Параскева МАРКОВА
В последните 20-30 години писателят Радослав Игнатов, роден в Калиманица, Берковско, създаде значително творчество – като брой книги и като проникновено претворяване на българската действителност в мътното време на прехода. Особено значими за творчеството му през този период са книгите „Времето на сънищата”, 1995 г., „Лозята на Чичо Ной”, 2002 г., и „Новите ловни полета”, 2004 г. Обединителното в трите книги е присъствието на героите Ной, Хам, Старците. Това е времето на опиянението от очакваните промени, първите разочарования и отчаянието на героите, с което се определя и времето като време на очаквани, но неосъществими промени, защото след 20 години от написването на първата книга – „Времето на сънищата”, читателят разбира колко дълбоко е било проникновението на писателя, когато е описвал тези събития и е създавал тези герои. Както казва един от героите в „Лозята на Чичо Ной” – „Промяната си е същата.”
Преди тези книги Радослав Игнатов издава първата си поетична книга „Сълза върху горещия камък” (1984 г.), „Да те повикам”, (1988 г.), „Предай нататък” (1994 г.), а след романа „Новите ловни полета” той издаде книга с поезия „Вторични видове” (2005 г.) и романа и романи „Обвинението защитава” (2010 г.)
Книгата си „Времето на сънищата” Радослав Игнатов написа през 1991 година в Божурище. И наблюденията му, които родиха героите на книгата, са от София и нейния район. Деветдесетте години на миналия век са началото на прехода от тоталитаризъм към демокрация, време на големи надежди, извели на улицата стотици хиляди, „време на сънищата”, както го е нарекъл Радослав Игнатов. И сега, двадесет години след 1995 г., разбираме колко прозорлив е бил писателят за неосъществените надежди… Неговите съмнения са в логиката на характерите на героите. Точно в тях той не е намерил основанията за оптимизъм. И няма оптимизъм в книгата за хората, които ще изживеят настъпилите промени, че опиянението избледнява и погледът на героите му се устремява към небето, към космоса, може би в очакването за новия потоп. Сцените за срещите на Хам с извънземните и погледите на героите към небето в края на книгата засилват чувството на безизходност.
Героите на Радослав Игнатов, който ги е наблюдавал край хотелите и бензиностанциите край София, на митингите в столицата имат библейски имена. Това са дядо Ной, Хам, Голямата Мария, Кайни, Сав и старците Исая, Ево, Симо и Сиро. В образа на Ной и трагичният му, но много смислен живот, писателят е пресъздал безумието на времето преди промените, така наречения тоталитаризъм, и след това. В речта на героите има езикови обрати като в евангелията. Това е начин за речева характеристика, с която се постига по-голяма достоверност на образите, Но сред героите му с библейски имена е и безименният кмет… в едно безименно, но реално село, който е в управата /селсъвета/ от 1949 г. И пак е на власт, и пак амбициите му са да заграби колкото може повече земи – държавна земя, както и земята на дядо Ной, която ще бранят старците. Колизия, която още съпътства селския живот.
Младежи, които се боричкат покрай хотелите като охранители и прибират пари, без да са свършили никаква работа, са другите герои на Радослав Игнатов в книгата. Сред тях е и Хам…
„Далече зад нея изпраща изстрел.” Това е последното изречение от книгата „Времето на сънищата”. Но изстрели ще трещят и в другите книги на писателя: „Лозята на чичо Ной”, „Новите ловни полета”…
„Времето на сънищата” е едно много категорично доказателство за интелектуалната интерпретация на това, което става наоколо, и синтезирането му в образ или метафора. Това време – деветдесетте години на миналия век, с цялата му романтика и жестокост, бяха сънища и само сънища. А събуждането ни сега, след 20 години, е отчайващо, защото не сме щастливи от това, че писателят е бил прав още преди 20 години, че всичко е било само блян. Но то беше времето и на „мътната вода”, в която някои забогатяха… В книгата това са образите на кмета и Кайни, който ще срещнем и в другите му книги.
Трудни са книгите на Радослав Игнатов, но който иска да разбере времето на прехода, когато, надяваме се, нещата ще дойдат на мястото си, и дано новите поколения, които не са отровени от тоталитаризма и авторитаризма на днешния ни ден, създадат други условия, в които ще израснат други хора, които ще носят и зърното на вяра, на справедливост, на човеколюбие, които толкова са ни нужни.
Постиженията му на творец са не в описанието на края на един век, който си отива, а в анализирането на човешките съдби в един процес, почти непредвидим като локация, като действия, в които се изявяват характерите: палежът, намирането на делвата с имането, стълкновението между Хам и Кайни…
„Лозята на чичо Ной” на Радослав Игнатов е завършек на продължителен, плодотворен и съдържателен труд. Авторът си е поставил трудната задача със средствата на художественото творчество да направи прочит на националната ни съдба в един продължителен период от време – последните петдесет години.
„Лозята на чичо Ной” не се вмества в рамките на обикновената представа за романно повествование. Нещо повече – трудно бихме могли да определим нейния жанр. Критикът Минчо Бенчев я нарича „белетристичен сборник”. Самият автор говори за жанровия характер на книгата, като споменава няколко разказа, две новели, една повест и един роман. Моето мнение е по-различно. Като поставям при интерпретацията на книгата акцента върху образа на разказвача, който обединява тези части, толкова разнородни жанрово, склонна съм да нарека книгата автобиографичен роман. Роман е преди всичко с пресъздаването на преломно историческо време, на народната съдба в дни на съзиждане и разруха със системата на художествени образи – галерия от човешки съдби на търговци, на селяни, художници и поети, митингуващи и преследвачи, на жени…
Като сериозен литературен творец Радослав Игнатов не се е и доближавал до литературната щампа – общоприетият вид на романите, с които се приспиваме. Ще цитирам книгата му „Аз, Господи”. В миниатюрата „Деца на храсталака” Радослав Игнатов пише: „Това ли са инструментите, които традицията предлагаше на писателя: добре обрисувани характери, интрига, приемливи диалози, бръщолевения за любовта, за общественото положение на героя, заключени в мажорен акорд. И аз ли исках да вляза в този празник, и аз ли проявявах стремеж да стана такъв писател, и аз ли щях да стана член на това съглашение, и аз ли щях да изживявам по същия начин?”
„Лозята на чичо Ной” с естетиката си, до която писателят е вървял няколко десетилетия, носи белезите на откривателството, на различието, на художествена отдалеченост от общоприетото в литературата. Но за тази книга, за да достигне читателят до нейната красота, е нужна естетическа, литературна подготовка. Нужни са интелектуални усилия, за да се съпреживее заедно с автора съдбата на героите, в които е вградена днешната съдба на България.
Съществено място в идейната тъкан на авторомана „Лозята на чичо Ной” има рамката, в която е поставена книгата – предговорът и послесловът на автора. Радослав Игнатов е нарекъл въведението „Едно изречение за природата на нещата и самите неща” (вместо предговор). В езиков смисъл той е постигнал в едно изречение да каже толкова много неща, но най-важното от тях е лудостта на човечеството да търси водачи, след като е затривало мъдреците и пророците – и това се повтаряло като по спирала, щом се промени посоката на движението. Проникването в тези редове е жестоко, защото като че ли няма жив водач, мъдрец или пророк, които да се оцелели в ненаситния порив на човечеството да променя движението си… Може би само творението на човешкия ум – литературното творчество и изкуството, могат да бъдат истинските водачи, ако не ги последва и тях унищожението. Както също се е случвало.
Първият разказ от книгата – „Промяната си е същата”, започва с една почти апокалиптична картина: „… заключен с два катинара общински съвет, фелдшерски кабинет със закована врата, заключен с три катинара киносалон, клуб запортен с пет катинара, канцеларии, и те по същия начин запортени, в края на редицата от врати – витрината на Мило Евреина. И витрината, и тя е същата.” „… И се е свряло мъжкото население на селото в дюкяна на Мило Евреина”, който е посрещал тези, които са правели текезетата и посреща сега тези, които са от Поземлената комисия…” И на тия, и на ония е казал едно и също нещо. Сякаш времето е спряло! „Като поживее по-дълго човек, забелязва, че всичко това, където му викат живот, си е все същото”, си казва този герой. А по-нататък в книгата, чрез всичките съдби на останалите герои се налага една истина – човекът трудно се променя…
Ако се анализира образът на разказвача – обобщение на времето и колизиите на прехода, който е описал с галерията от образи, съпътствали го в неговото битие, е нужна отделна статия. Сега можем да кажем само, че с този образ – обединител на отделните части на книгата, писателят е проследил човешката му съдба в латиноамериканския смисъл на повествованието… Той е навсякъде. Разказвачът е обобщение, фокус на анализите на времето, на хората и действителността… Всичките идеи и образи, внушения и емоции, с които е изковано повествованието, говорят за един оцеляващ, лутащ се в битието си човек, който тръгва от снизходителния хумор, за да стигне до самоубийствения анализ на собственото си поведение, което в живота му го принуждава да стане търговец на оръжие и едва когато осъзнава тоталната грешка на своя живот, когато се среща с жената на същия този живот, му предстои да умре…
Отделна тема са женските образи – от Гера Мицина, през Голямата Мара („Хам”) до художничката Ава („Не закъснявай за вечеря”). Типажи, които свидетелстват за житейски познания, но и за романтика, плод на която са изящните сцени от любовния живот на героите, които могат да се сравняват само с поетичните постижения на автора…
Другата страна на рамката е послесловът. Ден за пазар. Тук пазарът е метафора на битието – „Човек се юрваше бурно напред – да изложи, да продаде, да се вмести, да разузнае, да сравни, да отрече целия свят в името на особата си, да си спомни и да забрави, да се види с приятели и да намери врага си, да направи откритието, че на този свят винаги му е липсвало всичко, да уточни, че светът е досущ като него в това отношение, да купи на внука си кебапчета, а за себе си бира и тъжно да се оттегли нейде в сянка, да предъвче горчивата си съдба, като я полее с още по-горчивото питие.
„Тъй бе някога. Тъй бе някога, а и сега си е тъй.” Така започва послесловът и завършва категорично: „Как да купиш, като не можеш да продадеш!”
Не можем да отминем честността на писателя, когато проследява и преосмисля тая любопитна „среща на времената”, „абсурдите на българското битие”, част от същността на живота на планетата, доминиран от извечната борба между доброто и злото, между Бога и Дявола.
Има едно стихотворение на Радослав Игнатов, кратко, в което той е изразил своето отношение към творчеството, към известния респект от белия лист, което ще си позволя да цитирам, защото неговият замисъл е просмукан в повествованието на книгата, за коята става дума:
„Надвесен над белия лист, над страшния лист, за никой не си припомням. Чудесен – светът ми край нас се изнизва. Не зная сега – и не питам, чии са тези странни отломъци щастие; незрими ли сили ги водят. В коя ли любов съм потомък? Под дълбокото, глухо и нямо небе – гледам безмълвния лист, заплашвам за страшния лист. И от орис орисан, зависим – тук си оставам.”
В онази далечна 2002 година, след като излезе книгата „Лозята на Чичо Ной” попитах Радослав Игнатов какво послание отправя към читателите с това заглавие. Ето какво ми отговори той:
– Връзката е с гръцката митология. Лозята, гроздето, виното са откритие на Одисей. В контекста на Светото писание първооткривателят на божествената самозабрава е Ной. Повече от десет години ме занимава притчата за Ной и неговите синове, която, сведена до едно изречение, е свързана с Божията забрана – детето да не вижда голотиите на своя създател, естествено не само в прекия смисъл на глаголодействието. От 7-те сина на Ной единствен Хамет престъпва Божията воля, когато Ной се напива от плода на своето откритие – лозата, и опиянен, търси сянка да полегне под нея. Именно тогава се случва непоправимото, знаейки повелята на Отеца, може би от чисто човешко любопитство, единствен от седемте сина на Ной, Хамет съзира под отметнатата роба голото тяло на своя баща. Това е и причината Хамет да бъде низвергнат. Според писанието Хамет става баща на второстепенните хора, които всъщност пък стават творци на човешката цивилизация заедно с грешките и недостатъците й и с нейната първобожественост и извечната вътрешна битка между доброто и злото.
В този смисъл аз се опитах да прочета нещата в тяхното днешно измерение, като съм си позволил фриволния жест, метафоричен, прочитът да бъде както литературен, така и социологически.
В работата си съм свел поглед върху последните 50 години от съществуването на българската държава и националната ни литература. Първите седемдесет-осемдесет страници в известен смисъл са имитационни (инверсиите в словореда), което е началото на кода към „тайните” и от живота на онази част от нацията, която съвсем не смята себе си като второстепенна, като представител на второкачествената част от човешката раса.
Що се касае до посланието, бих могъл да използвам заглавието на Дядо Вазова от „Под игото” – „Пиянството на един народ”, само че не в онзи обединителен смисъл, който бащата на българската литература влага в своя текст, а напротив, във време на деструкцията, във време на трошенето…”
Попитах го още как вижда бъдещето на своите герои и на България в контекста на световното развитие при тази аналогия на заглавието с притчата за Ной.
– В плановете си мисля и останалите синове на Ной да ги изкарвам на арената… Далеч съм от мисълта, че става дума за втория потоп… Но не съм далеч от мисълта, че ако човечеството не прояви достатъчно зрялост, апокалипсисът ще бъде по-малко страшен… Изумен съм от опитите за подмяна на духовните стойности, и то по-специално в страните от така наречената Източна Европа, със стойностите на една държава, която по най-експанзивен начин търси вариант да се спаси от собствените си стойности, заменяйки ги с онова, което ние притежавахме само преди броени години и може би частично сме техни собственици и днес и може би ще продължаваме да ги имаме…
Необходимо ли е да подчертавам, че в най-тежките моменти от своето развитие Западът е черпел енергия от Изтока. Лично аз съм категорично убеден в този факт от културологичен аспект и с часове бих могъл да говоря на тази тема…”
„Лозята на чичо Ной” е събитие в националната ни литература, литературен факт, който естетите тепърва ще изследват и анализират. Писателят е осъществил своята задача като творец. Неговото разбиране за смисъла на писателския труд открих в една от миниатюрите от предишната му книга „Аз, Господи” – „Живях като в роман”. „Човек трябва да оставя писмена диря след себе си само като се ангажира с настоящето, и то с надеждата да го промени.” В този смисъл „Лозята на чичо Ной” е книга за близкото минало, за настоящия ден и за вярата, че ще има промяна към добро…
„Новите ловни полета” (2003 г.) е следващата книга на Радослав Игнатов, в която главните герои са Хам, Кайни и старците Исая, Сево, Симо и Ево. Това е психотрилър, ако си позволя да използвам този термин от киното на ужасите. Мисля, че в българската литература на прехода и мутренското време в началото на новия век няма по-силна книга, в която да е пресъздадено израждането на обладаните от алчност същества, какъвто е изродът Кайни. Тук е разкрита и цялата трагедия на главния герой Хам, разкрити са нови черти от характера му, загатната е неговата смърт… Тържество на злото, но и краят му – със смъртта на Кайни…
„Обвинението защитава” (2009 г.) авторът е определил като роман и романи (повече от 800 страници са двете книги). Неговите герои са нашенци, които действат в глобалния свят – от Северозапада, до София, Белград, Прищина, Лондон, Ню Йорк, Париж, Сидни, Кандахар… Героите са деперсонализирани – Момчето, Момичето, Коментаторът, Шефът, Професорът…
Двете книги – „Habeas corpus” и „Съображения за сигурност”, са свързани с героите, които са едни и същи в два периода от живота на България – преди и след промяната.
„Обвинението защитава” е още една голяма книга, между чиито страници са описани явления и хора от планетарното всекидневие – защото и ние като народ се „развиваме” в контекста на бездуховността на земята, с предчувствието на писателя за края, до който ни води това материализиране на света, тази алчност за богатство, за забавления и празнотата на съществуванието. И ако се замислим върху явленията от днешния ни ден, ще разберем защо са толкова отчайващи внушенията на писателя…
Споделям написаното от Боян Ангелов, че Радослав Игнатов е сред онези български писатели, които не позволиха името и дарбата им да бъдат използвани за евтини спекулации с идеологически доктрини.
В тази книга писателят отстоява етичните принципи на борбата със злото и своята надежда за тържеството на доброто. Тази идея той е вложил в образа на Професора – една от големите му сполуки да изгражда художествени образи. И ще завърша своето писание с думите на Професора в края на романа „Съображения за сигурност”:
„Живеем между два свята, два свята, чието сливане се осъществява в човека. Придвижването на тези светове един към друг поражда сблъсък, разруха и смърт. Само в човека, надраснал предразсъдъците, с които светът е закърмен, става възможно придвижващите се един към друг брегове да се докоснат и от сливането им да се издигне свещеният връх на хармонията. Коя е силата, която във времена, подобни на времената, в които живеем, може да излекува човешкото същество от неизбежната прикованост към модели, роли, догми, клишета? Естествено, любовта. Тя е, която пробужда дълбините, в които всички сме едно цяло, в които човекът просто е същество и защитните брони и ризници, изграждани от векове в нас, от недоверие един към друг, от страх, от омраза – изчезват. Човещината… Нормалната човещина е върховният коректив на социални системи, идеологии, религиозни догми, независимо от това дали човек вярва в тях или не: Човещината, която, колкото и да е подчинена на света, в който живее, един ден се пробужда и – съзнателно или не – се противопоставя на нахлуващото отвън.”
„Талантът в изкуството е винаги пророк”, пише един мъдър човек, роден в Русия. Духовно се променя нашият свят и върви към триумфа на човещината, казва ни Радослав Игнатов в големите си книги, събрани в „Обвинението защитава”.