко дело и човек трябва да ги познава, за да придобие национално самочувствие заради умението и способностите на неговите предци да проявяват възможностите си и силата на своя народ. Историята в светската идея се твори от личността и зависи от нейната воля.
В първия епохален преход, който преживява българският свят заедно с неговата национална литература, най-забележителното явление е раждането на новия тип писател. В подобни преходи винаги се формира нов тип писател с ново съзнание и отношение към живота и творчеството.
Такъв нов тип писател в българската литература на Възраждането е Георги С. Раковски. В българските условия той все още не може да бъде тип на професионален творец, защото духовните дейности свързани със словото са много, а образованите и талантливите хора са все още малко на брой. Затова и Раковски не е само писател, а учен, етнограф, историк, фолклорист, езиковед, публицист и журналист. И разбира се революционер. Той носи в себе си цялата българска култура, олицетворява я и я създава. Но не е духовник и пише светски творби. И пише от свое име!
Преди това преходът към нов тип писател се откроява със св. Софроний Врачански.
Средновековната литература не познава или слабо познава личния живот на своите писатели, защото не е важно кой персонално е взел перото и я е съчинил. Тя бива винаги вдъхновявана от Бога и е за Негова прослава. Но с „Житие и страдание“ не е съвсем така.
Авторът описва себе си в битовия живот. Но именно битовият живот е толкова тежък, страдалчески, непоносим и унизителен. Страданията са все физически, плътски. Българинът е третиран от поробителя като добиче, което може да го биеш и убиваш, да го караш да ти служи, да се гавриш с него. И потърпевшият не протестира, а само се чуди какво да измисли, за да избегне срещите с турци, за да не страда. Това страдание е напълно човешко, физическо, както казах; то причинява непоносими болки. Но Бог пази своя раб и винаги му помага да се избави от тегобите. Оказва се, че всичко това може да бъде интересно и поучително за хората. И св. Софроний публикува написаното, за да се знае и помни. Макар че изобщо не съответства на другите творби в сборника и по критериите, съобразно които те са написани, съвсем не са литература. Но голямото преображение е в това, че вече „Житие и страдание“ е критерий за литература, а не средновековните и античните текстове в църковните сборници.
В тези дълбоки трансформации, които литературата на Възраждането преживява, се установяват духът и характерът на българската модерна литература. Новият човек с буржоазно съзнание, решил се да възстанови и държавата, която някога е имал, преминава през още много изпитания, за да се установи у него окончателно нов начин на мислене и ново отношение към словото и литературата.
С Петко Р. Славейков българската литература навлезе в своя зрял етап и прие модерния облик на новото време. Сега тя вече мисли социално и естетически доста по-различно от предходното време и се домогва, за да ги въплъти в словото си, до далеч по-сложни идеи и представи за живота и общественото устройство. Но и за типа личност, който вече доминира в обществото.
Вече стават възможни (и те се раждат и утвърждават!) писатели от типа и ранга на Иван Селимински, Васил Друмев, Добри Чинтулов, Любен Каравелов, Нешо Бончев и Христо Ботев.
След тях идва Иван Вазов и епохата на толкова дълъг и радикален преход в българската история и в историята на българската литература приключва. Но приключва по естествен и логичен начин, без противоречия и комплекси. Защото целият литературен процес от преп. Паисий до края на Възраждането протича логично и е подчинен на много повече идеи отколкото обикновено се смята.
Но това е истинската литература на Възраждането!